Изд. „Захарий Стоянов“ представя художника Ангел Панайотов – един необикновен творец с трагична съдба

Албум на художника Ангел Панайотов ще бъде представен на 18 юни, понеделник, в галерия ВЕДАРТ на бул. „Цариградско шосе” 71, в 18. 00 часа. Издателство „Захарий Стоянов” кани ценителите да присъстват на промоцията. За Ангел Панайотов разказва неговият брат – професор Филип Панайотов, доайен на родната журналистика.


Брат ми

Съдбата бе крайно жестока към него. Но и той не бе по-милостив към себе си. На младини е имал и щастливи мигове, но после животът му се изпълни със страдания и кошмари. И той знаеше само едно средство да ги надмогне – като рисува непрекъснато, без да спира, тъй както диша. Рисуваше върху всичко и с всичко – с молив, въглен, креда, кибритени клечки, перо, четка, дори с пръсти. Не престана да рисува даже когато вече не виждаше ясно какво е нарисувал. Колкото повече отслабваше зрението му, толкова по-големи ставаха листовете, върху които рисуваше. Зае се и с апликация – изрязваше различни фигури от цветна хартия и ги лепеше върху друга цветна хартия. По едно време се пристрасти към „шаблоните“ – върху тънък картон правеше изрезки, след това го налагаше на бяла хартия, размазваше отгоре една или друга боя или няколко заедно и се получаваха невероятни отпечатъци. Докато можеше, не се разделяше и с фотоапарата – оттогава са останали купища снимки. Не бе изоставил и керамиката: сам си направи примитивна пещ, с която едва не подпали къщата, но измайстори голям брой чудновати пластики. Имаше удивителни ръце с тънки издължени пръсти – като на хирург.
Родихме се в заможно семейство и имахме щастливо детство. Баща ни – българин от Македония (от село Гари, Дебърско), бе природно интелигентен, предприемчив и енергичен човек. След като прекарал като гурбетчия много години в Русия и по чудо оцелял сред хаоса на революцията и гражданската война, през 1924 г. успял да се измъкне и пристигнал в село Златарица, Еленско, където вече се бил заселил като бозаджия по-големият му брат – чичо Вельо. През 1926 г. се оженил за бедно, но будно и любознателно момиче от покрайнините на селото и така се появило семейството, в което израснахме. Успял да уговори чичо Вельо и свако Димитър да създадат роднинска фирма, която нарекли с гръмкото име „Братя Панайотови и сие Роглев“. Благодарение главно на предприемчивостта и търговския нюх на нашия баща тя бързо се разраснала. Помня, че по едно време тя притежаваше ресторант („Весела среща“), сладкарница („Везувий“), питиепродавница („По едно на крак“) и два „колониала“, т.е. бакалници. Всички до един, в това число и ние, децата, бяхме заети в този семеен „бизнес“.
Брат ми е роден на 20 ноември 1927 г., а аз – шест години по-късно. След като завърши селската прогимназия, татко го записа в прочутата Търновска мъжка гимназия. Така той попадна в един нов неподозиран свят, за който ние научавахме по нещичко от неговите откъслечни разкази по време на ваканциите и от чудните книги с пъстри рисунки, които донасяше.
Но това не продължи дълго. Още тогава се прояви неговата непреодолима склонност „да нарушава правилата“, каквото и да му струва това. Този път просто го изключиха от престижното училище и той трябваше да продължи образованието си в гимназията на околийския град Елена. Завърши я през 1946 година.
Докато отбиваше военната си служба, за наказание го изпратиха в „черна рота“, където толкова сериозно увреди зрението си, и без това слабо по рождение, че по-късно бе признат за военен инвалид.
Когато постъпи на работа в керамичното предприятие „Китка“ (град Нови пазар) и стана началник на цех „Декорация“, и там не мина без наказание – пратиха го да работи в тухларницата на Каспичан.
Той обаче нито се тюхкаше, нито се оплакваше – сякаш всичко това си е в „реда на нещата“. И продължаваше нататък.
Трудно ми е да кажа кога точно у него се появи тази неподозирана страст да рисува. Като че ли това се случи, докато учеше в Търновската гимназия. Но навярно първите импулси е получил много по-рано. Той от малък помагаше на татко в сладкарската работилница, а тя бе истинско царство на какви ли не упойващи аромати и на необикновено ярки цветове. Кремовете, които увенчаваха тортите и пастите, трябваше да примамват клиентите и с нежните си аромати, и с агресивните си цветове. С помощта на най-обикновен шприц татко и бате извайваха върху пандишпанените пасти и торти всевъзможни фигурки – островърхи или тумбести кубета, готически кули, разноцветни плетеници, шарени елипси, квадрати и кръгове. Аз само гледах и си похапвах от изрезките и остатъците, неизбежни при сладкарското производство. Бях още твърде малък, за да участвам в него.
След като завърши гимназия, брат ми стана за една година учител в Добруджа (село Росеново), после се записа в Свищовската търговска академия. Но друг беше меракът му – да учи в Софийската художествена академия. Междувременно промените след 9 септември 1944 г. засегнаха и нас – семейството ни съвсем обедня и татко вече не можеше да издържа дори един студент в София, камо ли двама, защото и аз се тъкмях да уча в столицата. (Той бе станал муртаджия – с кошница обикаляше от къща на къща да купува яйца, а мама работеше за по 20 стотинки на ден в златаришкото ТКЗС, носещо гордото име „Път към комунизма“.)
Нищо обаче не беше в състояние да накара брат ми да се откаже от намерението си. Пет години подред кандидатства в Художествената академия, но все не го приемаха. През 1951 г., когато и аз станах студент, постъпи в Техникума по керамика и стъкло. Там се срещна с бъдещата си съпруга Емилия, която по-късно стана известна художничка. Когато завършиха, „по разпределение“ ги изпратиха в керамичното предприятие „Китка“. След като изтърпя наказанието си в каспичанската тухларница, за което вече споменах, той постъпи на работа в завод „Изида“ (гр. Елин Пелин) и много скоро пак стана началник на цех „Декорация“. И тук през 1958 г. съдбата най-неочаквано му се усмихна. Яви се на конкурс, обявен от министерството, и спечели стипендия да учи керамика в Художествената академия на Берлин, столицата на Германската демократична република (ГДР).
Но и сега радостта му бе помрачена – случи се така, че той трябваше да замине за Германия в деня, когато погребвахме татко…
Следването в Берлин беше най-важното събитие в живота му. Но то имаше и фатални последици…
Малко знам за този период – рядко ми пишеше, още по-рядко си идваше, и то за кратко, пък и не беше много приказлив. И все пак научавах това-онова. Например, че и този път не е минало без „нарушаване на правилата“: вместо керамика започнал да изучава живопис. Прави толкова силно впечатление на преподавателите, че проф. Клемке, художник с международна известност, го помолил да дава уроци по рисуване на дъщерите му. И той станал едва ли не член на тяхното семейство. Започва да урежда и самостоятелни изложби в различни зали на Берлин, в Потсдам, Рощок и др. Участва в конкурс за най-хубаво оформление на книги и спечелва първа награда за корицата на „В страната на Чингис хан“. При една от ваканциите я донесе заедно с някаква книга за руската революция, чудесно оформена пак от него. Намирал време да посещава и многобройните музеи не само в Източен, но и в Западен Берлин – стената между тях я издигнаха по-късно. Но не само музеите го привличали – той не пропускал нито едно по-забележително културно събитие в западната зона. И досега си спомням с каква необичайна за него възбуда ми разказваше за концерта на великия Армстронг, на който имал щастие да попадне: „Не можех да откъсна очи от него – той изцяло се сливаше с музиката и с песните, които изпълняваше.“ И дори затананика „Светът е прекрасен!“. Такива силни думи съм чувал от него само за още един музикант – за Дико Илиев. Той много харесваше хората и маршовете му и казваше, че много прехвалени западни композитори „не могат да стъпят и на малкия му пръст“.
През 1962 г. бях в Берлин тъкмо когато в един от най-престижните артцентрове бе уредена поредната му самостоятелна изложба. Тогава разбрах, че сред артистичните среди тук е известен като Анджело. Така лаконична бе и визитната му картичка.
Просторната зала бе пълна с най-разнородна публика, дошла да види не само картините му, но и да чуе широко разгласената му беседа „Как да слушаме живописта и да гледаме музиката“ (години по-късно прочетох, че и Ван Гог размишлявал над тая тема).
И картините, и беседата му имаха голям успех – репортери, фотографи, автографи, интервюта. Никой друг път – и преди и след това, не съм го виждал така усмихнат, самоуверен и щастлив.
Когато се прибирахме, той ми довери:
— Има такова съответствие не само между звуците и цветовете, но между тях и ароматите… Но това засега го казвам само на тебе…
Отдавна бях свикнал с неговите чудатости, та не се изненадах.
— Кога ти хрумна тази идея? – попитах все пак. – В сладкарската работилница?
— Тя беше голяма работа! – каза той и заговори за друго.
Висшето си образование завърши през 1966 г. Комисията за държавния изпит единодушно дала най-висока оценка на представените картини и рисунки, но разногласия възникнали по някои негови възгледи, твърдения и преценки в теоретичната му разработка. Накрая обаче натежало общото мнение за безспорните му качества на художник.
Очаквахме, че след като се дипломира, веднага ще се върне в България. Повече не можеше „легално“ да остане там, вече не получаваше и стипендия и едва ли можеше да се издържа само от продажба на картини. А и в завод „Изида“ продължаваха да очакват своя главен художник. Той непрекъснато отлагаше завръщането си, а след време с кратко писмо ми съобщи, че изобщо няма намерение да си идва. С едно дълго писмо пък аз се опитах да го убедя, че ще сгреши, ако остане там, че мястото му е тук, сред неговите близки и колеги и т.н., и т.н. Отговор не получих. Няколко месеца по-късно от посолството ни в Берлин ми съобщиха, че брат ми е зле, сам не е в състояние да се върне, да тръгна незабавно…
След много перипетии и усложнения, за които не искам и да си спомням, на 14 ноември 1966 г. сутринта слязохме на софийската Централна гара. Високоговорителите гърмяха – по радиото предаваха откриването на IХ конгрес на БКП…
Няколко години по-късно бате ми разказа какво го е довело до това състояние, в което го заварих. (Едва ли ми е казал всичко, но и това, което научих беше достатъчно).
И той, както всички чужденци в ГДР, си имал свой „бетроер“ – тогава за пръв път чух тази дума. Така се наричал служителят от секретните служби (Щази), който наблюдавал и отговарял за даден чужд гражданин дори ако той идвал от социалистическа страна. Неговият „ангел хранител“ решил, че този оригинален, нестандартен и популярен художник може да им бъде полезен, и решил да се възползва от затруднителното положение, в което брат ми изпаднал след дипломирането си. Заел се да го вербува и му предложил като техен агент „да избяга“ в Западен Берлин, да се внедри в тамошните артистични среди и да донася за всичко, което види, чуе или научи. Срещу щедро заплащане, което щяло да му осигури охолен живот, блестяща кариера и т.н.
Той отказал още при първия разговор. Дали му време да помисли. То минало, но той пак не се съгласил, защото не искал да съсипва живота на своите близки в България и журналистическата ми кариера (тогава бях главен редактор на вестник „Пулс“). Освен това не бил забравил разказите на татко как, когато бил в Русия, хората на Дзерджински настоятелно го канели да постъпи в ЧК и как той едва успял да се отърве.
И аз помня думите на татко:
— По-мръсен занаят няма. За предпочитане са и най-големите житейски несгоди пред всичките облаги, които той може да ти донесе!
Но Щази не се примирява с откази. Обърнали „другата страница“.
Брат ми бил подложен на такъв страшен психологически натиск, на такова брутално въздействие, че много скоро рухнал. Рухнал до такава степен, че престанал да бъде „интересен“ за службите на Щази.
До края на живота си той не успя да се отърве от преживените кошмари. Струва ми се, че единствено рисуването му помагаше да ги забрави, макар и за кратко.
Първите месеци и години след като се завърна минаха по лекари и болници. Разделихме се с родния си дом в Златарица и понеже не бях похарчил още хонорарите от последните си книги, успях да купя една малка къщица в квартал Симеоново. Там заедно с мама заживя брат ми. Там прекара той втората половина на живота си.
Постепенно се върна към рисуването. Благодарение на Кръстина Сиракова, негова позната от ученическите години, която с много усилия успя да издири нужните документи, той почна да получава и скромна пенсия като военен инвалид. Възстанови и връзките си с някои колеги и отново попадна в своя среда. Негови картини започнаха да се появяват в изложбени зали. Още преди да замине за Германия, той бе участвал в редица престижни изложби – в Националната изложба на художниците самодейци (1955), в изложбата, посветена на фестивала в Москва (1957). В Националната младежка изложба (1961) също имаше негови картини, както и в Общата художествена изложба през 1968 г. и в изложбата „2500 години българско изкуство“ в Париж.
Той кроеше планове за самостоятелна изложба и тук, в София, но на всяка крачка се сблъскваше с какви ли не бюрократични пречки. Тогава уреди своя само­стоятелна изложба в центъра на София, в голямата сладкарница на ул. „Раковски“ (по-късно сладкарница „Лучано“). В онези години това беше нещо съвсем ново и авангардно и направи силно впечатление. Не се осъществи обаче другият му замисъл – такава изложба да стане в чакалнята на гара София.
През 2008 г. в Столичната градска галерия бе уредена голяма художествена изложба на автопортрети. Там бе изложен и неговият „Автопортрет с шапка“, чиято репродукция бе поместена и в каталога.
Негови рисунки могат да се срещнат и в редица вестници и списания, излизали навремето (в. „Народна младеж“, в. „Пулс“, сп. „Младеж“, в. „АБВ“ и др.).
От неговото творчество оцеля една съвсем малка част. Много от картините му останаха в Германия, други той подари, а немалко унищожи сам. Негови творби има във фондовете на Националната художествена галерия и в Градската художествена галерия в София.
Той никога за нищо и пред никого не се оплакваше. През есента на 2008 г. видимо бе отпаднал, но продължаваше да казва, че нищо му няма. Една съботна сутрин в края на ноември ми отвори вратата с думите:
— Смърт, смърт, смърт…
Изглежда, е предчувствал края си. Опитах се да го успокоя:
— И този път ще изплуваме!
— Този път смърт – повтаряше той.
Когато след няколко дни заедно с Веска, дъщеря му, леко го придържахме, за да стигне до линейката, той спря за малко под зеления бор, под който всеки ден бе минавал по няколко пъти, и докосна един от клоните му с дългите си пръсти:
— За бог да прости…
Повече не се върна в малката си къщица. Угасна на 27 ноември 2008 г., току-що навършил 81 години.
Този албум не може да даде и най-бегла представа за неговото творчество – тук са събрани случайно оцелели творби, много от които не са и подписани, нито датирани. Нека поне той съхрани спомена за един творец, който въпреки трагичната си съдба намираше спасение в света на изкуството.

Филип Панайотов

Прочети цялата новина

Свързани новини: