Арх. Бойко Кадинов: Музеят на съвременното изкуство хвърля мост между миналото и бъдещето

2 млн. и половина евро отпуска Кралство Норвегия на България за следващия етап от изграждането на Музея на съвременното изкуство в София. Това минава през системата на финансовия механизъм за европейското икономическо пространство, в което партньори са Норвегия, Исландия, Лихтенщайн, тоест държави, които подпомагат културата на новоприсъединилите се членки на ЕС. Новото арт средище отвори врати на 17 юни в присъствието на премиера Бойко Борисов, министъра на културата Вежди Рашидов, членове на правителството, дипломати, представители на културни институции, творци. Достъпно за посетители е само партерното пространство. Вторият и третият етаж предстои да бъдат обзаведени и превърнати в пълноценни експозиции.
Автор на проекта, по който се изгражда музеят, е арх. Бойко Кадинов, познато и уважавано име и в архитектурните, и в художествените среди.
Бойко Кадинов е завършил архитектура в Париж и София. Доктор е по архитектура и е доцент в катедра "Обществени сгради" при Архитектурния факултет на УАСГ. Изнасял е лекции във Венеция, Брюксел, Париж, Москва, Перпинян, Братислава. Автор е и на книгата "Десет архитектурни заповеди" и "Трансгресии в архитектурата". Председател на фондация "ВИЗАР" - Европейски архитектурни награди, и член на Европейския културен парламент. Лауреат на множество национални и международни награди, между които Наградата на Министерството на външните работи на Франция, INTERARCH, Ytong. Автор на нетрадиционни проекти, между които "Обиталище или нещо за генома" , който бе изграден пред президентството заедно със скулптора Павел Койчев, както и на експонирането на фрагмент от Берлинската стена пред НДК.
С арх. Бойко Кадинов разговаряме за значението и бъдещето на музея в културния пейзаж на столицата и държавата.

- Арх. Кадинов, следите ли как посетителите на музея го възприемат като средище на изкуството, ново за столичния град?
- Разбира се. Виждам, че съществуващата сграда се декодира от посетителите не като архитектурен или строителен сюжет, а по-скоро като едно четиво с продължение. Когато стана ясно, къде ще се намира музеят, мнозина коментираха в негативен план сградата: „Това трябва да се събори и да го няма”. Повечето хора имаха усещането, че зданието отдавна е изпълнило мисията си и по-скоро би се превърнало в препятствие за реализиране на съвременните идеи, отколкото в музей. Мнозина бяха на мнение, че изложбената площ е малка - 1000 квадратни метра. Но аз се надявам, че за в бъдеще с още 500 квадрата на бъдещото фондохранилище и с пространството в парка площта няма да е толкова малка и ще поставим едно добро начало. С един билет посетителят ще разглежда музея, после през хранилището ще влиза в „Земята и хората”, а после ще се разходи из парка!

- Гледате далече в бъдещето! Какво ви дава основание за такъв оптимизъм?
- Музеят на съвременното изкуство катализира процеси, които отварят бъдещи врати и превръщат части от стария софийски арсенал в един комплекс. Въпросът е важен, що се отнася до стратегически неща – възможности да създаваш поле за изява, за диалог на собствената си култура с други култури. Да търсиш дори конфронтацията и различията в рамките на една все по-унифицираща се Европа на основата на директиви и юриспруденция. Мисля си, че в недалечно бъдеще паркът може би ще бъде по-интересен дори от самия музей. Като площада пред „Бобур“ в Париж, който още със самото си създаване стана културно пространство, по-мощно от самия музей.

- Умело съчетание на новото и старото. Стъкленият асансьор, за който се говори толкова много, вероятно ще служи за мост между епохите?
- Става дума за един панорамен вътрешен асансьор в окото на гранитната стълба, която е на сто години. Този асансьор ще бъде едно своеобразно преминаване през определени слоеве. В сградата си дават среща 100-годишни дървени греди, надписи - „артилерийски самари, които носят картечници „Максим“. Те се превърнаха в парчета от окачения таван. Тухли и кирпич, които с лекота изхвърляме на бунището, сега се появяват като елементи, които хвърлят мост през времето. Често обявяваме държавата ни за зле направена, за нещо, което трябва да съборим веднага и да започнем да градим отново. А колко по-добре би било да оценим по достойнство това, което се е случило, да го доразвием, да го сложим в един друг контекст. Затова хората, влизайки в музея, започват да възклицават: „Колко са прекрасни тези тухли!” Да, тия тухли с лекота ги изхвърляме, а след това няма как да обясним дори на собствените си студенти как се прави един тухлен зид, защото вече всичко е подменено – с панели, тенекиени обшивки и псевдоалуминиеви дограми. В музея на съвременното изкуство категорично ще запазим и тухлите, и гредите, и дървената конструкция на покрива.
Неслучайно сме оставили отвори между подовите конструкции на отделните етажи. Те ще дават възможност вътре, в самата сграда, в бъдеще да се появяват инсталации, дори да могат да се спускат през етажите и произведения, и хора. Тези отвори ще бъдат отворени в етапа на завършване. Един приятел авангардист - наполовина финландец, наполовина англичанин, го демонстрира в един музей във Финландия – спусна се в една зала за съвременни изкуства, облечен в особен костюм, и това бе част от самото артистично събитие. Точно Музеят за съвременно изкуство дава поле за подобни изяви и възможност България да си партнира с целия останал свят.
Този музей е шанс и за онова, което често наричаме контракултура и го слагаме под черта, да влиза в светлината на прожекторите. Голямо предизвикателство е това за всички творци в момента, които трябва да знаят – да, там има едно пространство и аз мога да работя за него.

- Какви са мечтите ви за парка в недалечното бъдеще?
- Радостна е реакцията на Столична община, която предоставя за безвъзмездно ползване пет декара от прилежащия парк. Това би разтворило в известна степен сградата в парка. В този смисъл се появява и тази стъклена завеса - с идеята да прожектираме върху нея нощем творби на съвременни български автори. Тоест самият парк работи заедно със сградата и обратното – тя в него. Завесата огражда част от сградата покрай външната стълба. Значи това е екран, както и енергоефективна бариера. Фотоволтаичната система пък ще произвежда сама неголеми количества енергия и ще задоволява нуждите на музея. Което ни прави съпричастни и със зелените идеи.

- Вероятно черпите вдъхновение от световните музеи, които са на светлинни години напред в сравнение с българската практика. Кои са образците, на които се възхищавате?
- Посетих „Прадо”, „Рейна София”, „Тейт Модърн“ и др. Мисля, че особено интересен като послание е музеят във Фигерас на Салвадор Дали. Великият художник се връща в родното си място, където му е предоставен общинският театър и той го превръща в свой музей. Интересното е, че класическият вариант на театъра е обърнат – публиката се движи през сцената, а местата за публика са превърнати в сцена – арена. Смяната на тази гледна точка прави усещането по-различно. Важно за съвременната архитектура е посланието да не е капсуловано завинаги, а да има някакъв своеобразен отворен край.
Музеят на съвременното изкуство в София е един начин за завръщане на публичното, на общественото като важно и значимо. Не може улиците, по които ходим, площадите, парковете, болниците, училищата да остават „секънд хенд“. Идеята, че ти ще направиш едно блестящо индивидуално пространство, а всичко останало не те интересува, трябва да бъде забравена и затворена в кутията на Пандора.

- Мнозина поставят въпроса трябва ли да се правят музеи по време на тежката икономическа криза?
- Бюджетът, с който бе направен този музей, не беше хипер бюджет – милион и 800 хиляди лева строителство. Тоест с подобни средства могат да бъдат реализирани и други проекти, плод на обществената воля. Виждаме автомобили на такава стойност, които се разхождат по софийските асфалти! Ние правим всичко като римейк – имитираме пазарна икономическа система, подражаваме на чужди образци. Струва ми се, че имаме индивидуален път и през него можем да вървим – не е по-лесният, но е по-перспективният. Това е пътят, през който държавата ни може да добие собствен образ, да намали броя на еднопосочно заминаващите, да възвърне културния интерес, който трябва да бъде постоянно отглеждан заради нас самите, защото ни прави полезни в един диалог със света. Много често ние самите се самопозиционираме в Европа като втора ръка хора, с дълбоки комплекси. Та Фигерас е бил мастилено черната дупка в Испания преди век, една забравена от Бога територия. А Дали го превръща в световно място за културен диалог. „За да смениш живота си, смени гледната си точка“, казват французите. В изкуството е важно да можеш да сменяш гледната си точка. И заради динамиката на живота, и заради възможността да откриеш нови качества и достойнства.

- Вярно ли е, че тия ваши идеи намират добър отзвук в артистичните среди в Европа?
- Един колега и приятел от европейския културен парламент, Андреас Панцис, ми дойде на гости, защото в момента снима във Варна. Той е роден в Кипър, учил в Атина и Москва, сега работи в Берлин и Париж. Възкликна: „Искам следващите кадри да ги заснема в музея, това ме кара да виждам България по друг начин. Винаги съм харесвал вашата природа и винаги съм се смущавал от това, че сякаш не я оценявате докрай. Тя присъства в музея и ме радва”. Театровед от Стокхолм, като видя кадрите от музея, каза: „Смайващо, необичайно”. Подобно реагира и друг естет – фотограф на Анджелина Джоли, Доминик Девуст, познавам го от следването ми в Париж. Той каза „Музеят прави България друга, искаме да го видим”. А мнозина българи, които уважавам, реагираха с традиционното „ Все едно не сме в България”. Е, в България сме!

- Като творец как възприемате боядисването на Паметника на Съветската армия?
- В Париж има едно култово място, Трокадеро, точно срещу Айфеловата кула. При много нисък бюджет част от него бе предоставено за публични цели – стана нещо като открита галерия, където хората могат да съучастват. Затварянето на изкуството във формата на музей не е достатъчно. Трябва да има пространства, където да бъдат показвани и обсъждани неща. В този смисъл това, което се случи с Паметника на Съветската армия, е естествено и разбираемо. Много дълго време бе отлаган този диалог, възможността да се изрази чрез едно друго поколение отношението към паметника и към историческите събития – разбиране или неразбиране, ирония или друга оценка. Още по-странно е, когато се появява за една нощ и изчезва за следващата нощ. Изкуството минава често през темата за конфликта и поражда следващи решения. Важното е да има места, където това да се случва.
Неотдавна в Лувъра на 20 метра от Джокондата бяха изложили черен квадрат върху черно табло. Метафората на Казимир Малевич „бял квадрат върху бяло табло“ се беше появила във вариант на съвременен френски автор. Тоест това вече не е капсулираната представа за музей със златни рамки, където задължително разпознаваш само Тинторето и Веронезе и се стремиш да не ги сбъркаш. Съвременната култура няма равномерна линия на поведение, там се срещат и Аполоновото, и Дионисиевото начало.
Важно е за обществото да отваря следващи врати. Ако икономическата карта на Европа изглежда много подредена, структурирана, предвидима, то в културата не е така. Там могат да бъдат скъсявани дистанции и да бъдат създавани нови портрети, които да ревитализират самата политическа и икономическа карта на Европа.

Прочети цялата новина

Свързани новини: