Европейската бездна и нашият последен шанс

Във великолепна книга отпреди няколко години Кормак Маккарти описва картината на мъж и дете, баща и син, бутащи пазарска количка с малкото им останали вещи по разнебитен път някъде из САЩ. Десет години преди това светът е бил разрушен, превърнат в мрачно, студено и пусто място от неизвестна катастрофа, пише Карло де Бенедети, бивш главен мениджър на Olivetti.
Вече не съществува история или бъдеще. Двамата обаче имат цел – да вървят на юг към морето, където може би се крие спасението. Бащата вече е на възраст и умората започва все повече да тежи, но го крепи мисълта за сина му и това да го отведе на юг, към смътно понятни места и надеждата за бъдеще.
Не е ли съвременната западна икономика и в частност италианската в образа на този разрушен от апокалипсис свят? Дали ние не бутаме количка с последните остатъци от битието си към митично море, за което не знаем нито как изглежда, нито къде е?

Без аналог в историята

Именно тази мисъл ме изкуши, докато препрочитах книгата – че страниците, написани през 2006 г., в известен смисъл са били предсказание за случващото се днес. Историята не познава друг случай, в който под въпрос да е самото оцеляване на цяла една производствена система, нашата.
Убеден съм, че огромната финансова криза от последните няколко години е лакмусът за по-дълбока криза, свързана с просъществувалия векове наред универсален икономически ред, с пренасочване на световното богатство към нови страни.
Западната икономика е пред упадък. Ясно е обаче, че в рамките на региона, който наричаме Запад вече повече от столетие, днес еврозоната е подложена на най-сериозен натиск. Анализите на кризата в паричното обединение трябва да започват от Италия, а не от Гърция.
Италия е с втората по големина производствена база в Европа, заема значителен дял от брутния вътрешен продукт на континента и е сред страните – основателки на Европейския съюз. Фалит на правителството в Рим ще означава разпад на еврозоната, поне в сегашния й формат.
Ето защо, за Европа е безспорно важно да реши структурните си проблеми, да приеме единна фискална политика и да създаде истинска централна банка по модела на американския Федерален резерв. Ние, италианците, обаче не можем да избягаме от отговорностите си. Налага се да преодолеем дълго пренебрегваните слабости на икономиката си.
Сформирането на правителство от технократа Марио Монти, ползващ се с високо уважение в глобален мащаб, върна част от доверието. Новият премиер познава тайните и механизмите на Европа и еврозоната по-добре от всеки друг, вероятно дори от германския канцлер Ангела Меркел и френския президент Никола Саркози. Винаги има идеи и принос към срещите на високо равнище.
Дори за него обаче вътрешните проблеми ще са сериозно предизвикателство. Рискът от рецесия е най-тревожен. Последните прогнози на Организацията за икономическо сътрудничество и развитие очертават свиване с 0,5% през 2012 г. Планираните икономии могат допълнително да влошат този сценарий.
С всеки изминал ден все повече се убеждавам, че трябва да премахнем неефективните практики, укриването на данъци, прахосването на държавни средства и корупцията, но самоцелните икономии са опасни и могат да предизвикат дълбока депресия.
В известен смисъл точно това бе грешката на САЩ от началото на 30-те години и тя не бива да бъде повтаряна в Италия или където и да било другаде. Ето защо е важно реформите на Монти да бъдат строги, без да задушават икономическия растеж. Сложна, но постижима задача.
Да вземем за пример данъчната реформа. Вече две години препоръчвам сериозно пренасяне на тежестта от доходите на физическите лица и бизнеса към имуществото, както и въвеждането на налог върху потреблението. Това е начин да се стимулира развитието и едновременно с това да се наберат достатъчно постъпления в държавната хазна. По всичко личи, че Монти най-сетне ще използва това находчиво съчетание на икономии и растеж.
Същият подход може да се приложи към пенсиите, трудовия пазар и либерализацията. Необходим е цялостен план за реформи, който да свие държавния дълг, без да спъва двигателя на икономиката точно когато имаме нужда от тласък.
Ангела Меркел определи плана като „впечатляващ“, визирайки мащаба и трудностите около прилагането му. Не случайно очакваните в следващите седмици промени са разисквани от правителствата през последните двадесет години, без нито една от управляващите политически сили да събере куража за тях.

Предимствата на Монти

Италия е и винаги е била държава под контрола на корпорациите. Още от реакционерството на Средновековието, когато общинските и феодалните системи върнаха предприемчивостта и индивидуалния успех в Европа. Този индивидуализъм и конкуренция обаче отдавна не са източник на промяна. През последните десетилетия големите компании станаха влиятелен носител на консерватизъм, пред който италианската политическа класа неизменно се огъва.
Монти има на своя страна две безспорни лични предимства – компетентност и кредит на доверие, но също така и общественото съзнание, че този път наистина сме притиснати до стената. Както и през 1992 г., когато Италия бе на ръба на фалита, реформата и икономиите са неизбежни. Преди двадесет години те станаха факт благодарение на хора като Джулиано Амато и Карло Азелио Чампи. Днес успехът е в ръцете на Марио Монти.
Намираме се в окаяно положение. Почти невъзможно е да зърнем море, към което да се устремим. Остава ни единствено да бутаме пазарската количка. А в нея са малкото неща, на които можем да разчитаме - „Произведено в Италия“, творчество и интелигентност и способност да реагираме и при най-трудните ситуации.
Заради децата си, които също имат право на бъдеще, трябва да бутаме до последна капчица сила. Мисля, че в края на пътя си Италия и Европа ще стигнат до спасението.

Прочети цялата новина

Свързани новини: