На 85-годишна възраст си отиде великият колумбийски писател Габриел Гарсиа Маркес. Тъжната вест съобщи първо приятелят му Умберто Еко, потвърдена от сестрата на Маркес – Аида.

През 1999 г. Габо, както цяла Латинска Америка го нарича, бе диагностициран с рак на лимфните възли. И въпреки успешната химиотерапия, авторът на шедьовъра „100 години самота“ беше на ръба отново преди няколко години. През 2002 г. той публикува първия том от мемоарите си, който кръщава „Живея, за да разказвам“, а по-късно и прощално писмо.

Маркес е роден на 6 март 1927 г. в Колумбия, но прекарва по-голямата част от живота си в Европа и Мексико. Той е определян за един от най-добрите автори на 20 век, а през 1982 г. му е присъдена и Нобелова награда за литература. За него критиците казват, че е най-въздействащите испаноезични писатели след Сервантес.

Габриел Гарсия Маркес  е сочен за най-известния представител на стила „магически реализъм“, а романът „100 години самота“ е типичен за течението. Книгата му е продадена в над 10 милиона копия. Когато през 1982 г. става Нобелов лауреат, той озаглавява речта си „Самотата на Латинска Америка“. Маркес е първият колумбийски и четвъртият латиноамерикански автор, на когото е присъдено голямото отличие.

Големият латиноамерикански литературен критик Илан Ставанс с основание отбелязва:

"Преди Сто години самота Маркес беше уважаван като журналист и автор на няколко книги, включително и Никой не пише на полковника, разказваща за един беден, забравен армейски офицер и неговата жена в едно тропическо градче. Докато нетърпеливо очаква пенсионирането си, офицерът обмисля как да продаде един петел, чиято стойност в борбите на петли може да се окаже единствено спасение за семейството, изпаднало в нищета. Още в тази книга, както и в разказите на Маркес, вече се откриват намеци за Макондо, фиктивното място на романа, който щеше да го направи известен. След 1967, в средата на кариерата си, изглеждаше невъзможно, че Гарсия Маркес би могъл да надмине това постижение. Но по-късно той написа забележителна поредица от книги, от Любов по време на холера до Спомени за моите меланхолични блудници. Като произведения те са може би по-премерени, може би дори по-зрели, но когато става дума за дълбочина, всички те бледнеят в сравнение със Сто години самота.

Ние живеем във времена на масов медиен кич. Зрителите на един-единствен епизод от някоя мексиканска telenovela днес са много повече, отколкото са всичките читатели на романа на Маркес, а може би и на цялото му творчество. Но, подобно на светулка, сапунената опера изчезва почти на секундата след като е разбъркала страстите на своята публика. Докато Сто години самота е вечна. Разбира се, при един по-внимателен прочит, какъвто аз редовно правя със студентите си, тя се разкрива преди всичко като мелодрама, макар и изключително майсторска – със захаросани сцени на несподелена любов, семейна вражда и удари в гърба между приятели.

Но особената смесица от екзотика, магия и гротеска, която използва Гарсиа Маркес, идва не от света на сапунената опера. Познат като „магически реализъм“, една категория, свободно свързана с онова, което кубинският автор Алехо Карпентиер нарече lo real maravilloso, понятието днес е получило такава широта и еластичност, че вече е почти лишено от смисъл. За известно време то обозначаваше опита да се заличи границата между факт и фикция, между естественото и свръхестественото. Но в момента то се използва съвсем хаотично. То позволява да бъдат каталогизирани както второстепенните последователи на Гарсия Маркес като Исабел Алиенде, така и бароковият миш-маш от мечти и национализъм в Среднощни деца на Салман Рушди, така и фантасмагоричните разсъждения върху робството на Тони Морисън в нейния роман Възлюбената. Всички те са били отъждествявани с магическия реализъм, с различен успех."