03/22/12 22:22
(http://e-vestnik.bg/)

Учителят: между възмущението и страха

Валери Видас. Снимка: личен архив

Да имах още две години учителски стаж, та в края на годината да се пенсионирам като Чудомировия герой, че да изрева с цяло гърло: “Това не е управление, това е хаос! Анархия! Оценка на способности няма! Справедливост няма! Няма уважение към персонала! Гаврят се с мене, с тебе, с него! Но няма да мълча вече! Няма да мълча! ” Ама сбъдването на кристалната ми мечта поне засега се отлага.

Ето в такова разкрачено положение стои средностатистическият български учител, уважаеми читателю, защото средно статистически той вече е съвсем близо до пенсионната възраст, преживял е много реформи, видял е какво ли не и кого ли не около, пред и над себе си, но едно знае със сигурност: приятелството се измерва с искреността, която може да понесе, но онези, които имат власт, са ти приятели само когато им е угодно; тъй че почакай с искреността, поне до деня на пенсионирането.

А Стефан Хесел призовава: “Възмутете се!”; “Последвайте Хесел, възмутете се, не се бойте да скъсате с примирението, с удобното мнение, че нищо не зависи от вас!”, подканя и Владимир Градев в предговора към изданието на “Колибри”.

И средностатистическата ми колежка Х. ме спира, възмущава се от поредната безсмислица, която са я принудили да подпише, а на мен ми се иска да й кажа, че съм евреин, а не арменец, че съм даскал, а не поп, и че не сме в Диарбекир, а в правова, божем, държава, в която всеки има право да се възмути, и то публично…

И аз ще трябва да се възмутя, не може иначе, макар и отсега да ме е страх. Страхувам се, че възмущението ми ще заприлича на сценарий за филм от периода след 1989 г. - ще искам да кажа всичко и няма да мога да се спра.
Само се питам: “Струва ли си да бъда конкретен?”

В “Поетиката” Аристотел пише за историка и поета, че първият говори за действително станали неща, а вторият за неща, които биха могли да станат, затова “поезията е по-философска и по-сериозна от историята”.

О, ако можех всичко това, което следва, да го вкарам в един сюжет… Но ме е изпреварил колегата от Белгия Жан-Пиер Допан с великолепната си пиеса Даскал! (постановка Борислав Чакринов, сценография - Мария Диманова, на която благодаря за екземпляра от текста), играна няколко сезона от Велко Кънев, светла му памет, в Народния театър. Години наред буквално успявах да оцелея благодарение на това, че водех учениците си на спектакъла, сега оцелявам, като им чета пиесата в час.

Бих могъл да започна така: “Докато отмивах сапуна от главата си под душа до басейна на кюстендилския Почивен дом на учителите, дочух следния разговор…” Или пък така: “Седях си след сбирката на Кабинета на писателите учители в кафенето на Софийския дом на учителя и изведнъж един женски глас, който трепереше от възмущение…” Но няма да прозвучи правдоподобно, пък и така започваха едно време политическите вицове. Я по-добре така:

15 септември, първи учебен ден.
Ритуал: “Откриване на учебната година”. Пълно клише, непроменено от 50 години. Само знамето на училището е не червено, а синьо. Като член на Комисията за превенция и борба с противообществените прояви, обирам торбите с моркови, които след миг ще полетят към сектора на “зайците“ и техните родители, някои от които са обули специално за случая новите си джапанки и бермуди и са окачили всичките си ланци. Някой успява, след два неуспешни опита, да пусне химна: заковавам се на мястото си, пускам торбите на земята и опъвам ръце по шевовете.

Тъкмо в този момент, окуражен от “големите” зад него, които пушат и си говорят на висок глас, някакъв “заек” вади ...

Facebook TwitThis Google del.icio.us Digg Svejo Edno23 Email

Свързани новини:

новини от България
graphic
спортни новини
graphic

Бързи връзки


Търсене


Архив

RSS Абонамент

Новини от Грамофон

"Новини от Грамофон" - Следете последните новини от България и чужбина обединени на едно място. Обновяват се през 1 минута.

 

  •  

Ново: Публикуване