05/17/11 22:20
(http://e-vestnik.bg/)

Радичков и безсилието на нашата интелигенция

сп. Либерален преглед

Йордан Радичков. Снимка: Иван Бакалов

Темата, такова е дифузното ми усещане, е далеч по-сложна и обхватна, отколкото вероятно съм в състояние да си представя. Ако не се страхувах от позьорство, бих се опитал да напиша по-дълъг текст. Но се страхувам, факт. Така че ще си остана при заявлението. Това е всичко, на което съм способен, поне за момента.

И така: за мен Радичков е един от най-ясните примери за безсилието на нашата интелигенция, не само по живково време. И това не защото не може да пише или защото не е майстор – Барутен буквар, плюс Ние, врабчетата, са изключително добри, прекрасни книги – а просто защото му липсват средствата, плюс концептуалната способност за бунт, интелектуален или не. До момента, в който е „съгласен“, той е в състояние да произвежда чудесна, естествена, жива и блестяща проза.

Проблемите започват там, където той престане да бъде „съгласен“. Несъгласието тук, на Балканите, тоест в бивша Византия, винаги е притежавало една особена дифузност, размитост, мътност и липса на понятийна яснота. Несъгласието е мърморене – мрачно, сърдито, неразбираемо мърморене. Тук при нас несъгласието е богомилство, несъгласието е исихазъм. Все още.

Към това се прибавя и един друг, вече по-модерен аспект, на нашата културна и национално-характерна ситуация – преклонението пред онова, което обикновено се формулира с фразата „глас народен – глас Божи“. Българските интелектуалци, доколкото търсят признание и успех, винаги са принудени, повече или по-малко, да търсят одобрението на този невидим демиург, гласа народен.

В определени, крайни случаи, те се нагърбват директно с ролята да се превърнат в негов рупор, превръщайки се в онова, което ние все още наричаме с изящния оксиморон „народен поет“ (дали е възможно човек да си представи нещо по-противоречиво и неестествено от това чудо – поезия „за народа“, при условие, че поезията винаги, или, за да бъдем реалисти – когато е истинска – играе ролята на онзи ледоразбивач, който пробива път за духа човешки там, където „народът“ може би ще стигне едва след много и много десетилетия, ако изобщо някога?) Дядо Вазов, и донякъде Славейков, когато се опитва да пуска собствени неща, все едно че идват от „народа“, са двата най-ясни примера за този вид нашенски „успех“.

В тези случаи нещата могат да достигнат истински висоти и да се превърнат в протуберанси на един етнически шовинизъм, който е буквално неудобен за признаване в наши дни, камо ли пък за възпяване или преклонение (което не го прави по-малко разбираем, може би дори необходим, във времето, от което е бил породен).

Но нашата култура, нашият език, нашата традиция, не познават утвърдени начини за изразяване на интелектуално противопоставяне, да не говорим за надвисяване, на този невидим демиург. Там, където един западен интелектуалец, в случая Бъртранд Ръсел, просто би свил рамене и би пуснал някакъв афоризъм от рода на: „ако истината беше приоритет на мнозинството, то единствената истина на тоя свят би била онази на мравките“, нашият негов събрат се присвива, намръщва, вторачва се в пъпа си и започва да говори нещо неразбираемо. Той е несъгласен, а у нас това значи – исихаст.

България, така поне ми се струва, е все още дълбоко потопена във византийската традиция, която не познава и дори не може да разбере, свободния, независим от мнозинството, индивид. Турците нямат почти никаква вина за това, тия неща идват далеч отпреди тяхно време. Имаме, разбира се, изключения – Алеко и ...

Facebook TwitThis Google del.icio.us Digg Svejo Edno23 Email

Свързани новини:

новини от България
graphic
спортни новини
graphic

Бързи връзки


Търсене


Архив

RSS Абонамент

Новини от Грамофон

"Новини от Грамофон" - Следете последните новини от България и чужбина обединени на едно място. Обновяват се през 1 минута.

 

  •  

Ново: Публикуване