Похвала за времето

Вислава Шимборска е полска поетеса, есеистка и преводачка, родена на 02.07.1923 г. в Познан, Полша. През 1996 г. е удостоена с Нобелова награда за литература. Нобеловият комитет я определя за "Моцарт на поезията".

Преживява ужасяващата война, изтърпява два тоталитаризма, но не избира мълчанието. След като нацистите нахлуват в Полша през септември 1939 година, когато е 16-годишна, започва работа като железопътна чиновничка, за да избегне депортирането си в Германия. Избира да говори така, че да ни поведе към мъдростта, не към бърборенето. Малословна в поезията си, дори Нобеловата й реч е по-кратка от обичайното, та я допълва със стихотворения. Дискретна и иронична поетеса, понякога трагична, но хуманизмът е точно това - да говорим смело дори над бездната, да не си позволяваме удобното, понякога даже модно отчаяние, да намираме утеха в неназованото, скритото в голямото изкуство, в голямата литература, в човешката душа и в човешкия разум.

В творчеството й няма изтъркани фрази, стихотворенията й винаги излъчват свежест, всяко от тях е малък шедьовър. Принадлежи към хуманистичната традиция, към тази Полша, която е отворена и толерантна, към Полша на многото народи и многото религии, към Полша на Ягелоните.

•  

Гръцка статуя



С помощта на хората и на другите стихии
добре се е потрудило времето върху нея.
Най-напред е отнело носа й, после гениталиите,

пръстите на ръцете и на краката,
след години ръцете, една по една,
лявото бедро и дясното бедро,
раменете, главата и задните части,
а после е превръщало всичко
в отломки, чакъл и пясък.



Когато жив човек умира по същия начин,
изтича много кръв след всеки удар.
Мраморните статуи загиват в бяло
и невинаги съвсем.



От тази, за която ви говоря, се е запазил торсът
и тя прилича на затаен от усилие дъх,
защото сега трябва
да привлече
към себе си
целия чар,
цялата необходимост
от всички изгубени части.



И това й се удава,
това все още й се удава,
удава и озарява,
озарява и продължава –



Времето също заслужава похвала,
защото е спряло своята работа
и е отложило нещо за после.

•  

Невнимание



Лошо се държах вчера в космоса.
Преживях цяло денонощие,
без да питам за нищо,
без на нищо да се удивлявам.



Вършех дейности всекидневни,
сякаш това беше всичко,
което трябва да върша.



Вдишвай, издишвай, крачка след крачка, шетня,
но без мисъл, стигаща по-далече
от всекидневните ми задължения.



Светът можеше да се възприема като полудял,
а аз го възприемах като обикновена облага.



Не питах: как - и защо -
и откъде се е пръкнал такъв,
и за какво са му толкоз подвижни подробности.



Бях като гвоздей, плитко в стената забит,
или като…
(тук не намерих сравнение).



Една след друга настъпваха разни промени
дори в ограниченото поле на едно мигване.



На по-младата маса, от ръка с ден по-млада,
беше вчерашният хляб по-иначе рязан.



Облаците - необичайни и дъждът - необичаен,
защото валеше с други капки.



Земята се завъртя около своята ос,
но вече в напуснатото завинаги пространство.



Това продължи цели 24 часа.
1440 минути за различни възможности.
86 400 секунди за вглеждане.



Космическият savoir-vivr,
макар че нищо не казва за нас,
все пак нещо от нас изисква:
малко внимание,
няколко изречения от Паскал
и удивено участие в тази игра
с правила неизвестни.

•  

Локва



От детството помня добре този страх.
Не стъпвам в локви,
особено в пресните, след дъжд.
Може някоя да е без дъно,
макар да прилича на другите.



Ще стъпя и в миг ще пропадна,
ще литна надолу
и все по-надолу,
към отразените облаци,
а може би още по-дълбоко.



После локвата ще изсъхне,
ще се затвори над мене,
а аз ще остана - къде ли? - заключена
с недостигнал до горе вик.



Едва по-късно разбрах:
не всички лоши премеждия
се подчиняват на световните правила.
Дори да поискат,
не биха могли да се случат.



 


Превод от полски: Иван Вълев

Прочети цялата новина

Свързани новини: