Помориецът Ивайло Хаджиначев: И в Бразилия моето рисуване е начин на живот

След многократни опити и в продължение на доста време най-сетне успях да се свържа с Ивайло Хаджиначев, който от 4 години живее и твори в бразилския град Олинда, щата Пернамбуко. Това е поредният събеседник в рубриката „Поморийци зад граница”, който разказва за своите впечатления и начин на живот.

 

Константин Златаров:Да започнем с това къде живееш в момента и как се чувстваш?

Ивайло Хаджиначев: Бих желал първо да ти благодаря за това интервю и да споделя радостта си от възможността да споделя моите мисли и чувства в  този разговор макар и проведен от разстояние.

Живея на 11000 км от Поморие, на около 5-6 градуса южно от екватора в едно сравнително малко за стандартите на Бразилия градче /около 400 000жители/ на океанския бряг наречено Олинда. Град обявен за част от световното и историческо културно наследство от ЮНЕСКО през 1982г. и един от най-старите в страната. Името му произлиза от думата Linda, която означава „красива”. И действително историческата част на града е изключително уникална и красива. Почти всички постройки и къщи са поне на 300-400 години и изградени от португалците в стар колониален стил. Миналото се усеща на всеки ъгъл и има невероятно въздействие. В този дух ще трябва да добавя, че Олинда е смятана за културната столица на щата, като историческата част гъмжи от ателиета на художници.

Константин Златаров:Какво те накара да напуснеш Поморие и колко години вече живееш в Бразилия?

Ивайло Хаджиначев: От както се помня съм бил човек с приключенски дух, копнеещ да опознае далечното, непознатото, други култури и нови светове. И сега, както и преди смятам, че допирът с други култури обогатява човека, без значение какви са те. Когато човек живее изолиран, дори на най-прекрасното място, с времето започва да се самоограничава, става тесногръд и разбира се гледа на нещата доста по-ограничено. Вероятно това са причините поради, които винаги съм гледал „навън”, не в търсене на по-добра финансова реализация, а по-скоро воден от упоменатите мотиви.
И тук съдбата ми предостави не само подобна възможност, но и нещо, което далеч надхвърли и най-смелите ми очаквания. Събра ме с настоящата ми съпруга, която е от Бразилия и с която сме женени вече 4 години. От толкова време живеем в Бразилия.

Константин Златаров: Рисуваш ли още? Веднъж бяхме публикували твои картини?Особено впечатление ми направи голото тяло. Твоят коментар?

 

Ивайло Хаджиначев: Разбира се. За мен рисуването вече се е превърнало в начин на живот, нещо като водата за рибите. За един художник рисуването не е просто професия. То е средство за общуване, възприемане на действителността, а също и средство за оцеляване. В смисъл на духовно оцеляване, защото в този живот имаме нужда не само от материални стимули, но и от духовна храна, която за един художник, освен всичко друго идва и от рисуването. Но тук разбира се има значение и кой колко на сериозно взема себе си и рисуването. Аз винаги съм го вземал на сериозно. Истинският баланс съществува тогава, когато духовната и материалната страна на изкуството вървят ръка за ръка. Тук в Бразилия направих първата си самостоятелна изложба., която сайтът Radio Milena отрази преди време и която беше посветена на красотата на голото женско тяло. С радост мога да споделя, че тя постигна голям успех и интерес. След нея получих покани за участие в два от най-престижните годишни салони в Рио де Жанейро, където участвам вече две години. През това време работих и като преподавател водейки курсове по живопис и иконопис в щатския Музей на Съвременно изкуство и на други места, а от една година прекратих преподавателската си дейност, след като получих покана да рисувам изцяло за една от най-влиятелните фамилии занимаващи се с колекциониране на средновековно, бароково и съвременно изкуство и бизнес в страната. От тази гледна точка мога да кажа, че съм повече от успял, защото това, което днес рисувам стои редом до картините на великолепни европейски и бразилски майстори. В същото време е посрещнато с уважение и възхищение, с което малко бразилски художници могат да се похвалят.

Константин Златаров:Как протича ежедневието ти?

Ивайло Хаджиначев: Тук денят ми започва не по-късно от 6 часа сутринта. Слънцето изгрява още преди 5 часа и скоро става шумно. Не говоря за шум от автомобили. Тук природата е много жива. Случвало ми се е огромни зелени папагали да се опитат да влязат през прозореца като разбира се вдигат шум или пък птиците пеят и събуждат хората много рано. По дърветата в парковете, макар и рядко, се срещат малки маймунки дълги около 20-30 см, които си просят банани, а по морския бряг излизат рибарските лодки пълни с риби, дълги 1-2 метра. Аз лично никога не съм виждал, но местните хора разказват, че до скоро по палмите в парка си почивали животните – мързеливци. Това за един европеец изглежда нереално, но тази атмосфера е част от тукашното ежедневие на хората извън работата. Аз ставам много рано, не по-късно от 6-7 часа сутринта и започвам работа. Понякога рисувам цял ден, понякога просто решавам да отида за риба, на плаж, на разходка или при по-специални случаи на концерт или да погледам някой от европейските шедьоври на живопистта и склуптурата. Тук могат да се видят картините на едни от най-великите европейски художници и склуптури, дори оригинали на Микеланджело. Отделям също и огромно време за изследователска дейност. От години се занимавам с издирване и преводачество на стари манусрципти по живопис и техника на живопистта от ренесанса, барока и по-новото време, както и други книги в областта. Събирам информация и от най-модерните научни журнали посветени на изследователската дейност на учените от националната галерия в Лондон, Ню Йорк, Париж и Амстердам, които днес изследват техниката на старите ренесансови и барокови художници и техните картини с помощта на най-модерните технологични средства. Пиша и собствена книга посветена на въпроса. Надявам се при завръщането ми в България да публикувам събраното и написаното през последните 15 години, защото у нас в България подобна информация липсва и българските студенти по живопис в университетите и художниците на свободна практика са в действителност лишени от технологични познания по въпроса, тъй като по социалистическо време подобна информация или не се даваше или беше невярна, а в по-ново време модерните течения напълно отрекоха и загубиха здравата технологична основа на голямото изкуство на старите майстори. Целта ми е в скоро време да запълня тази празнина с плода на повече от 15 години труд. В свободното си време обичам и да чета. Само през последните 3 години съм прочел повече от 200 книги. Повечето от тях сасвързани с въпроса, които изследвам и са поне на 200 години. Чета без проблем на 4 езика, а това разбира се е нещо, което страшно ми помага, както в свободното ми време, така и в артистичната ми професия.

Константин Златаров: Мъчно ли ти е за Поморие и какво би те накарало да се върнеш?

Ивайло Хаджиначев: За мен Поморие, това са хората. Липсват ми приятелите и колегите от града и разбира се моето семейство. Ние българите сме уникални във всяко едно отношение. Няма други като нас по света. Където и да ни отвее вятъра се справяме със ситуацията и то много по-добре от всички други. Ние сме най-учения народ на света. Като българи умеем да живеем и да съчетаваме сериозното с развлеченията, хумора с традиционното и даже и когато се държим като глупаци пак сме на ниво, докато хората на доста други народи водят живот, който на нас българите или ни се струва скучен, еднообразен, едностранчив и банален или залитат в противоположната крайност.
В този смисъл България ми липсва, защото пак повтарям: като нас българите няма други по света!

Константин Златаров:Кога за последен път видя Поморие и какво ти е впечатлението за града?Какво те дразнеше и какво най-много ти харесваше?

Ивайло Хаджиначев: За последен път видях Поморие преди 4 години. Трудно бих могъл да определя какво най-много ме дразнеше или какво най-много ми е харесвало. Поморие е неповторим глад. Често е пренебрегван заради това, че е малък, но това му е чарът. Не бих могъл да си представя Поморие с размерите на Бургас. Това за мен би означавало смъртта на градчето и на всичко онова, което представлява, а то е толкова много като история, душевност и култура. Може би това, което винаги най-много съм обичал в Поморие са хората, моето прекрасно семейство, приятели и колеги.
Видях новата главна улица на снимките в интернет и мога да кажа, че сега градът е станал много по-красив от всякога. Поморие продължава да се развива и съм сигурен, че ще дойде ден, когато поморийци ще се гордеят с него, както никога досега.

Константин Златаров: Пътуваш ли?Има ли град в Бразилия, който да изглежда поне малко като Поморие. Лично ти видял ли си?

Ивайло Хаджиначев: Винаги съм обичал да пътувам. Тук има прекрасни малки райски кътчета, които са уникални със своята природа. Наскоро се върнах от Порто де Галинха, едно такова местенце, където при отлив на морето се образуват естествени басейни, а рибата в тях остава заградена. Водата е синя и кристално чиста, а целият плаж е осеян с кокосови палми. Това разбира се е нещо твърде различно от представата ми за Поморие. На юг населението се е образувало от многото европейски преселници през ХІХ век. Пейзажът, културата и дори темперамента на хората са по-близки до поморийския, от колкото на север, където съм аз. Въпреки това мога да кажа, че няма или поне аз не съм видял нито едно местенце тук, което поне малко да ми напомня за Поморие.

Константин Златаров: Твоето пожелание към поморийци?

Ивайло Хаджиначев:  Бих искал да пожелая на всички поморийци преди всичко да са здрави, да се гордеят, че са от този град и това, че са българи. Да ценят повече хубавото, което всички ние българите притежаваме. Нека да спрат да се делят на сини, зелени, жълти, червени и небесно-кафяви, а да се обеденят и да работят заедно за доброто на Поморие и България. Това е ключът към успеха.

 

Сподели

Прочети цялата новина

Свързани новини: