Иван Стамболов – Сула: Недоверие към вот

Има само едно по-забавно нещо от това да слушаш дебатите в парламента и то е да ги гледаш.

Изобщо не е като при птиците. Славеят можеш да го слушаш, без да го гледаш, пък и да го видиш – пиле като пиле, невзрачно, нищо особено. Докато при депутатите не е така. Там има такива генетични шедьоври, че дори ценители на характерното като Федерико Фелини и Емир Костурица със сигурност биха проявили интерес да набират статисти от нашите парламентарни банки и трибуни.

Воден от същото визуално, а и ментално изкушение (защото не само гледам ораторите, но и ги слушам), вчера се настаних с чаша ободряващо питие да проследя дебатите по последния вот на недоверие, който биде внесен от БСП и ДПС по повод 5-годишния доклад на Европейската комисия по Механизма за сътрудничество и проверка.

За тези, които не са проявили интерес и не са положили усилия да се запознаят с доклада в частност и механизма изобщо (и са били напълно прави да не проявят интерес и да не положат усилия), ще направя лаконично въвеждане в темата. Преди 5 години Европа, водена от най-различни и причудливи съображения, реши да приюти в лоното си България и Румъния. Обаче, тъй като не беше съвсем сигурна дали не слага не един, а два таралежа в иначе просторните си гащи, Европа реши да си върже същите тези гащи, като въведе т.нар. „Механизъм за сътрудничество и проверка”, чиято цел е компетентно да измерва и докладва дали двата таралежа се поевропейчват с разумни темпове, или продължават, свити на упорити балкански кълбета, да бодат задника на стария континент. Уговорката беше, че ще караме така 5 години, пък като минат те, ще видим дали да продължаваме да се следим, проверяваме и докладваме или вече ще стиснем ръце като истински европейски държави и ще си имаме доверие. И ето, минаха петте години, и ето, Европа каза: „Ще продължаваме да се следим, да се проверяваме и да докладваме”. И то не на каква да е тема, а по темата „Правосъдие и вътрешен ред”. Тоест, Европейската комисия, макар и на своя объл мандарински чиновнически език, ни каза следното:

„При вас я няма една от основните ценности, един от главните белези на демокрацията – върховенството на закона. Затънали сте в корупция и престъпления, държавата и мафията така преливат една в друга, че вече не се знае кой кого притежава. Парламентът ви може да приема гениални закони (не, че го прави), но ако не е гарантирано прилагането им, от тях няма никаква полза. Ето защо вие продължавате да бъдете един свит на кълбо бодлив балкански таралеж в нашите гащи и ние ще продължим да се отнасяме подозрително към вас и да ви следим и проверяваме.”

Разбира се, правителството на г-н Борисов гордо обяви че докладът всъщност е едно признание за неговия талант и самоотверженост и е толкова хвалебствен, че чак свенлива руменина да ти плъзне по бузките. От своя страна опозицията каза (и това е много по-близо до истината), че докладът документира окончателния провал на кабинета. Провал толкова потресаващ, че кабинетът направо трябва да си ходи. И ето, така се стигна до вота на недоверие към правителството, който вчера беше дебатиран в пленарна зала, а утре пак там ще бъде гласуван. Така се стигна до вота, чиито разисквания аз вчера проследих изключително внимателно, воден от семантично и антропоморфично любопитство.

Всъщност, „вот на недоверие” вече не означава това, което означаваше доскоро. Доскоро „вот на недоверие” означаваше парламентарна процедура, която твърди, че опозицията не вярва на управлението. От няколко години обаче „вот на недоверие” означава парламентарна процедура, на която публиката не вярва, ама изобщо не вярва, а само й гледа сеира. И как да вярваш, как да имаш доверие на процедура с предизвестен край! За да мине този конкретен вот, за който си говорим, са необходими 121 гласа, които вносителите нямат, никога не са имали и никога няма да имат. И разбират това кристално ясно, както са го разбирали и тогава, когато са решили да внесат вот на недоверие срещу правителството. Следователно, защо го правят? Защо хабят парламентарно и медийно време за интрига, която не е никаква интрига поради предварително ясната си развръзка

За отговора на този въпрос на помощ идва театрознанието. Хамлет убива Лаерт, но е ранен от отровната му шпага и също умира. Актьорът Петър Петров, който изпълнява ролята на Хамлет, и актьорът Иван Иванов, който изпълнява ролята на Лаерт, се гърчат по сцената, приритват в конвулсии и накрая притихват, изпружени, а публиката проронва сълза. След аплодисментите актьорите Петров и Иванов отиват във ведомственото барче да ударят по един коняк и да напсуват директора на трупата в негово отсъствие, с което поредното представление на Шекспировата трагедия отива в историята. Врагове на сцената, в живота Петров и Иванов са приятели, приятелки са съответно и жените им Петрова и Иванова и често си ходят на гости. Врагове в парламента, приятели в живота са вносителите на вота (БСП и ДПС) и управляващите (ГЕРБ). А самият вот е полезен и приятен за абсолютно всички парламентарно представени „сили”. Не вярвате? Ами, хайде да ги разгледаме една по една.

БСП и ДПС. Като внасят вота и като го дебатират жарко от парламентарната трибуна, те добавят ярки щрихи в образа си на опозиция, която ще отърве народа от тая напаст ГЕРБ и ще зауправлява страната по добре забравения начин от предишното правителство. Автентична опозиция с широка електорална подкрепа. Колкото повече се проваля ГЕРБ, колкото повече затъва, толкова повече гласове ще губи и толкова по-важно ще бъде кой ще успее да приласкае заблудените души и пресметливите хитреци.

ГЕРБ. С длан на обветреното чело, ГЕРБ заема позата на страдалец, чиято оставка се иска от опозицията. Тази същата опозиция, на която при предишното управление й бяха спрени европарите поради престъпност и некадърие, в които никой не може, а и не бива да се съмнява. Но което е най-важното: докладът е 5-годишен, а г-н Борисов управлява като премиер едва от 3 години. Следователно не само той е наруган. Следователно Европа не се кара само на него. Г-н Борисов има чудесния повод да сподели отговорността за управлението си с „предишните” до девето коляно и чак до Хан Аспарух. Както и аз предвидих вчера, няколко часа преди да започнат дебатите, тезите се сведоха до две. БСП и ДПС: „Вие сте първото управление с неосъществена стратегическа цел – Шенген”. ГЕРБ: „Европа ви спря парите на вас, така че виновни за доклада сте вие, а не ние”. Изобщо, Хамлет и Лаерт се справиха чудесно и публиката остана развълнувана и удовлетворена.

СИНЯТА КОАЛИЦИЯ. Те са комплицирани и непроницаеми, както обикновено напоследък. Решиха да не участват във вота с аргументи, сходни с изложените по-горе. Но там драмата е друга. Единият ред на мисли е следният: „Ние захванахме процедурите по членството на България в евроатлантическите структури, следователно на въпроса дали да си ходи правителство, което компрометира това членство, ние трябва да имаме еднозначен отговор”. От друга страна: „Ако подкрепим (недай, Боже!) инициатива на БСП и ДПС, какво ще си помислят за нас хората?! Какво ще си помислят нашите активисти, които така и така познаваме поименно?! Я, по-добре да заемем позицията на извънсистемни и да надуем вени по умни чела от пиедестала на все по-бутиковата си елитарност!”. Макар и налудничава, тази позиция не е лишена от смисъл, защото това е може би последният шанс на десните партии от прехода да се легитимират като автентична десница, каквато отдавна не са. Не и чрез болшевишката ярост на последните им оцелели поддръжници в публичното (в частност това на Интернет) пространство.

ВСИЧКИ ОСТАНАЛИ. Всъщност, в рубриката „всички останали” вчера по време на дебатите се изявиха господата Волен Сидеров и Яне Янев от името на организациите, които там представляват в лично качество. „Всички останали” гледат на вота на недоверие като на чудесна възможност за медийна изява, в която да кажат какво мислят по ключови въпроси и, ако може, да се позиционират някак при следващото раздаване на картите. Г-н Сидеров зае позицията на принципен лидер, който е подкрепял правителството, но сега вече не го подкрепя. Г-н Янев пък зае още по-принципната позиция на лидер, който първо е подкрепял правителството, после обаче не го е подкрепял и не го е подкрепял с такава страст, че чак обеща на смълчаното обществено мнение, че ще уволни премиера, а след това отново го подкрепя, защото… и аз вече не знам защо. И двамата крещяха от трибуната, пениха се, пъчеха се като народни трибуни и обиждаха всички останали, които не са достойни да бъдат народни трибуни от тяхната величина. С две думи, използваха полагащите им се минути, за да се къпят в медийно внимание и всенародно възхищение. И тъй като се окъпаха добре, в крайна сметка и те останаха доволни.

Та, това е ситуацията около последния вот на недоверие. Няма недоволни. Всеки се изяви, всеки си аргументира тезата, всеки напомни за себе си. Всички знаеха каква ще бъде съдбата на вота, но всички участваха страстно в дебата, за да се изпъчат публично. Затова казвам, че думата „недоверие” вече не означава недоверие към правителството, а недоверие към процедурата по недоверието. Иначе истината за доклада и за текущото ни правителство не е сложна. Мисля, че тя добре се формулира в казаното от един мой близък приятел когото обичам и ценя: „Денят, в който излезе докладът, беше последният работен ден на кабинета”.

Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

Още текстове на Иван Стамболов – в блога му.

Прочети цялата новина

Свързани новини: