(http://e-vestnik.bg/)
Хорхе Луис Борхес: Никога не чета вестници
Преди повече от 40 години известният аржентински журналист Фернандо Сорентино, верен читател и почитател на Хорхе Луис Борхес провежда седем дълги разговора с него. Откровените и директни въпроси на Фернандо Сорентино се отнасят до живота, до творчеството на Хорхе Луис Борхес, до личности и исторически факти от световната и най-вече от аржентинската история, до предпочитания и отхвърляния на произведения и имена от световната литература.
Този различен Борхес, който книгата разкрива, дава възможност на читателите да се докоснат до един нов аспект от личността на големия писател и да видят неговия град, неговата страна, част от история и култура на Аржентина и най-вече да се запознаят с една обширна панорама на аржентинската литература през неговите очи.
През 1996 г. Фернандо Сорентино пише: „Борхес почина на 14 юни 1986 г. Вече е невъзможно да се направят нови интервюта… Но стоят, и то завинаги, неизчерпаемите думи на Измислици, Алефът, Докладът на Броди и Пясъчната книга и на толкова други още любими страници, без които – ще прибягна до една фраза, която Борхес обичаше да изрича – този свят щеше да е много по-беден“. Следва откъс от “Седем разговора с Хорхе Луис Борхес” (ИК “Ентусиаст”) в превод на Боряна Милушева-Дукова.
Вестниците
Фернандо Сорентино: Имате ли предпочитание към четенето на някой конкретен вестник?
Хорхе Луис Борхес: Не. Освен това, аз никога не чета вестници.
Ф.С. Преди също ли не четяхте?
Х.Л.Б. Никога не съм чел вестници. Никога не съм чел, защото, поради някаква моя перверзност, ме интересува повече това, което се е случило преди много време, отколкото в съвремието. Спомням си, че се намирах в Женева, когато започна първата европейска война, а аз учех тогава древна история. И аз, с цялата си наивност – вярно е, че тогава съм бил на четиринадесет или петнадесет години, си помислих: „Колко странно, че изведнъж целият свят се заинтересува от история сега; колко странно, че никой не се интересува от пуническите войни или войните на персите и на гърците, а сега всички се интересуват от съвременната история”.
Освен това си помислих, че вероятно това, което се случва в момента е трудно да се разбере. А и си спомням една фраза на Маседонио Фернандес – винаги се връщам към Маседонио Фернандес: „Историците, такива познавачи на миналото, каквито невежи сме ние за настоящето”. Това е толкова вярно, че когато хората стъпиха на Луната, аз не знаех, че това ще ме развълнува. Помислих си, че е факт, който рано или късно трябваше да се случи, предвид целите на науката. И въпреки това, едва седмица преди този подвиг, вече бях започнал да се чувствам неспокоен. А после, когато хората наистина стъпиха на Луната, усетих вълнение, което можем да наречем, дълбоко лично. И в същото време ме зарадва идеята, че безспорно всички хора на света усещат същото, че всички се чувстваме лично щастливи и горди, че това се е случило, че по някакъв начин всички участваме в този подвиг, че не става дума само за тези, които са го планирали и за тези, които са го осъществили. Всичко хора по света бяха гледали Луната, бяха желали това и трябва да са се почувствали доволни, че то се е случило. А после си помислих – навярно може да съм сгрешил, - че фактът, че трима мъже са стигнали до Луната е нещо, което може да обедини всички хора. Защото беше вид подвиг на цялото човечество, който надхвърляше факта, че са американци или унгарци, или китайци или каквито и да било там…
Свързани новини:
Виж всички новини от 2012/01/09