Спомени от Южната дъга

Тръгнахме си от България със смесени чувства: оставихме много добри приятели, интересна, макар и много объркана страна, която символично винаги е била на кръстопът, с богата история, тежко настояще и неясно бъдеще.   Живяхме осем години както в София, така и в някои от сателитите й край Витоша: Бояна, Симеоново и Драгалевци. Описаните тук картини са сбор от всичко, което сме видели и почувствали в течение на годините, прекарани в България и нейната столица.   Държим да кажем, че се надяваме читателите да не видят някаква злонамереност или лоши чувства в следващите редове. Написаното просто отразява онова, което сме видели, чули и усетили. Ако сме пропуснали нещо, или сме “пресолили”, то е неволно.   Преди 1989 и след това   На едно място във великолепната си автобиографична книга “Преди да се родя и след това”, покойният български писател Ивайло Петров иронизира българите, че делят всичко в историята си на “Преди Девети (септември ‘44) и след Девети”. Естествено, той ни подсказва, че това деление е наложено отгоре, не е чисто хрумване на Бай Дончо от Бояна, който за известно време беше наш съсед. Както и съсед на прочутия ловец Пенчо Кубадински.   Този идеологизиран водораздел в българската история не е нещо ново. Ние сме свикнали с другия, “Преди Христа и след него…” Даже така се разграничава “старата ера” от “новата ера”. Затова не се учудихме никак, когато по-късно историята на българите започна да се дели на “преди ГЕРБ” и след него.   По-интересното е какво се случи със селцата между София и Витоша, известни във фолклора на общината като “Южната дъга”.   От място за излети на софиянци през последните два века, Бояна, Драгалевци и Симеоново, населени със скромни хора, повечето наричани “шопи”, постепенно измениха демографския и социалния си статут.   По време на първия ни мандат (преди 1989) тези три селца се превърнаха в странна смесица от шопи, партийни величия, културтрегери, военни и милиционерски началници, и ако перифразираме Хайнрих Хайне, на първите семейства от бездомни кучета.   Най-достолепна тогава, а в някакъв смисъл и досега, беше Бояна. Там квартируваше от време на време президентът Тодор Живков (и неговото семейство в добре построени за времето си вили), там беше Петър Младенов, Цола Драгойчева, Мария Захариева, генерал Кашев и други народни избраници. За разнообразие тук-там имаше по някой български дипломат или личност като Никола Гюзелев, много от чиито съседи бяха местни учители, чиновници в общината, пенсионери или студенти.   По улиците, повечето асфалтирани (в Бояна), профучаваха черни мерцедеси, отиващи към, или идващи от улица “Секвоя”, където имаше определена гъстота на квартируващи там величия. Понякога мерцедесите се допълваха от по-скромните мазди, които децата на Политбюро или на ЦК на БКП имаха честта да управляват.   На кръстовището, срещу което сега са Догановите сараи в Бояна, имаше стъклена милиционерска будка, издигната на 3-4 метра над земята, с дежурещ милиционер в нея. Той осигуряваше предимството на летящите нагоре-надолу мерцедеси, придружавани от патрулни коли. Поради честта да имат за съселяни тези височайши особи, боянчани още тогава се радваха на малка магистрала, наречена “Булевард България”, на която драгалевчани и симеоновчани гледаха с нескрита завист.   Останалата част от автомобилния парк бяха очукани лади и москвичи, тук-там по някоя шкода или вартбург, между които тържествено се промушваха малки стада кози, овце или крави, отвеждани на паша по околните поляни от боянчани или драгалевчани. Ние често си купувахме прясно мляко от тях или яйца от кудкудякащите кокошки в дворовете им.   Такъв беше тогава пасторалният живот под Южната дъга. Нямаше го само Петер Брьогел да го нарисува.   После дойде демократичната революция през 1989. За Бояна, Драгалевци и Симеоново настъпи нова ера.   Под и около Южната дъга започна гигантска битка за покупко-продажба на земи, ниви, поляни, съборетини, пущинаци, общински пасища и т.н. Изграждаше се новият Вавилон, по-точно три Вавилона на мястото на старите шопски селца под Витоша.   Мнозина драгалевчани с реституирани ниви забогатяха за една нощ: новият елит на България бързаше да се измъкне от прахоляка на провинциална София. Този елит искаше нов архитектурен статут. Цените на квадратен метър земя в тези три селца достигнаха главозамайващи висоти, изравнявайки се, според брокерите, с тези на “Банхоф щрасе” в Цюрих или около Триумфалната арка в Париж. Елитът триумфираше! Бездомните кучета - също. Козите и овцете на местните хора тъжно оклюмаха глави. За тях оставаше все по-малко място.   Новият барок   Архитектурата на трите скромни селца започна бясно да се променя. Ако преди преобладаваше пост-османския стил с елементи на сивеещ драгалевски реализъм, покрит с турски керемиди и зеленясали цигли, сега нов стил, наречен мутробарок замени късния сталински барок по някогашните поляни и криви улички с разнебитен асфалт или останки от паважа на цар Фердинанд, чийто полк квартирувал наоколо.   Може да се говори за Боянски сецесион, Драгалевско рококо и Симеоновски “ар-нуво” с рогца на охлюв, увековечаващ славата на селото в единия му край. Към този елитен вкус се добавиха йонийски и дорийски колони, балдуинови кули за кръгова отбрана с тесни бойници и претенциозни външни басейни, напомнящи за величието на новия елит.   Всичко това се огради с високи 2-3-метрови дувари, накичени с камери, сензори, електронни подслушвателни устройства, самозадействащи се автоматични оръжия, способни да свалят всеки нисколетящ самолет или хеликоптер, както и да надупчат неслучайно минаващи наоколо цигани с конски каручки, оглеждащи за старо желязо и ново злато.   Охранителни будки стил “asorty” изникнаха като гъби край новите Гулденбургови дворци, а до тях кротко се мъдреха подвижите им тоалетни. Станаха селца за чудо и приказ. Както пише Хайне през 1824 г. за Гьотинген: “Самият град е хубав, но ти харесва най-много, когато го гледаш с гърба си.”   Тази нова архитектурна изящност се допълни хармонично от съответната инфраструктура: стари и разбити улици, преливащи от кал и мътна вода пролет и есен, и покрити със сняг или лед през лютите витошки зими. Лятото пък уличният прахоляк се вдига на облаци от бясно профучаващите джипове и поршета на новия елит.   Тротоарите, особено в Драгалевци, бяха в далечните планове на бъдещите кметове. Когато наш колега, американски дипломат, се върна от Сан Франциско след ваканция, ни каза:”Знаете ли кое ме зарадва най-много там? Има тротоари… По 4 метра широки. Бях забравил за това удоволствие - да се разхождаш по тротоара и минаващите коли да не те пръскат с кал до ушите.”   Върхът на тази урбанизационна поезия е масовото строителство на “прогимназии”, както тук се наричат новите многоетажни жилищни блокове в полите на Витоша. Всички знаят, че това е лудост, престъпление. По улица “Боянска”, която свързва Драгалевци и Бояна, недалеч от филмовия център, до някогашна фабрика са построени няколко нови блока почти направо на улицата.   Ухание в мрака   Най-очарователната черта на трите Вавилона е тяхното ухание. Миризмите на Бояна, Симеоново и особено на Драгалевци са по-силни от тези на Калкута след мусонния период и на Бейрут по време на Гражданската война през 1981-83 г. Липсата на канализация, непочистените канавки и дерета правят тези села най-скъпите миризливи блата в Европа.   Когато предстои да се разваля времето и налягането падне, тук мирише на фекалии. Септичните ями преливат като Везувий, бълвайки тежки миризми на мизерия, кметска незаинтересованост и собственическа немарливост. Чучулиги, скорци и лястовици падат мъртви от небето от отровната миризма, като в разказ на Елин Пелин… Кучетата започват да вият като гладни карпатски вълци.   Драгалевци след дъжд - плуват битови отпадъци по улиците. Снимка: София нюз ейджънси   Зиме обаче Южната дъга мирише още по-загадъчно: на приятната миризма от изгорели дърва, на мазут и нафта, на кюмюр (както пише Вазов) и на бог знае какво. А после казват, че страната нямала “диверсификация на горивата” и зависела предимно от Русия. Какви глупости!   Апропо, за сметта. В малките улички сметта не се събира, хората дисциплинирано си носят торбите със смет на по-големите улици. Някои даже правят “разделно” изхвърляне на смет, съблюдавайки правилата. Но често край контейнерите има планини от боклуци, което е огромна радост за циганите и за бездомните кучета, които ровят в тях като иманяри в тракийски могили. Когато веднъж подхвърлих на един колега от Външно министерство, че това е срам за страна от Европейския съюз, той мъдро отвърна: “Ето по това си приличат София и Неапол.”   Кучето, най-добрият приятел на мутрата   Перифразирайки описанието на Хайне за Гьотинген, жителите на Южната дъга могат условно да се разделят на шопи, овце, мутри и кучета. Тези 4 съсловия са строго разграничени, като най-значително е съсловието на кучетата.   За бездомните е ясно. Те са част от пейзажа и от народонаселението.   Другите са по-интересни. В повечето случаи те са зад оградите и дуварите. Преобладават баскервилските кучета, намазани с фосфор, както е по Артър Конан Дойл, за да плашат повече. Допълват ги гигантски мастифи, озъбени питбули, свирепи ротвайлери, яростни кавказки и немски овчарки, люти каракачанки, булдози от всякакъв род, аржентинско дого, двуметрова московска стражевая и все такива чудовища. Няма пинчъри, няма миролюбиви хъски или благородни колита. Единственият дакел в радиус от 10 км е на един кротък драгалевчанин, който го води на каишка и бди над него да не бъде разкъсан от овчарката на съседа му.   Когато тези ангели-хранители на застрахователните босове лаят, районът се тресе като по времето на бомбардировките над Сараево и сигурно се чува чак в Солун.   Понякога благородните собственици на озъбените ангели ги пускат на улиците “да се разходят”, защото се измъчвали в 5-декаровите им дворчета. Тогава улиците съвсем опустяват, защото никой не смее да излезе.   Десетки са уплашените и нахапаните, но никой не му стиска да се оплаче. Видях как един застраховател се нахвърли върху случаен минувач, защото огромното му куче искаше да го разкъса, но човекът извади някаква ултразвукова машинка да се защити от песа. Не знаех в този момент мастифът ли беше по-яростен, или собственикът му. Той беше готов да разстреля на място минувача, защото последният не харесал перспективата мастифът да го наръфа.   Хич и да не мислите, че пуснати на свободна разходка, на тези зверове някой им събира фекалиите като в Европа. Или пък общината им налага глоба. Напротив, видях един ден как една стара дама внимателно взе с ръкавица изпражненията на лабрадора си и ги постави точно на входа на съседа си. Вероятно това е форма на българско отмъщение.   “По кучетата им ще ги познаете”, както би се изразил авторът на Библията. Собствениците на тези замъци, поршета и огромни кучета тук са наричани “мутри”. Не случайно районът носи сборното име Мутралевци. Опитахме се да го обясним на приятели от Ротердам, но е непреводимо.   Повечето си приличат по автомобилите, вратовете и масивните златни синджири. И са винаги намръщени като мастифите си. За да не си трошат колите, сами си уреждат асфалт и багери да им оправят улиците. Прекарват си и газ. Не чакат нито избори, нито кметове, нито премиерът и кандидат-президентът да им ги асфалтират. И законът, и асфалтът са в ръцете им. И оръжието.   Преди два дни една съседна мутра имаше рожден ден. За целта докараха шампанско и трюфели от Франция, мезета от Испания, танцъорки от “Crazy Horse”, разказа съсед, поканен на пиршеството. Две батареи от незнайна войскова част бяха докарани да стрелят във въздуха, та да чуят и глухите кой се е родил на този ден. Мутрите си устроиха бал с маски и Южната дъга почервеня от огъня на оръдията като при превземането на Багдад. Представителите на новия елит ликуваха и сърцата им се къпеха в демокрация. Нищо, че душите им бяха “пусти като Люнебургското поле”, както би се изразил Хайнрих Хайне.   Довиждане, България, довиждане Мутралевци. Интересно какво ще заварим, ако дойдем пак за нов мандат.   —————————   * Авторът е западноевропейски дипломат, работил два мандата в София - 4 години в края на комунизма и началото на демокрацията и 4 в последните години. Спомените на дипломата от София и покрайнините й, където той е живял със семейството си по различно време осем години, са публикувани в електронното издание e-vestnik.bg.

Прочети цялата новина

Свързани новини: