Нуриел Рубини не е прав за Карл Маркс

Гледах видео от едно по-дълго интервю на Нуриел Рубини със Саймън Констабъл от „Уолстрийт джърнъл“, където Рубини твърди, че Карл Маркс е бил прав за капитализма, който е обречен да се саморазруши, пише Кристофър Уелън. Макар все още да не сме стигнали тази съдбовна точка, Рубини посочва, че сме се запътили със сигурна крачка по пътя към катастрофата, предречена от Маркс.
Рубини повтаря и моята теза, че редуцирането и преструктурирането на дълговете е единственият начин за завръщане към реалния растеж за САЩ и другите икономики. Но нека се насочим към провокативния до известна степен коментар на Рубини, че Маркс правилно е прогнозирал настоящия глобален дългов срив и икономическата дефлация.

Наследството на Рузвелт

Когато чуя някой да говори за марксизма с благоговеен тон, започва да ми се гади. Маркс не е прав, че класата е основният определящ фактор за действията на човека. И въпреки претенциите на Америка, че е общество на демокрацията и свободния пазар, марксистките възгледи спечелиха идеологическата битка на двадесети век. Инициативите за Новия договор и Голямото общество, които имаха за цел да увеличат ролята на правителството в САЩ, се коренят в социалистическите идеи на Франклин Делано Рузвелт и политическите му наследници и в двете партии.
Огромна част от икономическия дебат в Америка днес се доминира от марксизма. Очевидно както от този на Карл Маркс, така и от Гручо Маркс. Наследството на Франклин Делано Рузвелт и двете световни войни беше убийството на американската република и замяната й с евтина имитация на Франция с регулатори, които следват теоретичните си постановки и се правят, че леко променят добрите стари методи на алчния частен бизнес.
След Студената война американците станаха още по-марксистки настроени в икономическите си принципи, повече, отколкото биха си признали. Пренебрегнахме личната свобода и върховенството на закона, двата основополагащи принципа, завещани ни от Томас Джеферсън и Андрю Джаксън като двигатели на икономическата активност в свободното демократично общество. На тяхно място поставихме съвременните принцове на крадците, безлични корпоративни мениджъри, които открито се съюзяват с корумпираните политици във Вашингтон и са защитени от фаланги порочни адвокати.
Интелектуалната ни зависимост от теориите на Карл Маркс за аргументиране на икономическия ни успех показва, че човешките същества са по-скоро ръководени от навика, а не от разума. Маркс гради теориите си от позицията на диалектическия мистицизъм, зает от Хегел и впоследствие разкритикуван от класическите икономисти и мислители на Просвещението като Джон Стюарт Мил и Адам Смит, които поставят на предна позиция ролята на личността. Онези, които прославят Маркс, всъщност загърбват всички американски ценности.
Лудвиг фон Мизес пише в книгата си „Човешкото действие“, че Маркс заклеймява икономистите като „блюдолизци на буржоазията“. И отбелязва, че Маркс е „син на преуспяващ адвокат“, а Енгелс - „богат текстилен индустриалец, така че нито един от двамата не е имал съмнение, че е над закона предвид буржоазното си потекло, така че са имали цялата власт и свобода да търсят и откриват абсолютната истина. А задачата на историята е да описва историческите условия, които са направили толкова популярна една несъмнено жестока доктрина.“
Марксизмът не само е жесток, но и пропуска всички големи постижения на XX век. Революцията избухва не в буржоазна Германия, а в бруталната, изостанала царска Русия. И нещо още по-важно - класическият принцип на марксизма се оказва погрешен в свят на все по-голяма откритост, мобилност и индивидуален избор. Самото човешко действие, ако използваме термина на Мизес, отхвърля класовия детерминизъм на марксизма.

Предел на растежа?

Но светът се е изправил пред заплахата от глобална рецесия или може би нещо по-лошо и точно сега новите дилъри искат кръв и по-високи данъци от алчните капиталисти. В тази обстановка се ражда един въпрос, на който Рубини все още не е отговорил. Дали възможността за растеж на „капиталистическия“ свят, както неточно нарича социалистическите западни икономики, е достигнала логичния си предел, както бе предречено от Маркс? Не мисля така.
Държавите, които възприеха марксистката или други авторитарни системи, достигнаха до трагичен край, докато страните, които се съсредоточиха върху личната свобода и отворените пазари, процъфтяват. САЩ и ЕС понижиха перспективите си поради свръхзависимостта си от държавния и публичния дълг. Отговорът и в двата случая е съкращаване на дълга и свиване на размера на публичния сектор.
От края на Втората световна война държавите, формиращи световната икономика, се сблъскаха с труден парадокс – по-отворената търговия и финанси създадоха сериозни икономически дисбаланси, недостатъчна заетост и ръст на държавния дълг. Джон Мейнард Кейнс не подкрепяше свободната търговия именно защото се страхуваше от дестабилизиращото въздействие на голямата по обем търговия и финансовите потоци.
Фактът, че напредъкът на технологиите причинява безработица в по-старите индустрии, изобщо не е свързан с марксизма или с която и да било друга политическа доктрина от XIX или XX век. Нито пък световният свръхкапацитет потвърждава марксистката диалектика за неизбежността на световна социалистическа революция. Това, което всъщност показват тези проблеми, е, че светът трябва да преразгледа не изтъркания марксизъм, а кейнсианската идея за конкурентоспособна валутна система и да се замисли за по-добро управление на световните капиталови и търговски потоци.
Всички държави, независимо от предполагаемите им икономически убеждения, в момента са изправени пред по-фундаментален избор: как да възвърнат баланса в заетостта и икономическата стабилност в условия на отворена икономика и постоянен натиск от страна на конкуренцията и новите технологии. Бъдещето няма да е на междукласовата война, както предсказваше Маркс, а на инициативите за максимално използване на потенциала и възможностите на човека.

Прочети цялата новина

Свързани новини: