Дългият залез от края до началото

10/12/11 21:35
(http://e-vestnik.bg/)

Дългият залез от края до началото

Христо Бойчев. Снимка: Иван Бакалов

Сборникът “Проект Смърт”, (ИК “Сиела”), съставен от Пепа Витанова, обединява откровените разтърсващи истории и размисли за смъртта от 28 журналисти, писатели и университетски преподаватели на възраст от 25 до 80. Предлагаме два от текстовете в него, на драматурга Христо Бойчев (61) и поета Стефан Иванов (25).

Феномен (Da fine al capo)

Христо Бойчев

Преди си мислехме, че предизвестеното бъдеще е най-страшният проблем. Оказа се обаче, че има и по-страшен. Най-тежкия удар дойде не от бъдещето, а от миналото. Или по-точно от липсата на минало.
Тъмният космос ни натикваше обратно в историята и поглъщаше всичко зад нас.
Изяждаше всеки вчерашен ден и буквално изтриваше спомените за него от мозъка ни. Дори и думата „спомен” изчезна, защото такова понятие нямаше. А човекът не може да живее без спомени. Страдахме предварително за всеки, неминуемо и безвъзвратно изчезващ миг. Всеки ден изчезваше по нещо пред очите ни. Изчезналото моментално се забравяше, но ние страдахме за онова, което предстоеше да изчезне.
Разделих се с внука си през 76-а…
С внучката през 74-а.
С дъщеря си през 56-а.
Със сина си през 53-а.
Всичко бе обречено, дами и господа. Последва вълна от психични разстройства. Най-чест синдром бе видението на Времето като черна маса плъхове, която изпълва пространството.

Психолози развиха компенсаторни теории. Такава бе “адиктната теория”, базирана на наркотичната зависимост. Според нея споменът не е биологична необходимост. Сравняваха го с алкохола и тютюна, т.е. неща, с които свикваш, но без които може да се живее. Така било и със спомените. Твърдяха, че адаптацията към безпаметност е възможна, но трудна и с абстиненция. Твърдяха, че всяка мисъл за миналото била паразитна и безсмислена поради физическа нереалност на миналото ……

През ‘55 си отиде и “Лолита”, отнасяйки под крехката си мишница и “Властелинът на пръстените”…

Друг клон на философията твърдеше, че свободният от спомени мозък щял да се насочи към нови творчески пространства. Къде са тези „творчески„ пространства, да попитам? Открития не се правеха, откритията изчезваха. Романи не се пишеха, картини не се рисуваха …Художниците по цял ден смъкваха с четка в обратен ред боята, докато накрая оставаше само голото платно, а моделът се обличаше и си тръгваше.

В 52-а видяхме за последен път “В очакване на Годо”. Ден след ден човешкият дух се топеше като айсберг в бездънния океан на Космоса.

През 1605 година щеше да умре и Дон Кихот.

Някои творения имаха по дълъг живот. “Ромео и Жулиета” нямаше да загине скоро, защото сюжетът е заимстван от шумерски мит. И без Шекспир легендата щеше да остане. Също и “Хамлет”, взет от скандинавска сага. Легендите оставаха в историята и без Шекспир. Религиите също нямаше да загинат скоро, защото се губеха в дълбините на историческата памет . Какво е дал всъщност прогресът?
Само един крехък и безумен рицар от Ла Манча.
Какво можех да сторя за тебе, рицарю?
…..
Материята е неунищожима - това е ясно. Тя само се променя във времето – все едно дали върви напред или назад. Но изчезваше духът! А именно духът дава смисъл на материята. Безсмислен смисъл – но единствен.
Споделих терзанията си с мислителите на епохата: Сартър, Хайдегер, Ясперс и кой ли не още… Всички гении бяха заети с осмислянето но абсурда, т.е. и те като мен се мъчеха да намерят смисъл в безсмислието. Накрая, през 67-а, стигнах до Албер Камю, който току що се бе оживял след автосблъсък в едно дърво. Колата, екстравагантен Facel Vega, светкавично възстанови шикозните си форми, оживелият мъдрец помисли, поклати глава и рече: «Нищо не може да се направи - ...

Прочети цялата новина

Публикувана на 10/12/11 21:35 http://e-vestnik.bg/12868/dalgiyat-zalez-ot-kraya-do-nachaloto/