Силата на миналото е, че неговата машина продължава да работи

Новата ви книга се казва “Физика на тъгата”. Кога и защо решихте да изследвате тъгата?   Не знам кога съм решил. Може би в детството, в крайна сметка всички нишки тръгват оттам. Всички идваме от тази невидима държава на детството. Страстта да изследваме ни е присъща тъкмо когато сме между 6 и 12. Спомням си го наистина ясно. Това е и времето, когато изпитваме най-силна емпатия, способност да съчувстваме на света, да се вживяваме във всичко. Оттогава някъде е дошло усещането и за тъга. Много по-късно, преди две-три години, реших да изследвам тъгата (и не само нея) през... лупата на романа. Поколебах се, защото не знам дали да кажа микроскопа на романа или телескопа на романа (смее се).   Ще дойде ли ред и на щастието?   Това, което се случи с "Физика на тъгата" само за първите три седмици, е истинско щастие. И в известен смисъл неочаквано. Това е повече физика на радостта. Според издателката Божана Апостолова (благодаря й за всички грижи покрай книгата) 7 000 книги вече са купени от читателите.   Книгата влезе в класациите за най-търсени книги, изпреварвайки, временно, предполагам, Гришам и Пратчет. Обаждат се от различни градове, че книгата е свършила, издателството допечатваше непрекъснато.   Най-хубавото, което може да се случи на една книга, е това – читателите да я припознаят като своя. И абсолютно непознати хора да ти пишат, че от няколко дни живеят с твоята книга. Нямаме право да се оплакваме от липсата на читател, той е тук и чака. Да си призная, че и аз съм бил скептичен към него, но читателят е моето лично коледно чудо тази година.   Представихте книгата в Сфумато, но залата се оказа тясна за всички желаещи... Какво още се случи там?   Иван Добчев и Георги Каприев бяха в основата на това театрално представяне на романа, благодаря им. Самият Добчев излезе като минотавър изпод сцената сред облаци и адски дим. Имаше думи от Иван Теофилов и Силвия Чолева, ноти от тромпета на Мишо Йосифов. Хората стояха на пода, по стълбите, даже на сцената. Казвам го най-вече защото това преобръща стереотипа за младите и не толкова младите, които не четат и не се интересуват от книги и литература.   Да се върнем към тъгата. Едно световно проучване, публикувано през миналата година, показва, че България е най-тъжното място на света. Вие като "експерт" по тъгата как гледате на тази "диагноза"?   Самото изследване, направи го "Икономист", всъщност влиза в романа. Ако трябва да бъдем съвсем точни, изследването измерваше усещането за тъга. Как да го коментирам? Другаде има залежи от нефт, природен газ, злато. Някъде залежите и натрупванията са от култура, от смисъл. Ако тъгата е нашето природно богатство, тогава ще трябва да преработваме тъга. Тъгата също може да отделя енергия.   Има ли нещо по-специално във "Физиката на тъгата" в България?   Няма една и съща тъга на две различни места. Както и залежите на въглища например, учили сме по география, са различни по качество и състав. Нашата тъга може да е с повече съдържание на катран, олово и несбъднали се неща.   Доколко ни тежи днес силата на миналото? В кои аспекти се проявява най-много? Една от главите в романа се нарича "Машина за минало".   Силата на миналото е в това, че неговата машина продължава да работи. За добро и за лошо. Зависи от това кое минало искаме да си върнем и какво от него. Огледайте се, сигурно имате близки, които поне веднъж са ви попитали за "връзки", други, които са ви признали, че е невъзможно да спечелиш обществена поръчка в България без свои хора във властта. Това е миналото, което не е минало.   Имате стихотворение “За леката душа”. Доста тъжно, между другото. Толкова ли са тежки оковите на леката душа?   Напротив, непосилно леки са, ако перифразираме едно от най-хубавите заглавия в световната литература, това на Кундера – "Непосилната лекота на битието". Той е истинският експерт по това.   Помните крилатата фраза от “Улицата” за “Културата и бахура”... Кое остана от двете?   Бахурът на културата. Може да се каже и така – културата като бахур. За да не казвам "чалга", че ми омръзна и думата. Хем да си е нашенско, добре смляно, лютичко, мазничко, малко кич, малко гол патриотизъм, малко чужди подправки, изобщо уж "добър комерс", омесен с българщина. Но не можем да обобщаваме с лека ръка, има и друга култура.   Според вас с какво ще се запомни българската 2011 година? А кое е нещото, което не бива да забравяме?   Българска 2011 в чист вид не съществува. Ние, за добро и за зло, сме част от света, не само от Европа. И трябва да ни радва всичко, което радва света, и да ни боли онова, от което същият този свят боледува. Това ми се ще да не забравяме, ако можем.

Прочети цялата новина

Свързани новини: