Религиозен туризъм в Созопол? Може, ама друг път

Забрана “Ни съ снима тука” и мощи като панаирджийска атракция

Миналото лято при разкопки в средновековната църква „Св. Богородица” на остров Свети Иван срещу Созопол бяха открити свети мощи, за които археолозите имаха разумни основания да допуснат, че са на св. Йоан Кръстител. Сигурно е най-малкото, че хората, които са ги вкопали в основата на църквата през V-VІ век, са вярвали, че са на светеца. Това е единственото сигурно нещо, но то не е никак малко.

В медиите, естествено, се вдигна обилна гюрултия – едни повярваха, други се съмняваха, а трети – предимно археолози и хора от академичните среди – се чудеха защо точно министър Божидар Димитров се беше превърнал в център на събитието и какво общо имат светите мощи с българите в чужбина. Той пък им отвърна като ги нарече „шибан народ”.

Покрай цялата суматоха се роди идеята Созопол да стане център на религиозен туризъм. Правителството отпусна пари за реставрация на църквата „Св. св. Кирил и Методий”, където вече се помещава и мощехранителницата с костиците на светеца.

Преди седмица бях в Созопол и реших да проверя как се развива религиозният туризъм. В притвора на църквата „Св. св. Кирил и Методий” ме посрещна голяма табела: „За туристи – вход 1 лв”. До нея имаше втора табела с пиктограма „Снимането забранено”. Естествено реших да ги снимам и двете, както и направих. Отнякъде се появи русолява жена с тъповата физиономия, която ми каза с императивен тон: „Ни съ снима тука.” Попитах я дали дядо Йоаникий, владиката на Сливенска епархия, знае, че събират пари за влизане в храма. Тя отговори: „Ни съ снима тука.” Питах я дали енорийският свещеник знае, че събират по едно левче за вход в храма. Тя отвърна: „Ни съ снима тука.” Питах я още нещо, но тя пак каза: „Ни съ снима тука.”

Сцената леко напомняше на поемата „Гарванът” от Едгар По и малко повече на онзи епизод от „Швейк”, в който вечният студент д-р Фридрих Велфер, преди да му бъде връчена диплома и да бъде изпратен на фронта, отговаря еднотипно на всички въпроси на изпитната комисия: “Lecken Sie mir Arsh!” (Цунете ме отзад.)

Така изглежда продуктът, предлаган под марката „религиозен туризъм” в Созопол. Бил съм на Божи гроб, в Света гора и в разни градове по света. Не помня някъде да са ми поискали пари, за да вляза в църква, джамия или друг храм. Но созополчани са друг чешит хора.

По принцип поклонническите пътувания са сред най-старите разновидности на туризма. Познати са от Античността и стават особено популярни към края на Седновековието, когато пътуване до Божи гроб, Света гора или друго свято място (най-често някой манастир) се е смятало за нещо като атестат за благочестие и житейска зрялост. Съвсем малко познания в тази област са необходими, за да се досети човек, че в основата на религиозния туризъм е духовният живот. Атонските манастири привличат и винаги са привличали поклонници именно заради духовния живот там. Същото е валидно за Йерусалим, Мека или всяко друго свещено място, което предизвиква циклични движения на големи групи хора.

В Созопол духовен живот няма. (Доколкото го има е свързан с няколко възрастни жени, които се черкуват в параклиса „Св. Зосим”.) Поради което експозицията на светите мощи прилича повече на панаирджийска атракция.
Напомня за онзи разказ на Хашек, в който двама мошеници показват на някакъв панаир стара агнешка кожа като мумия на Ричард III.

Прочети цялата новина

Свързани новини: