Качествената преса трябва да бъде подпомогната, за да оцелее

Г-н Лозанов, вие бяхте на посещение във Франция по време на президентските избори в страната. Как френските медии отразяват подобен вид кампания? В резултат на активността на френския културен аташе в България Давид Вайсман успях да реализирам това посещение, за да видя на място как френските медии „произвеждат вот”. А и за да се срещна с представители на „техния СЕМ", на министерствата на културата и на външните работи, както и на журналистическия им профсъюз (действително в него членуват едва 8% от журналистите, но въпреки това е много влиятелен, защото е гарант за задължителния за всички френски медии колективен трудов договор с много подробно разписани права и изисквания за журналистите). В разговорите ми темата за предизборната кампания беше много важна, защото СЕМ, стъпвайки и на доклада от наблюдателите на Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа (ОССЕ), има желание да предложи осъвременяване на медийната регулацията в това отношение (вече анонсирахме идеите си и пред медиите, и в Народното събрание). Тук френският опит е много полезен – техните медии успяват да дадат на читателите, зрителите и слушателите достатъчно аргументи, за да направят своя избор. Да не е емоционален или стихиен и да не е пряко зависим от това колко пари са вложили кандидатите...  Знаете, ОССЕ повдига сериозно въпроса за преобладаващото платено отразяване на предизборната кампания у нас. Как френският медиен пазар успява да избяга от подобен тип отразяване? Доколкото при тях въобще има платена част като политическа реклама или други форми, то тя е много малка и много ясно разграничена от останалото съдържание. Журналистите имат правото свободно да реализират своята роля на посредници между политиците и обществото, от което печелят и трите страни на този триъгълник, а не да бъдат използвани главно като канал за транслиране на политическите послания. В предизборна ситуация обаче, която впрочем трае много по-дълго, френските медии така генерират и селекционират информацията, че да е в полза не на тях самите или на политиците, а на информирания избор на гражданите. Ние винаги сме имали съмнения към нашата журналистиката, че ако й се предоставят по-големи възможности, няма да работи за аудиторията, а за някой от кандидатите. Това е риск, който възниква навсякъде, но чуждият опит показва, че голяма част от проблемите могат да бъдат решени с по-добра регулация. Ние трябва да разберем, че устойчивата практика в предизборна ситуация да се подценява ролята на журналистиката, особено пък в обществените медии, деформира вота по-дълбоко, отколкото деформациите в самата журналистика биха го направили. Най-малкото, защото тя работи пред очите на всички, така че може зорко да бъде наблюдавана. Какви решения се предлагат? Регулацията в предизборна кампания важи по еднакъв начин както за  обществените/държавните, така и за частните медии. Тя има два етапа. В първия, който е около три месеца, кандидатите имат право на пропорционално участие в медиите според процента, който са получили на предишните избори и според легитимни социологически проучвания на доверието към тях в момента. Тези два комулативно използвани критерия дават шанс и на парламентарно непредставени и на нови кандидати. Във втория етап, който е около месец, всички кандидати имат право на равен медиен достъп (разбира се, във Франция да станеш кандидат за президент е далеч по-трудно, отколкото у нас). Медиите предварително получават детайлна, приета от регулатора, методика за допускане на ефир (текстът й е близо 700 страници). Но те имат пълната свобода да избират формите, по които да представят кандидатите и по които да водят диалога си с тях. Стига да спазват общите принципи за равнопоставеност, за което следи техният СЕМ. Ако забележи отклоненията, първо дава предписание на медиата да ги компенсира в бъдеще и едва, ако това не стане, следват санкции – парични и то твърде солени. Подобни инциденти обаче са рядкост, защото във френското общество има консенсус около правилата и необходимостта да се спазват. Няма място за шикалкавене… Има ли преобладаващи формати в електронните медии? Форматът с най-голямо влияние, който се реализира и в големите частни, и в обществените медии, наподобява "матура" за политици. Всеки един от десетте кандидати в тези президентски избори трябва да мине през нея (и то не веднъж), да я издържи. В продължение на час го "изпитва" от жури, в което влизат едни от най-добрите експерти в областта на политологията, икономиката, социалните практики,  финансите, културата…, подредени амфитеатрално срещу него. Те не дебатират – това не е дебат, но задават компетентни въпроси и очакват достатъчно компетентни отговори. Кандидатът, разбира се, е свободен да каже, че по въпроса ще има компетентни съветници, но колкото по-често го казва, толкова повече разочарованието на публиката расте. Всъщност, бъдещите президенти се явяват на изпит, и то твърде труден, пред избирателите си, пред френското общество. В България бихме казали че това ще е скучно и няма кой да го гледа, но въобще не е така. Компетентността на въпросите, съчетана с любопитството дали кандидатът ще се справи създава драматургично напрежение подобно, а и по-силно от това в „Стани богат”. В България ние бихме могли, разбира се, не сляпо и еднозначно, да ползваме такъв формат, защото той ще е защита от ефектите върху вота на сензационната журналистика за сметка на качествената. Французите пазят много своята кампания от сензационност, макар че навсякъде по света има тенденция за превръщането на политиката в шоу. Франция удържа традицията на сериозната журналистика – и от страна на аудиторията, и от страна на политиците (те не бягат от нея) и   една реплика на Саркози по време на кампанията е много показателна за това. Интервюиращият го журналист започва твърде остро с него, да задава агресивни въпроси, да се самоизтъква и да се опита да го надприказва, за да стане шоу. На което президентът му казва: "Аз мога да отговаря на всичките ви въпроси и също да споря с вас, но нека да не забравяме, че вашите зрители няма да избират между вас и мен. Аз съм кандидат за президент на Франция, а не вие". Как този опит може да се използва? Можем да се опитаме да регулираме така предизборната кампания, че напред да излезе сериозната журналистика. Именно тя трябва да бъде територията, на която да се решава вотът. Сега не е така. Сега имаме безплатни скандали и платена агитация. На мен ми се иска да имаме журналистика, която да ни помага да мислим политическия свят и неговите обитатели. Знам, че нашата колегия има потенциал за това. Не е задължително да го копираме, но Франция е пример, че нещата могат да се случват и то някак лежерно, без особено напрежение между медии, политици и аудитория. До сега говорихме за електронните медии. Как оцелява френската преса? Франция е част от стара Европа и не иска да се отказва от пресата, въпреки че тя е в сложна технологична ситуация. Все по-голямо влияние имат електронните издания, но пресата е свързана с четенето, а четенето е свързано с по-голямо проникване в темите, които не ти минават покрай ухото. Затова Франция държи на пресата. При срещата ми във френското министерство на културата научих, че държавата дава 400 милиона евро годишно за подкрепа на печата. Логиката е следната - както има смисъл да се подпомагат обществените медии, така има смисъл да се подпомага качествената преса, която изпълнява обществени функции. Вестниците кандидатстват и са оценявани без каквито и да е политически критерии. Критерият е дали става дума за качествена или за таблоидна преса. Ние се пазим от намесата на държавата на медийния пазар, но в този случай става дума за защита на хартиената преса, която се превръща в изчезващ вид. И в инстинкта си за самосъхранение се измества към и лесно може да бъде погълната от таблоидните формати. Подпомагането на пресата, която изпълнява обществени функции, води и до професионалното й стабилизиране. Плаща се за професионални стандарти, така да се каже. Има нужда и в България да помислим над това. Аз и преди съм предлагал, поне като тема на дебат, създаването на обществен фонд за медиите, който да се отвори и към пресата. Качественият печат е начин да водиш по-сериозен разговор с аудиторията. Пресата продължава да бъде метафората на журналистиката, да създава усещане за отговорността на професията, за ключовата роля на журналиста в модерния градски живот, подобно на тази на лекаря, учителя, адвоката, архитекта, инженера… Общото е, че това са професии, които освен препитание, носят и висок обществен авторитет, „минават през клетва”. Франция и България предлагат два съвсем различни културни модела. Ако този френски модел започне да функционира в България, как може да се избегне избирателното подпомагане на медии, каквото има сега? Може да се избегне само с публичност и ясни критерии. Трябва да се знае кой и срещу какво получава средства. Старите демокрации нямат този проблем, защото журналистическата колегия има гилдийно самосъзнание, което действа като регулатор в тези отношения, трудно можеш да хитруваш… В България тези предпоставки не съществуват. Да, няма ги, но колкото повече ги нямаме, толкова повече няма да ги имаме. Затова аз искам да започнем отнякъде. Не е казано непременно да се вземе френският опит, но е нужно да се поеме в някаква посока, да се стабилизира пресата от гледна точка на професионални стандарти е много важно. Ако оставим всичко друго, тя чисто технологично е принудена, за да оцелее, да разчита, да я наречем така, на сензационната журналистика. На която пък, особено по избори, нищо не й пречи да играе всякакви игри, далеч от обществения интерес. Липсва яснота и предвидимост на професионалното поведение. Например, вече и френските вестници започват да заявяват предварително за кого играят на изборите, което също помага за ориентацията на избирателя. Но и тези, които откровено играят за някого, имат задължение пред обществото да представят и другите и да спазват баланса. Не може да излезеш и само да хвалиш собствения си кандидат, защото гласа ти ще загуби обществена акустика. В същото време Интернет се превръща във все по-мощна система за влияние и там навлизат предимно традиционните медии с интернет вариантите си. Ако тези медии носят правилата на качествената журналистика със себе си, то те ще регламентират и новите форми на комуникация, по естествен начин ще вкарат регулация и в интернет. Това е защита срещу тенденцията интернет да се превръща в някакъв виртуален карнавал, в който човек не знае какво му се случва, защото всички са с маски. Къде свършва плурализмът и започва политическата реклама във Франция? Всичко е обявено и ясно. На никой не му хрумва, че нещо, което се представя за журналистика, може да е платено, да е всъщност политическа реклама. При наложилите се   практики на почтена журналистика, разпозната от обществото, платените елементи, въобще отклоненията, започват да личат твърде бързо. Така рискът пред изданията, които си позволят да не спазват професионалните стандарти, че ще отпаднат от гилдията, е огромен. Мислите ли, че може да има движение в тази посока до изборите през 2013 година? Сега по-скоро трябва да се опитаме да осъвременим регулацията по отношение на електронните медии. Посоката трябва да е в посока на защита на съществуването на обществените медии, а и по-общо – на обществения интерес. Мисълта, че всичко е платено, не е в полза на ориентацията на аудиторията. По време на целия преход досега предизборните кампании вървяха така - журналистите, особено в обществените медии, в предизборна ситуация „се качват на трупчета”, а комуникацията на политиците върви директно с аудиторията. Медията осигурява само канал за тази цел, а тя самата е по-скоро публика. Иска ми се до 2013 година поне да се усети тенденцията, че журналистиката става фактор в особено важните за обществото дни на възпроизводство на властта, което ще даде и самочувствие на професията. Къде трябва да бъдат заложени тези професионални стандарти? Мястото им е в един специализирания медиен закон, в устойчиви текстове, които да не се приемат преди всеки вот. България има и добри препоръки от ОССЕ. Много важна е и защитата на журналистите. Те трябва да намират защитата първо в своята гилдия и после защитата в самото общество. Журналистиката, както казах, подобно на медицината и правото, е ключова професия в модерния свят, която помага на хората да живеят добре живота си. В България няма такова разбиране за журналистиката, за което и тя самата си е виновна. Колективните трудови договори във Франция, включват клауза, която, ако има смяна на собственика на медията, задължава новия собственик да изплати сериозно обезщетение на журналист, който не желае да работи с него и е решил да напусне. Журналистът има свободата да откаже да работи  с мотива, че няма доверие в собственика, т.е. там просташката поговорка „Който плаща, той поръчва музиката” не върви особено. И това е механизъм всеки нов собственик, ако не иска още преди да е започнал да фалира, да даде гаранции за защита на свободата на словото, да „успокои съвестта” на журналистите. Само това е достатъчно, за да се види, че в този занаят, журналистът сам по себе си е по-важен и от собственика, и от пазара. Аз не случайно сравнявам журналистите с лекарите. Да, медицината също е бизнес, струва пари, но същественото е отвъд бизнеса.

Прочети цялата новина

Свързани новини: