Губят ли САЩ търпение с европейските проблеми?

Въпреки всички срещи на високо равнище растящата доходност по испанското правителствено кредитиране показва, че за инвеститорите сегашните мерки не са достатъчни за спасяването на еврозоната. Единствено безкомпромисно купуване на облигации от Европейската централна банка (ЕЦБ), което да погълне куп високолихвени държавни и частни облигации, може да спечели още време на еврократите. Шансовете това да се случи обаче остават нищожни предвид твърдата опозиция на платежоспособните членки, начело с Германия. Порочният кръг между банките и правителствата се затяга, а лихвите по дълговите инструменти вървят стремглаво нагоре. Европа може и да има достатъчно да спаси Испания, но Италия е твърде голяма, така че покачването на доходността по 10-годишните книжа на Рим над 6% миналата седмица е тревожно.         
След като показа на еврозоната доста търпимост, светът е на ръба да изгуби търпение. САЩ са особено раздразнени с оглед наближаването на президентските избори и негативния ефект на европейските неволи върху американското възстановяване. „Кризата в еврозоната достигна нов и критичен етап“, заяви МВФ гръмко в безпрецедентен консултативен доклад. „Нездравословните връзки между правителствата, банките и реалната икономика са по-силни от всякога, а финансовите пазари в част от региона остават под силен натиск, което повдига въпросителни около стабилността на паричния съюз.“ В структурно отношение обединението е в неудобно междинно положение, отбелязва фондът: „Еврозоната е достатъчно интегрирана, така че проблемите в една страна да се пренесат към останалите, но не разполага с икономическата гъвкавост или управленския инструментариум да се справи със заразата.“
Базираната във Вашингтон институция прави важни изявления обикновено по инициатива на американската администрация, но този път сред подбудителите е и Китай. Регулаторът настоява за единни еврооблигации (истински банков съюз със солидаризиране на загубите) и сериозно печатане на пари от ЕЦБ в допълнение към вече предприетото косвено количествено улеснение. Разгръщането на спасителните усилия, особено от периферията към някоя голяма икономика в региона, може да стане единствено със съгласието на МВФ. Ще приеме ли Берлин присъдата му? Дори канцлерът Ангела Меркел да каже „да“, ще бъдат ли толерантни все по-гневните германци, долната камара на парламента и конституционният съд в страната? Ще покажат ли избирателите в останалата част от континента покорността, необходима да убеди дори Меркел да обмисли финансово толкова разрушителни политики? Фискалният съюз е политически непостижим, културно немислим и логистично невъзможен, каквото и да казва МВФ. Затова и няма да се случи.       
Не бива да забравяме, че извън тази еврокриза събпраймът остава проблем с огромно значение, пред който са изправени почти всички западни страни, независимо дали използват еврото или не. В този смисъл има поне две поуки от срива на Уолстрийт през 1929 г. и последвалата го Голяма депресия, които упорито се пренебрегват. В началото и средата на 30-те години тогавашният американски президент Франклин Рузвелт показа на финансовите титани кой командва парада. Под заплахата от подвеждане под наказателна отговорност банките разкриха пълните си баланси. Обречените институции бяха раздробени, а инвестиционното банкиране бе отделено напълно от търговското със закона „Глас-Стийгъл“.
Днешната политическа реакция на събпрайм проблема бе детинска навсякъде. Държавните лидери се подчиняват на финансистите, раздвоени между благоговение и материална зависимост. Много западни кредитори изобщо не подлежат на изчерпателен одит. Хората, виновни в измами, се измъкнаха с недокоснато богатство и оставиха зад гърба си финансова и чисто човешка разруха. Къде е съвременният вариант на комисията „Пекора“ - парламентарните изслушвания, които разобличиха и развенчаха измамите и злоупотребите, довели до срива на Уолстрийт? Къде е органът, готов да стигне до дъното на нещата, да накаже виновните и да спре повторението на събпрайм заразата?   
Наред с банковото преструктуриране и разделението по сектори, другият ключов урок от 30-те години е свързан с търговията. Голямата депресия бе болезнена не толкова заради самия срив на Уолстрийт, колкото заради протекционистките политики, въведени в последвалата среда на страх. През 1930 г. президентът Хърбърт Хувър подписа указа „Смуут-Хоули“, който вдигна американските вносни мита за почти 1000 вида стоки. Това провокира поредица от ответни мерки от търговските партньори на страната и се стигна до икономическия изолационизъм, който попречи на растежа и бе с основна роля за тласването на света към военен конфликт през това ужасяващо десетилетие.
Протекционизмът отново е в настъпление. Високата западна безработица и икономическата слабост карат законодателите да отстъпват пред отделни интереси и да ограничават международната търговия. Подобни бариери се появяват във всякакви сложни форми и са трудни за количествено определяне. Миналия месец обаче Паскал Лами, генерален директор на Световната търговска организация (СТО), отбеляза тревожен ръст на протекционизма, а ЕС изнесе слабо отразен доклад, в който се говори за смайващ темп на тенденцията. СТО предупреждава, че глобалният стокообмен ще се забави драстично тази година и ще се увеличи с едва 3,7%. Резултатът ще е много по-бавен ръст на БВП, което ще направи още по-трудно решаването на фискалните проблеми в западните държави. Голямата депресия ни научи, че протекционизмът не защитава никого, а веднъж поставени, ограниченията мъчно се премахват.

По в. „Дейли телеграф“

Прочети цялата новина

Свързани новини: