Николай Грозни – българинът, който стана тибетски монах

Николай Грозни е роден на 28 март 1973 г. в София. Музикалното си образование получава в училище „Любомир Пипков” и колежа „Бъркли” в Бостън, а литературното – в престижния щатски университет „Браун”. Посоката, в която поема животът му, скоро му омръзва („Светът ми е крив!”, възкликва той. „И аз изчезвам.”) и се преселва в Хималаите да изучава будизма – обръсва си главата, изучава тибетски и облича дълга традиционна роба.

В Хималаите живее в колиба съвсем близо до резиденцията на Далай Лама и се заселва сред общност, която е ту комична, ту почтителна, но винаги интересна – нервни монахини, властни монаси, сприхави играчи на шах, взискателни учители и забележителния приятел на име Цар от Босна, провалил се монах.

Грозни отива в Индия в търсене на познание, но научава, че най-добрите му учители не носят роби и не спазват специални диети, а са тези, които също като него се борят със съмненията и не могат да приемат определена официална религия. Заедно с колоритните си приятели авторът изминава пътя до ново разбиране на себе си и мястото си в света.

Проникновена, забавна и великолепно написана, „Крака на костенурка” (Сиела) разкрива подробно истината за един свят, който до голяма степен е митологизиран на Запад, и разказва чудесната горчиво-сладка история на едно духовно пътуване.

В България с рожденото си име Николай Гроздински публикува сборника „Жития на безделници и пропаднали мистици”, както и двата романа „Някой омагьоса битието” и „Да подремнеш в скута на голямата еднаквост”. През 2008 г. в САЩ публикува чрез ИК „Ривърхед” мемоари за живота си в Индия, а през есента на 2011 г. в САЩ излиза и романът му „Вундеркинд” (ИК „Фрий Прес” към „Саймън & Шустър”, който е преведен и в Европа). Произведения на Грозни са печатани в „Ню Йорк Таймс”, „Гардиан” и „Сиатъл Ривю”. Следва откъс от „Крака на костенурка”

Крака на костенурка

Николай Грозни

В осем сутринта аз бях облечен в дълга памучна роба, или шантаб, риза без копчета с две странни парчета от плата, висящи под раменете подобно слонски уши – почит към тибетския светец и моден ентусиаст Цонгхапа – и молитвен шал, или зен, който беше дълъг четири метра и половина и обвиваше горната част на тялото ми като сари. Водеше ме Ани Дауа, дребничка тибетска монахиня на четирийсет и няколко години.

– Сигурен ли, че искаш да го направиш? – попита ме тя, когато стигнахме до стената на Главния храм, където „Джогибара Роуд“ преминаваше в просторен площад, осеян с найлонови торбички и кравешки тор. – Това е последният ти шанс да се откажеш. Опипах кичура необръсната коса на темето и кимнах.

Влязохме в манастирския комплекс и се заизкачвахме нагоре покрай тибетски монаси, които крачеха напред-назад по коридорите и рецитираха пасажи от учебниците си. Догади

ми се от острата воня на амоняк, идваща от тоалетните, и от блудкавата миризма на къри с карфиол, която се разнасяше от кухнята, и за миг добих бегло впечатление за това какво е да прекараш живота си в манастир, като се будиш в пет призори, редиш молитви до седем, учиш в клас и тичаш да обядваш с метална чиния в ръка, а след това още молитви, вечеря, вечерни дебати в двора и накрая тясната килия и чаршафите, гъмжащи от дървеници.

В края на стълбите ни посрещна главният помощник на игумена, едър и възпълен мъж на средна възраст.

– Кирти ринпоче ви очаква – каза той и посочи отворената врата.

Двамата с Ани Дауа си свалихме обувките и влязохме в стаята. Кирти ринпоче, игуменът на манастира, за когото смятаха, че е превъплъщение на важна будистка фигура, ...

Свързани новини: