Промените в съдебния закон само запазват статуквото

Г-н Иванов, показаха ли управляващите желание за реформа из основи в съдебната власт, както очакваше Европейската комисия (ЕК)? Като започнем с това, че дълго време управляващите изобщо не бяха открили това очакване на ЕК, на обществото и съществена част от магистратите, за какво да говорим? Реформа "из основи" означава съществени структурни преобразувания. Фундаментални за съдебната система процеси като кадровия подбор и оценката на качеството на работата, регулирането на натовареността и управлението на ресурсите, дисциплинарния процес и превенцията на корупцията все така чакат компетентното си управление.   Държавата дори сграда за Софийския районен съд не може да намери. Причината да няма решения е липсата на воля и в самото устройство на институциите, което трябва да бъде реформирано, за да генерира тази управленска воля. За да носят членовете на Висшия съдебен съвет (ВСС) ясна отговорност, за да бъде осигурена независимостта на съда и прокуратурата да бъде управлявана според специфичната си функция. ЕК иска ВСС да се преустрои и именно това се повтаря многократно.   Какво тогава получиха магистратите и обществото от този пакет промени в Закона за съдебната власт (ЗСВ)?   Видно е, че обществото не получава такива реформи. Оправданието бе, че няма време. Вече е ясно, че всъщност отсъства визия за реформа. Това личи както по вече внесения законопроект за промени в Закона за съдебната власт, така и по отношението към другите предложения, които имаше на масата. Имаме повърхностни промени, които не засягат съществените проблеми, които стоят пред България. Когато група, обединяваща организациите, които от години реално работят в областта на съдебната реформа, излезе с общи предложения, те не бяха обсъдени сериозно.   Какво беше отношението към вас по време на обсъждането?   Ще дам пример с темата за прословутия пряк избор на членовете на ВСС. Беше вложена голяма енергия в оборването на възможността да се организира електронно гласуване. Аз подозирам, че ако беше направена конкретна оценка, каквато не се появи, щеше да се види, че дори електронното гласуване е възможно.   Но аз се питам, защо управляващите изобщо не обсъдиха нещо толкова просто като гласуване по места с хартиени бюлетини и урни? Нещо, което се прави от години в Румъния и вероятно ЕК е имала предвид точно това, казвайки, че пряк избор е възможен за този ВСС. Обсъжданията са непрозрачни, няма структуриран обмен на аргументи, работни групи се правят в полу-нелегалност, не се обявяват техните мандати, състави, цели и времеви рамки.   Кое е по-важно – правото на всеки магистрат да номинира, или правото всеки да гласува?   Самият факт, че ние изобщо противопоставяме номинирането на членовете на ВСС на гласуването за тях показва абсурдността, до която стига дебатът. Разбира се, че фокусът на един избор е самото гласуване, а не номинирането. Номинирането е само предпоставка. Та нали основното ни демократично право – гласуването за народни представители, не включва и възможност всеки от нас да номинира. Европейската комисия петкратно каза, че очаква пряк избор, а не пряко номиниране.   Сегашните членове на ВСС заслужават ли автоматично повишение в системата, предвид работата им през последните 5 години?   Обществената оценка за ВСС е ясна и тя се споделя и от Министерството на правосъдието. Този бонус е изключително вреден за морала в самата система, защото допълнително ерозира доверието на магистратите, че имаме справедлив и валиден за всички кариерен процес. Много вредна също е създадената възможност за изпращане на хора във върховните инстанции, без те да са минали взискателна проверка за стриктно професионалните им качества. Качествата, които са нужни за правораздаване във върховна инстанция и за административната работа във ВСС, са много различни.   Разширяването на този кадрови бонус със задна дата за този ВСС няма легитимен публичен смисъл и повдига въпроса какво се крие зад него. Който прегледа протоколите от правната комисия ще види, че народните представители отделиха много време, за да не ощетят никой от този ВСС и практически игнорираха желанието на големи групи магистрати да изберат пряко своите представители. Това е един добър измерител за волята за същинска реформа на системата.   Каква е целта, която стои зад идеята този ВСС да получи възможност да избере следващия главен прокурор?   Проблемът тук е, че в една съвременна демокрация ни се налага да гадаем. Аз не се наемам да гадая, но мога да кажа, че това предложение повдига много сериозно безпокойство. Ние виждаме толкова индикации за липса на политическа воля за реформи и много примери за действия, които силно приличат на опит за съхраняване на контрола на политическата система върху съдебната система.   Законопроектът премина през обсъждания и бе приет в условия на смущаващо съгласие между отделните политически групи. Нека не се лъжем, това статукво е важен елемент от обяснението защо живеем в такава държава и със сигурност има хора, които имат интерес от неговото съхраняване. В ситуация сме, в която съдебната реформа е един изключително важен национален приоритет и не може в 12 без 5 да се внасят немотивирани задкулисни предложения. Съдебната система се нуждае от ясна, последователна и мотивирана политика. Всичко останало е безотговорно и плоди съмнения.   Основателно ли е да се направи връзка между кариерния бонус за членовете на този ВСС и създадената възможност тези хора да изберат следващия главен прокурор?   Когато имаме това натрупване на обстоятелства и поведение, да се изключи такава връзка става все по-трудно. Остава на политическата класа да разсее тези съмнения. Има нещо по-важно. Ние трябва да сме наясно какво очакваме от избора на следващия главен прокурор. Много важно е той да не бъде избран от този ВСС, но и изборът трябва да проведен по нов начин. И за това само разместване на дати не стига. ВСС номинира и избира главния прокурор. Имаме поредица от "избори" от един кандидат., както и номинации от такъв брой членове, който обезсмисля процеса на обсъждане. Липсва конкуренция, мотиви и дебат, а и избор, защото това предполага да има конкуренция. Всичко това беше критикувано от ЕК.   Ние се нуждаем от сериозен разговор за прокуратурата в България - как работи, как поема отговорност, кога се самосезира и кога не. Най-добрият начин този разговор да започне е един сериозен дебат между кандидатите за главен прокурор. Без дебат за прокуратурата съдебната реформа в България е невъзможна. За да има такъв дебат, освен време, е нужно да се промени начинът на издигане на номинации, така че да гарантира не просто наличието на повече от един кандидат, но и включване на различни страни в номинирането. Важно е също тези страни и обществени групи да излязат на светло и да поемат отговорност за номинацията. В този смисъл, аз бих обсъждал идеята министърът на правосъдието да може да прави номинация. Но само за главен прокурор. Друга възможност е процесът по някакъв начин да се отвори към редовите прокурори.   През февруари ЕК изкара изненадващо критичен технически доклад за България, в който се настояваше за реформа на ВСС и на прокуратурата. Защо управляващите дори и не повдигнаха въпроса за прокуратурата?   Въпросът за съдебната реформа е все повече въпрос за реформата на прокуратурата. Изобщо не говоря за изваждането й от съдебната власт, но има поредица от дълбоки реформи, които трябва да се случат там. Как се прави разлика между един работещ и неработещ прокурор, как се носи отговорност за провалени дела, какви са мотивите на един прокурор да работи по сложни и тежки дела, вместо да гони бройки, формални срокове и да тъне в бумащина.   Трябва да се говори какви са отговорностите и правомощията на ръководителите на звената, кога прокуратурата е активна, кога става сляпа и глуха. Прокуратурата трябва да почне да се управлява като това, което е – държавно обвинение, а не като някакъв близнак на съда. Трябва, най-сетне, да видим повече прокурори, които харесват професията си, а не искат да бъдат нещо друго, защото прокурорската професия изключително важна за всички нас. Ще знаем, че се е случил реален избор за главен прокурор, ако тези теми бъдат дискутирани от кандидатите пред обществото.   Защо въпросът за прокуратурата не се повдига?   Има опити въпросът за реформата в прокуратурата да се приключи с бравурни цитирания на тези 97% постигнати осъдителни присъди. Има обаче изследвания, според които тези проценти се постигат на една доста ограничена база от реалната престъпност. В това отношение, прокуратурата естествено зависи от полицията. Изследванията говорят за "полицейски филтри", които доста успешно селектират по кои престъпления да се работи.   Подозирам също, че престъпления като корупцията се регистрират трудно, дори и от тези изследвания, макар ефектът им да е виден за всички. Т.е., те дори остават извън тази оценка за престъпността, която не попада в обхвата на тази ограничена полицейска статистика, която пък служи за база на тези 97%. Трябва да се отбележи и че в практиката се виждат прокурори и прокурорски шефове, които по-успешно от други взаимодействат със съответните полицейски служби, помагат им, дори ги подтикват да работят по-сложните и "неблагодарни” случаи.   Много е важен въпросът как подобни примери се превръщат в система. Искам да кажа, че разговорът за реформата в прокуратурата е и разговор за реформа на МВР. Вероятно тук се крие и отговорът на вашия въпрос. Както казва Йонко Грозев, всички реформират съда, защото той е слаб и това е най-лесно.   Очаквате ли избор на главен прокурор от този ВСС?   Самата възможност за такъв въпрос, показва, че ние вече се намиране в изключително притеснителна ситуация.   На какъв доклад от ЕК могат да се надяват управляващите, ако се съди по действията им със Закона за съдебната власт?   Тенденцията е обезпокояваща. Ние наистина имахме един нетипично критичен технически доклад и то в навечерието на доклада, който трябва да даде оценка за реформата за последните години. Някои среди в България имат очакване, че след доклада от юли може да бъде премахнат механизмът по наблюдение. Никой не премахва процедура по наблюдение като преди това дава критичен доклад. Българските власти страдат от сериозни дефицити в комуникацията с ЕК, с гражданското общество и магистратите, а не с подбрани техни представители.   Извън оценката какво е направила България и какво не е направила, аз очаквам докладът да отрази и състоянието на комуникацията и това няма да го направи по-позитивен. Кога се е налагало ЕК пет пъти да повтаря едно и също нещо, да напомня за очакването си за реформа из основи? Но дори и да отпадне наблюдението - без да сме извършили тези реформи – какво хубаво има в това?   Така, че какъвто и да е докладът, важно е най-сетне да се върнем към един честен и открит разговор за съдебната реформа – тук и в своята по-голяма Европейска общност. Докладът не е политическо бреме, от което трябва да се избавим с дребни хитрувания, а помощ за това да пристъпим към един отговорен процес на реформиране. Когато това се случи – наблюдението ще отпадне естествено, защото то е функция на нашата политическа незрялост.   С какви мотиви не се прие разделянето на ВСС на колегии на съдии и на прокурори?   Доколкото имаше публично обяснение, то беше, че не се бил формирал консенсус сред магистратите. Ако всички магистрати искаха съдебната система да си върши работата, тя щяха да си я върши, защото никой закон не може да ти попречи да си я вършиш. Съдебната система обаче не работи добре. Не може и разговорът за реформата да се свежда само до разговор с магистратите, защото това е публична власт, която засяга всички нас.   В същото време ние сме в състояние, в което сред магистратите има по-голямо желание за реформи, отколкото сред политиците. Желанието за демократизиране на процесите в системата е всъщност желание за поемане на по-голяма отговорност и ние както общество трябва да го подкрепим. От една страна това състояние е много обнадеждаващо, от друга обаче е изключително притеснително, защото съдебната система не може сама да се хване за косите и да се реформира.   Ще припомня фразата на бившия правосъден министър Антон Станков, че да реформираш съдебната система е все едно да преместваш гробище – не можеш да очакваш помощ отвътре. Преценете какво е днес положението в България, щом помощта започва да идва от гробището. Има нещо апокалиптично в това.   Каква беше ролята в дебата на другите две съдийски организации – Форум на съдилищата в България и Съдии за единна Европа? Именно техните позиции бяха използвани от управляващите, за да се илюстрира липсата на консенсус сред магистратите.   Винаги съм смятал, че Съюзът на съдиите е едно истинско демократично завоевание, защото, при всичките си неизбежни трудности и ограничения, ССБ проправи пътя за това положение – съдиите да искат реформи, магистратите да настояват за по-голяма отговорност за провеждането им. Това, че сме свидетели на появяването на още съдийски групи също го потвърждава.   Познавам конкретни продукти на Форума на съдилищата и мога да кажа, че вършат много ценна работа. Скоро им предстои форум и им желая успех – както в конкретните дейности, така и в превръщането от група административни ръководители в още един пълноценен изразител на мнения в съдебната система, като успешно навигират покрай опитите да бъдат вкарвани в политически сценарии.   Що се отнася до Съдии за единна Европа, някои от имената там говорят сами за себе си и то през докладите на ЕК. И това е най-добрата илюстрация, защо настояването за пълен консенсус между магистратите е несериозно. Какъв може да бъде консенсусът с хора, чието персонално поведение и дейност са станали повод за сериозни критики от ЕК и те не са поели никаква отговорност за това?   Христо Иванов е адвокат и сътрудник на Българския институт за правни инициативи. Завършил е юридическия факултет на СУ "Свети Климент Охридски” и е работил е в българската програма на Инициативата за върховенство на закона на Американската асоциация на юристите. Консултирал е проекти на различни международни и неправителствени организации в областта на правосъдната реформа, върховенството на закона и международното развитие. В момента работи по докторската си дисертация в областта на философията на правото и политиката.

Прочети цялата новина

Свързани новини: