Двете лица на Сърбия

Две лица на Сърбия можеха да се видят в Крагуевац преди три дни, когато от една страна целият държавен връх откри нов завод на “Фиат”, докато на няколко километра в същия град четирийсетина работници от фирма “Ратко Митрович” бяха в гладна стачка, чакайки неизплатените си заплати.

“Фиат” наистина е успешна икономическа перспектива, но само една, а протести на гладните и онеправданите в тази страна има на всяка крачка. Само през последните десетина дни стачкуваха работници в оръжейната фабрика, инвалиди, работниците от Дунав агрегати, Магнохром, Желвоз, системата Застава.

Списъкът на опитите да се привлече вниманието върху проблема за неизплатените заплати и осигуровки е доста дълъг. Работници окупираха заводски халета и административни сгради, режеха си пръсти, блокираха автомагистрали и главни градски улици, железопътни линии, дори и Дунава, гладуваха и призоваваха медиите, но дори когато някой проблем биваше решен, на други места възникваха нови.

Никой не може да определи точно в кой момент в Сърбия стана легитимно малтретирането на работниците и кога държавата започна да затваря очи пред неизплатените заплати, отказаните годишни отпуски, рисковете на работното място.

Оправдавайки това с прехода и възникването на капитализма, властта, на която се изредиха едва ли не всички партии, вече повече от двайсет години съзнателно отглежда самозвани преуспяващи бизнесмени, които са натрупали богатството си при съмнителни обстоятелства и по правило нарушавайки приетите цивилизационни норми.

В нито една прилична страна не може да се случи работодателят да не изплати навреме и последния час, който работниците са прекарали във фирмата, както и всичко останало, което върви със заплатата. В Сърбия обаче дори няма официална оценка колко работодатели не внасят своите задължения в пенсионния и здравноосигурителния фонд и какви суми дължат, нито колко заплати не са изплатени на работещите.

Съществуват спекулации, че само на фонда за здравно осигуряване фирмите дължат близо милиард евро, но тази сметка е само връх на айсберга, защото се отнася единствено за предприятията, които са декларирали работниците си и са им изплатили поне чистите заплати. Онези, които не са направили това, са далеч повече. Погледнато от този ъгъл, за много от работниците жлъчните дебати между представители на група работодатели и два синдиката, дали минималната цена на труда за един час да бъде 106 или 115 динара, изглеждат като черен хумор.

Защото колкото и да е минималната заплата, на нея ще могат да разчитат главно работещите в държавни фирми. Мнозинството от останалите са доволни, ако редовно получават заплатите си, макар и на ръка, а ако освен това имат и заверена здравна книжка, щастието им няма край.

БТА

Прочети цялата новина

Свързани новини: