Катрин Панкол: Подарявам мечти на читателите си

07/22/12 09:59
(http://e-vestnik.bg/)

Катрин Панкол: Подарявам мечти на читателите си

Катрин Панкол. Снимка: личен сайт

Катрин Панкол е авторка на трилогията „Жълтите очи на крокодилите“, „Бавният валс на костенурките“ и „Катериците от Сентръл парк са тъжни в понеделник“ (ИК “Колибри”), продадена само във Франция в над 6.5 млн екземпляра. Катрин Панкол (1954) е завършила френска филология, преподавала е френски и латински, работила е като журналистка и е живяла е в Ню Йорк, където следва курсове по художествено писане в Колумбийския университет. Още първите два романа й спечелват известност и тя и се отдава само на писане. Издала е общо 15 романа, преведени на 25 езика. Следва интервю с писателката, дадено за сп. “Ел”

В метрото, на плажа, на опашката в магазина винаги ще има някоя жена, по-рядко мъж, с книга на Катрин Панкол в ръка. Ключът към нейния успех? Тази любителка на англосаксонската литература, която поставя романтичното над всичко, сдобрява читателите на Марк Леви и Нанси Хюстън. Тя обича да разказва истории, но не си разказва истории. Стъпила е здраво на земята и успехът я спохожда на петдесет години, без ни най-малко да я промени. Защото преди да продаде 6,5 милиона екземпляра от трилогията, Катрин Панкол е написала още десетина романа, сега до един преиздавани.

- Разкажете ни за себе си.

- Родена съм в Казабланка, където баща ми беше инженер, и бях на 5 години, когато пристигнахме във Франция. Там започнаха неприятностите! Родителите ми не се разбираха, местеха се на всеки три месеца, аз не ходех на училище и майка ми, която беше учителка, ме научи да чета. Книгите ми бяха опората, в тях се чувствах като в космически кораб. Откритието, че съществува и друг свят, че други деца, като Реми от „Без дом“, не са били щастливи, ме спаси. После родителите ми се разведоха. Виждах баща си от време на време. За него аз бях едновременно Брижит Бардо и Симон дьо Бовоар. Той ми завеща вярата в добрата ми звезда, която никога не ме напусна. А както казва Хемингуей, няма писател без нещастно детство. То ви прави по-чувствителни и ви подтиква да си измисляте разни истории…

- Като че ли има пропаст между вашите героини, които мечтаят за принца от приказките, и вашия живот, който е по-бохемски…

- Хиляди пъти можех да избера буржоазния живот. Само че когато разказвах приказки на дъщеря ми Шарлот, винаги пренаписвах края. В момента когато принцесата срещаше своя принц и се предполагаше, че ще имат много деца, добавях: тя първо ще се изучи, ще си намери работа и после ще види дали иска да се жени! Бързо разбрах, че тази утопия не отговаря на реалността и че е по-добре човек да работи и да бъде собственият си принц от приказките.

- Но това, което изживявате след излизането на „Жълтите очи на крокодилите“ преди шест години, всъщност прилича на приказка…

- Да, а не беше никак сигурно – да избера за героиня жена на 40 години, изоставена от съпруга си, която живее в Курбвоа и прекарва вечерите си в белене на картофи! Критиките не винаги бяха благосклонни. В началото това ме наскърбяваше, но когато дойде успехът и започнах да получавам стотици имейли на ден, реших да не им обръщам внимание. Много по-добре е това да ви се случи на 50 години, отколкото на двайсет, защото започвате нов живот и знаете как да се възползвате от него.

- Веднага ли разбрахте, че съдбата на тази книга ще е различна от предишните?