Възможно ли е музиката да се въплъти в образ, възможно ли е образът да зазвучи да запази експресията на музикалното откровение. Колкото и нямо да и е избражението погледът може да разчете в него нешо от мелодията, да я разгадае въпреки отсъствието й. Там е работата, че очите са сетиво следотърсач, сетиво разгадаващо незримата тайна чрез видимостта – парадокс, в който е скрита цялото могъщество на изобразителните изкуства и в частност на фотографията. Покрай почти безчетните жанрови отрасли на това толкова важно и модерно изкуство -пейзаж, портрет, документ, репортаж, мемоар, любителски експромпт и т. н. съществуват и сложни смесени форми, каквито са сценичните репортажни снимки. Те са колкото документални, толкова и художестени изяви на фотографското майсторство.
 

 

 

Джазът е не просто музикален стил – той е нещо повече особена форма на мислене и творене – ето защо отдавна вече съществува стилово преливане на елементи и структури от джаза не просто в класическата или популярна музика, но и в изящната словесност, поезията и белетристиката, в областта на танца и дори в живописта и фотографията. но какво значи да снимаш джаз, да сътворяваш фотоси изпълнени с джаз дух. Има ли джаз фото стил?! Именно на тези въпроси, макар и не пряко, дават отговор творбите на тримата български фотографа, посветени на лицата на световни джаз музиканти, гостували на българските сцени в последните 20-сет години.

 

 

Евгени Димитров се увлича по джаза някъде в началото на 90-те години на миналия век и започва да снима едни от най-големите световни изпълнители, изявявали се на гастроли у нас. По-късно, когато създава агенция БУЛФОТО, се оказва, че колегите му Миро Златев и Стефан Марков споделят огромното му музикално любопитство, апетит за свободно наслаждение и дързък художествен ентусиазъм. Тримата са подбрали да покажат от почти неизчерпаемия си архив около 20-тина великолепни фотоса, запечатали артистичното майсторство на музиканти като Бети Картър, Еди Харис, Ал Жиро, Маркъс Милър, Джордж Бенсън и даже фънк-легендата Джеймс Браун. Как обаче обективът превръща акустиката в образ, как ликът зазвучава?

 

 

Гениалният волнодумник и любител на парадоксите Оскар Уайлд на едно място твърди, че е повърхностно да се съди за нещата по тяхната външност, но който не го прави е погубен - „Само повърхностните хора не съдят по външността. Мистерията на света е видимото, а не невидимото”. Защото нещо съществено от вътрешния човек, от неговия неизповедим живот, просветва, проблясва в лика, в фигурата му и би било проява на твърдоглавие, ако изкуството, а и интелигентният не бдят за това мигновено откровение. Фотогрофията като изкуство на мига, на щастливата случайност и разбулващата видимост, на упорството и паметта – се е посветила на преследването и залавянето на откровенията мигове, на парадоксалната заедност на вътрешно и външно, на съотгласите и хармонията между наглед противоречащите си начала.

 

 

Джаз стила във фотографията се отличава най-вече с широкото поле на изява на артистичността, разчупена композиция, динамични преходи между плановете, ефектни емфази, акцентуване в разработката на детайла, ярка дори невъздържана колористика или черно бяла изчистеност, кинетична чувствителност, тематично богатство. В изложбата ударението попада върху сугестивността на лицеизраза, умението да се улови мига, обобщаващ емоционалното състояние, онази така характерна за джаз музиката лекота, изобретателна фриволност и почти неописуема радост от звуковото доволство.

 



Джаз снимката е колкото залавяне на пика, на онзи учудващо откровен миг, в който музиката сякаш е разцъфтяла в тялото, обзела е лика и го е озарила със своята магия както е във великолепните фотосите посветени на двете диви магнетичната Ди Ди Бриджуотър или стихийната Бренда Бойкин или на неистовия, наелектизиращ Джеимс Браун; толкова и съредоточено взиране изследване-издирване на душевната дълбочина и вглъбеност както е при шеметния саксофонис Ед Харис или енигматичния тромпетист Ранди Брекър. Или пък някакво залавяне на неочакваното, на характера ей тъй през случайното както е при прелюбопитния портрет на големия виртуоз на барабаните Били Кобъм, който лъчезарно се усмихва на нахлуваща нова мелодия или пък знаменития Ал Ди Меола, наслаждаващ се на изящното отзвучаване на достигнат акорд или по детски невинната Даян Шур, искрено трогната и зарадвана от топлия прием на публиката...

 

 

 

Силата на фотографското майсторство изва от деликатността на погледа, от умението му да долови достойнството на личността, в която се взира и да го покаже в мига, способен да се разгърне в цяла история, в дълбок разказ да истината на характера, на творческата жажда.

 

 

Лица, доловени в миговете на откровеност, на емоционална голота, разкрили живота на музиката отвътре в духа, музиката, която винаги е някаква радост, откровение, наслада, но и утеха, мъдрост, откровение за болката са истински и искрени портрети на човешката същност, на копнежа по щастие и свобода. Портрети на изкуството да споделяш щастието, да споделяш времето, красотата на миговете, защото така ни е писано да откриваме смисъла, да се натъкваме на него през болките и през случайността, но да го утвърждаваме и да му се наслаждаваме и постигаме в близостта на щасливото споделяне – което всъщност е и най-дълбокото определение за усилието на всяко изкуство – на музиката, на джаза или фотографията.

 

 

 

Миро Златев се присъединява към екипа на БУЛФОТО от създаването на агенцията, като оставя родния Бургас, за да покори националните медии. Името му често се среща под снимки, станали водеща новина от всички области на живота. В изключително натоварената си програма той се стреми да не пропуска концерт, за да попие със слух и зрение красотата на музиката.

 

Стефан Марков е фотограф и меломан с над 30 годишен стаж. Първият джазов концерт, който снима е през 1977г. е Вторият джаз преглед в София като фотолюбител. Не е имал възможност да стартира от първия, защото е бил затворен за публика. Стефан е част от БУЛФОТО от 2006г. и е неизменен спътник на най-добрите музикални събития на българската сцена.