Истинската слабост на Европа не е в икономиката, а в политиката

Дълговата криза в еврозоната е красноречиво свидетелство, че нещо на Стария континент сериозно куца. Какво обаче е то, пита Едуард Хадас.
Повечето финансови специалисти са убедени, че проблемът е икономически. Положението на Европа открай време е разглеждано като абсолютна каша – бавен растеж на брутния вътрешен продукт, неспособни правителства, задушаваща регулация и култура, която не разбира пазарите. Европейските граждани звучат също толкова песимистично настроени, особено за икономиката. В последното проучване на Евробарометър 71% от анкетираните не се надяват кризата да приключи до две години.

Погрешни разбирания

Икономическите притеснения на финансистите и европейските данъкоплатци се основават на погрешни разбирания. Дори неблагоприятният период да се задържи още няколко години, европейската икономика просто ще продължи да прави това, което се очаква от една съвременна икономика. Консуматорите в региона са заможни, колкото и американските, след като се отчете ефектът на по-дългите почивки и различния начин на живот. Вероятно разпределението на доходите и потребителските стоки в Европа е по-справедливо, отколкото от другата страна на Атлантическия океан. Ниският търговски дефицит на еврозоната – по-малък в съвкупната си стойност за период, след 1990 г., отколкото натрупания от САЩ през последните шест месеца – подсказва, че Старият континент е конкурентоспособен в световен мащаб. Проблемът с безработицата може би е по-тежък в съпоставка със САЩ, но макар и със закъснение, националните правителства се опитват да се справят с него.
Слабото място на Европа не е в икономиката, а в политиката. Липсата на политическа съгласуваност превърна относително пренебрежимите финансови проблеми – едно малко безпътно правителство (Гърция) и други две малки безгрижни правителства (Португалия и Ирландия) – в несъразмерно огромна борба за избягване на разрушителната финансова катастрофа. Въпреки надвисналия риск политици и бюрократи прекараха години в спорове. Може би най-накрая намериха необходимата им твърдост и солидарност, но има достатъчно отворени въпроси, за да предполагаме, че по-нататъшни сътресения са напълно възможни.

Усилия в три направления

Нерешимостта и разногласията трябва да бъдат контролирани. От политическа гледна точка Европа е далеч по-стабилна отпреди един век, когато Първата световна война избухна поради далеч по-малка причина. Континентът е по-обединен от фискална и финансова гледна точка, отколкото в годините след всепоглъщащия военен конфликт, когато антисолидарната политика на репарации и фиксираната рамка на златния стандарт нанесоха огромни вреди. И все пак Европа може да се справи и по-добре. За да направим региона по-силен, предлагам да положим усилия в три направления. Предполага се, че първата промяна е в ход: балансирани национални бюджети в нормални икономически срокове. По-ранният опит те да бъдат въведени с Пакта за стабилност и растеж се провали, но намесилата се криза може би спомогна за по-голямо единодушие и заздравяване на решимостта. Ако не е така, то европроектът ще се провали заедно с възникването на икономически предизвикателства.
Второ, националните политици и Европейската централна банка трябва да се съгласят, като го заявят недвусмислено, че фискалният пакт предполага цената на евентуален фискален провал да бъде поделена между кредитополучателите и кредиторите. Винаги ще има спорове относно това, как да бъдат разпределени загубите, но те могат да бъдат разрешени, ако всеки приеме принципа на споделената отговорност. Лошият заем е знак, че и двете страни са сбъркали. Валутният съюз между много страни не може да оцелее без солидарност между членовете му.
Трето, Европа има нужда да накара икономиката да служи на по-висока цел, нещо с по-голям политически оттенък от пакта за просперитет. Едно чисто материалистично споразумение винаги ще е заплашвано от провал.
Когато предшественикът на Европейския съюз бе основан преди половин век, причината да се настоява за икономическо единство беше основателна: други мултинационални съюзи щяха да бъдат много по-голямо предизвикателство. Европа не е като САЩ, които могат да се похвалят с единен „американски начин на живот“, както от културна, така и политическа гледна точка. (Правата на американските щатски правителства бяха напълно потъпкани преди 150 години в Гражданската война.) Европа не е и като Китай, чийто национален език и култура датират отпреди три хилядолетия.

Най-добрата практика

Точно обратното, в действителност европейските нации векове наред се раздалечаваха една от друга, изграждайки собствени национални езици и култури. Те често се държаха като подрастващи членове на банди, убедени в собственото си превъзходство и винаги готови на взаимно унищожителни борби.
След най-голямата битка, Втората световна война, умиротворителите приложиха най-добрата практика в професията си – изграждането на взаимно доверие чрез фокусиране върху общо усилие в най-малко противоречивата област – икономиката. Тактиката проработи, но почти всяка стъпка беше трудна. Последната стъпка, сливането на паричните и фискалните политики, се оказа травматична.
Но след 60 години икономически успех, трябва да е ясно, че по-голямото единство не е нужно да унищожава националното разнообразие. Италианците може никога да не заприличат на германците толкова, колкото нюйоркчаните приличат на калифорнийците, или шанхайците на пекинските жители. Но европейците трябва да успеят да намерят нещо общо помежду си – защото само като едно цяло ще могат да устоят на САЩ и Китай – за да изградят Европейския съюз на по-здрави основи от чисто икономическия интерес. Ако ли не, наистина има нещо сбъркано в Европа.

Прочети цялата новина

Свързани новини: