Нека погледнем първо приликите с Гърция, да рeчем „статистическите“. Разнопосочните съобщения на София за нивото на бюджетния дефицит предизвикаха през миналата година почти истерични реакции от страна на Брюксел. Страхът на ЕС от нови последователи на „гръцките статистически методи“ никак не е безпочвен. Експерти се опасяват, че оптимистичните съобщения за растеж в българската икономика и скок на износа не са напълно реалистични.

Според експерти около 30-40% от износа на България към Гърция, Румъния и Турция е само на хартия – плод на разнообразни методи за източване на ДДС чрез фиктивни сделки и кух оборот. Милиардните загуби от това не са нещо ново за България, точенето на ДДС е сред най-масово практикуваните измами, на които така и не е сложена бариера. Събираемостта на данъците също е типично „гръцка“, т.е. минимална, защото и държавата не успява да пресече укриването на данъци „на едро“. След няколкото ефектни акции по Черноморието от миналото лято всичко утихна по старому.

Но данъците са само един от проблемите. България има и икономически прилики с Гърция. Вярно, не е увиснала на шията на МВФ или на Световната банка за спасителни кредити. Стабилността й обаче е стабилност на ниско ниво. А и онова, което я стабилизира, е или нещо дошло отвън – като валутния борд или /високите преди/ чуждестранни инвестиции, или пък неща, за които ГЕРБ няма заслуга – като членството на България в ЕС и парите, идващи по линия на европейските програми, или пък парите от емигрантите.

Затова пък усвояването на евро-средствата, за което отговорност носи изцяло управлението на ГЕРБ, е твърде мудно и силно неефективно. Радикално спаднаха и чуждестранните инвестиции, от които страната до 2008 година черпеше с пълни шепи. Стопиха се радикално и германските капиталовложения в България. Това до известна степен е „заслуга“ на глобалната финансова криза, но и на непоправените български слабости, които Източната комисия на германската икономика определя така: „пукнатини в съдебната система, ниско качество на продукцията, тежка бюрокрация и неспазване на законите“. Корупцията напоследък я споменават по-рядко в подобни изброявания, просто защото тя си се подразбира.

Дали едностранчивата фиксация към строеж на автомагистрали е само „чиста“ грижа за бъдещето на нацията, оставям други да преценят. Само магистралите обаче не са достатъчни, за да се изградят стабилни основи на бъдещ просперитет. Тях икономическите експерти виждат на съвсем друго място: в образованието и високите технологии като залог за бъдеща иновативност.

Засега българската младеж предпочита да получава образованието си в чужбина и да развива върховите технологии на чужди страни, също като гръцката впрочем. Обяснимо е. България е страна, в която рискът от бедност е сред най-високите в ЕС /според данни на Евростат/, а обезлюдяването – сред най-силните.

Дали България е по-добре от Гърция и колко по-добре, нека оставим на по-обективни, външни оценители. /Да не говорим, че е проява на лош вкус да се сравняваш тъкмо с най-закъсалия, а не с най-добрия./ Ако Европа ни похвали – добре. Поне ще знаем, че има за какво. На автохвалби сме се наслушали.