Гюнтер Грас и айсбергът на ″прогресивния″ антисемитизъм

В дните на 100 годишнината от гибелта на ″Титаник″ световният скандал около поемата на Гюнтер Грас ″Това, което трябва да се каже″ напомня метафората за видимата и невидимата част на айсберга. Няма съмнение, че както и да бъде анализирана, видимата страна на текста съдържа проирански симпатии и антиизраелска реторика. Фокусирани изключително върху нея, политици, медийни коментатори, литературни и интелектуални авторитети дадоха воля на своето възмущение. Немалко писатели и интелектуалци обаче, включително и израелски, критикуваха официалната реакция на израелската държава. Според тях не би трябвало с (гео)политически аргументи да се хвърля на кладата една есеистична тирада в свободни стихове, с които нобелистът е решил да шокира света. За кой ли път? Пръв активист на денацификаторското литературно движение ″за разчистване на сметките с миналото″, Грас атакува със силни леви пристрастия ″дясната, гузна и консервативна″ Германия от епохата на Конрад Аденауер и икономическото чудо... за да признае едва в наши дни есесовското петно в собствената си младежка биография. Безрезервната подкрепа за политиката на В. Бранд пък стоварва върху писателя-социалдемократ критиката на ултралевите среди. Привлечен в една от просъветските ″пацифистки″ инициативи през 80-те години, в ″Ходът на рака″ Грас разби стената на ″коректното″ мълчание около съветските престъпления срещу невинни германци през Втората световна война. Мразен от мъртвата ЩАЗИ и от също толкова зловещата, но жива и вездесъща DDSI (политическата полиция на хунтата в Мианмар), дарен с дълголетие, Гюнтер Грас сигурно ще предизвиква още бури. При целия драматизъм на последната обаче, в нея той просто изпълнява в свой стил роля, която западното общество признава на интелектуалеца от неговата класа. Това е правото му да сменя рязко публичните си позиции до абсурдни крайности, да изненадва с взаимно отричащи се идеи и с противоречиви граждански жестове, да мисли, да говори и да действува социално отвъд острите морални граници, културните конвенции и рутинните истини. Също като Грас Мишел Фуко защитаваше режима в Иран, беше изгонен от комунистическа Полша, наричан ″комунист″ в САЩ и по самопризнанието му ″сам докрай не знаеше кой е в същност″. Иначе, ″това, което трябва да се каже″ от позициите на здравия разум и на цивилизацията, в която не убиват жените публично с камъни е, че Израел е демокрация, която отстоява своето съществуване под постоянна вътрешна екстремистка заплаха и в съседство с брутални тирании. Ядрената програма на страната подлежи на вътрешнополитически и външен контрол, за разлика от ядрената програма на Северна Корея. Изглежда, тя изобщо не безпокои Грас, въпреки че на страшна човешка и социална цена изпълнява само мегаломанските прищевки на поредния династически вожд. Всеки, който пренебрегва този факт, дори световноизвестен писател в условна художествена форма, символично протяга съюзническа ръка към тираните и екстремистите. И няма защо да се учудва, когато осъмне обвинен в антисемитизъм, без да е в действителност антисемит. Видимата страна на ″скандала Грас″ свършва дотук. Видимостите обаче крият много по-тревожни тенденции. Нищо от сценичните прояви на съвременен антисемитизъм в западната политическа сфера, към която принадлежи и България, не изразява актуалната същност и дълбочината на явлението. Извън екстремистките настроения и действия на отделни хора от мюсюлманските общности на Запад, в масмедиите най-често думата ″антисемитизъм” насочва към маргинални субкултури и радикални (на думи) групи политически аутсайдери. Втренчени вманиачено в ″Протоколите на Сионските мъдреци” и ″Моята борба”, те предъвкват производните им конспиративни теории с дълги цитати из блогове и социални мрежи, които правителствените служби за защита на конституционния ред и различни неправителствени структури за ″медийна екология” в Европа и в САЩ най-стриктно наблюдават. От време на време провокират приличието с ″изпуснати” антиеврейски подмятания извънсистемни политици като Ж.М. Льо Пен, идоли на масовата култура като Мел Гибсън или догматични духовници като нашумелия епископ Уйлямсън. Накрая идват някои крайни ревизионистки тези и разпалени емоции в нестихващия спор за същността на Холокоста - историческо събитие без аналог? политическа стратегия? или инструментализирана идеологическа догма с късна дата? Колкото и да е осъдително, до хулиганските драсканици по синагогите практически свършва първият вид антисемитизъм, до светските скандали в жълтите хроники – вторият, и до поредните безплодни академични сблъсъци - третият. По-сериозната последица е, че тези ексцесии манипулативно и неоснователно се приписват на дясното политическо мислене и действие. Премълчаването на истината, че всички идеологически версии и доктрини на антисемитизма от Маркс и Прудон до днес са с изключително ляв произход, остава най-строго съблюдаваното табу в епохата на политическата коректност. Всеки един от днешните гневни, възмутени и протестиращи антиглобалисти би трябвало да протестира срещу своите родители, които са живели години над своите възможности, и срещу политиците, които са стимулирали тази безотговорност на кредит само в името на собствените си кариери. Всеки антиглобалист обаче знае един-единствен отговор: за всичко са виновни глобалният капитализъм, световният заговор, САЩ и Израел. Един от върховните гурута на новата антиглобалистка левица професор З. Бауман ( по горчива ирония на съдбата някога изгонен от Полша като ″ционист”) неотдавна сравни стената между израелци и палестинци със стената около Варшавското гето, която издигат през 1940 г. нацистките окупатори - и пред тази крайно изкривена исторически аналогия очевидно трябва да свеждаме глави. Няма обаче никакви сведения за еврейски терористи, които са прескачали стената на гетото, с единствена цел да взривяват автобуси с мирни хора по варшавските улици, да убиват немски спортисти по време на Олимпиадата, да отвличат цивилни самолети, за да смазват с тях в огнения ад на сриващи се сгради хиляди невинни германски мъже, жени и деца. Антиеврейската обсесия трайно е завладяла цели сфери на ултрарадикалната ″афроамериканска субкултура” от рапа до проповедите. Политическата коректност обаче задължава политическите, медийните, артистичните и академичните елити да кимат с добронамерено разбиране към ексцесите на всякакви ″алтернативни идентичности”. Приятелите на Грас през 60-те години рисуваха с хитлерови мустаци и свастики по ревера антихитлериста Конрад Аденауер, който при посещението на Хитлер в Кьолн отказва да окачи нацисткото знаме на кметството. На много софийски улици днес може да се види графит със знак на равенство между шестолъчната звезда и хитлеристката свастика. Този най-безогледно изповядван ″прогресивен” антисемитизъм никой не се наема да заклейми, защото рискува най-сурово да бъде обвинен ...в антисемитизъм, само поради неизбежния спор с такива гарантирани за дебатите ″морални и интелектуални авторитети” на световната левица като Маркс, Чомски, Бауман и многобройните им подражатели. Разликата между тях и хитлеризма обаче се оказва незабележима и общият идеологически корен обяснява парадоксалното родство: някога Херман Гьоринг е заявявал, че само той решава ″кой в крайна сметка е евреин и кой не е”, днес левите икони на съвременния свят си присвоиха безапелационно правото да отсъждат ″кой е антисемит и кой не е”. Да се излезе от снобски задължителния meanstream, където лицензът върху истината за Израел и Холокост и правото тя да бъде изречена се дава тъкмо от тях, нещо струва. Тезата, ″ние не сме против евреите, а против политиката на Израел” демонстрира или неразбиране, или демагогия. Тя може да бъде чута не само отляво. Казват своето и общите песимистични настроения, породени от демографския упадък на Стария континент, ценностната криза на юдеохристиянската цивилизация, погребаните в икономически катаклизми митове на социалната държава, страховете и малодушието пред ислямисткия тероризъм. Левият Гюнтер Грас беше този, който заслепено се нахвърляше срещу Хелмут Кол и Роналд Рейгън така, сякаш са нацистки фюрери. Пак той настояваше ГДР да продължи да съществува, за да не се надигне германският милитаристки реваншизъм. Свръхактивният ″универсален хуманизъм” на големия писател се противопоставяше на нацизма, неонацизма, антисемитизма, американизма, колониализма, империализма, расизма, милитаризма и пангерманизма, но така за половин век не достигна само до потиснатите от комунизма народи на Изток от Берлинската стена. Днес Гюнтер Грас изпитва върху себе си всичко онова, което най-близките му интелектуални и политически елити наложиха като безпрекословна догма: да сипят обвинения в нацизъм и антисемитизъм навсякъде, където им е изгодно, но само не и сред маскарада на лицемерните морални стандарти в собствения си идеологически салон.

Прочети цялата новина

Свързани новини: