Пошлост на кино или “Сбогом мамо” (без запетайка)

в. Култура

Отдавна не съм гледала такава пошлост на кино. От уважение към актрисите Татяна Лолова, Илка Зафирова и Ани Бакалова, към композитора Кирил Дончев и художника Анастас Янакиев (в началните титри фигуриращ като Наско), преди прожекцията бях отворила всичките си позитивни рецептори. Уви. За просветения зрител всичко започва с огромното заглавие от екрана: “Сбогом мамо” без запетайка.

В медийните изяви на Мишел Бонев доста се коментира автобиографичният сюжет, но все пак ще го разкажа лаконично. Бабата Мария, болна от Алцхаймер (Татяна Лолова), е натирена от дъщеря си Яна (Мишел Бонев) в забравен от държавата старчески дом, където властва насилие. Изхвърлена като момиче от баскетболния си треньор и прогонена от пастрока си (все заради разгул), оправила се с танци и либидо, тя ражда две дъщери и прехвърля патологичния си реваншизъм върху тях.

По-голямата (Марта Янева), чийто прототип е авторката, е изоставена от баща си (Юлиян Вергов) навръх пълнолетието, а след опит за самоубийство попада в Италия, става звезда и се явява като deus ex mahina, за да откупи от злокобната майка отчаяната си сестра (Надя Конакчиева). Двете презират родителката си, обичат баба си и правят всичко възможно да я измъкнат от ада. Успяват с помощта на адвокат (Лича Нунец, научила български специално за филма), зам.-министър (Веселин Ранков), съдия (Красимир Ранков)…

За майка им не остава друго, освен платен секс със случаен гаров пияница. Както става ясно, филмът е мелодраматично шоков. И лековерният зрител, формиран от тв-сурогати, би могъл да се „хване” за майчинското насилие, бруталното издевателство над възрастните, всепобеждаващата любов…

Оставям настрана достоверността на историята, но тези иначе важни теми, доста експлоатирани в киното напоследък, тук са представени неубедително – до гротеска. Филмовият разказ подскача в невнятен флешбек между 1968, 1977, 1989 и 2005, между дома, Бургас, София и Рим, декориран с тлъсти надписи в долния ляв край, които дообясняват “пет години по-рано”/“пет години по-късно”, и креслива музика във и зад кадър.

Мишел Бонев се вихри с бургаския си диалект и нагла вулгарност в жестове и стайлинг, а актьорското присъствие е сведено до комиксови щрихи. Бездънната драматургично-режисьорска несъстоятелност превръща дори социалния патос в кич. Това ексхибиционистично недоразумение, наречено филм, е демонстрация на профанната и пробивна аматьорщина, с която се сблъскваме на всяка крачка.

Но тук е още по-дебелашко, тъй като създателката на копродукцията се перчи с награда от Венеция (маргиналната “Action for women”) и ангажиране на български кинематографисти. А най-отвратителното е, че вложените 330 хиляди държавни лева в “Сбогом, мамо” (бюджет 4 милиона евро) са достатъчни за скромен дебют или няколко къси филма на образовани млади хора.

Мисля, че отношението към това произведение опира до наличието на културен филтър.

Заглавието е на редакцията. От в. Култура

Прочети цялата новина

Свързани новини: