Слово на Мирела Иванова за Яворов

По традиция всяко лято тук, в Поморие, пред величествения безкрай на морето ни събира друг един величествен безкрай: поезията на Пейо Яворов.

През август 1899 година от Стралджа в Анхиало пристига  двадесет и една годишният телеграфист Пейо Крачолов, когото местните хора ще нарекат “сянката”. Макар вече да е публикувал  стихотворението си “Пролетна песен” в списание “Мисъл”, тук той си остава неприпознат като поет, неразгадан чудак, заключеник в себе си, сянка в собствената си сянка.  Неведнъж съм се опитвала да си представя трагическата пропаст, разкъсваща единосъщието между външен и вътрешен живот, баналната до полуда външна обвивка, която удържа словесните стихии, отприщените порои на думите, избуха на ритъм и рими, тътените на вселенска музика в духа на Яворов, и то тъкмо  в началото, тъкмо в Анхиало. Как се напасват и наместват, взаимопреливат, взаиморушат и взаимосъздават безсловесието на всекидневната и гълбинна самота с шедьовърните стихове на “Калиопа”, със  съвършения и многогласен прилив на мотиви, звънкост, изящна ритмика, постигната небесна лекота? От август до декември поемата “Калиопа” е написана тук, в Анхиало, и изпратена там, в редакцията на списание “Мисъл” в София, в самия литературен Олимп, чиито богове и гръмовержци ще прозрат и – колко рядко по нашите земи – ще признаят със стъписан възторг “божествената дарба”, ще я подкрепят, за да се проправи пътя на Яворовото поетическо сияние и мъченичество занапред и завинаги. Но сега още сме край скалите и загледаният във водната шир самотник: “вълната гонеше вълна/ в море пустинно и безкрайно”. Дали този обозначаващ вечността ритъм отключва “затворения сандък”, както близките му наричат Яворов, дали неотменната приливност не предизвиква мощните тласъци на думите и съдбовността на годината, която ще се превърне в средоточие на гениалните стихотворения и поеми “Арменци”, “На нивата, “Градушка”, “Великден”, “Лист отбрулен”? Защото е невъзможно просто така, с лека ръка да подминем местата – в случая мястото Анхиало – където биват озарени поетите, в случая – поета Пейо Крачолов Яворов, двадесет и две годишен. Достатъчно е да си го представим, с леко приведената му слаба фигура, жълти очи и плътни, полуотворени устни на този бряг и изобщо на брега, винаги символен за края, за предела и граничността: Главата тегне изнурена, в гърдите нито капка мощ; мъгла в душата уморена, като в настъпилата нощ.

Една съблазън ме упива, зоват ме шепотно мечти – далеч, де никой не отива, далеч в пустинни самоти. Да, от Анхиало насетне Яворов ще поеме и стигне далеч, де никой не отива, написвайки през 1900 година поемата “Нощ, ярка и величава като трънен венец върху челото на българския ХХ век; ще стигне далеч и обличайки четническа униформа ще поеме подир войводата Гоце към непомерната утопия на свободата; ще последва и безнадеждната си любов, и любимата си Мина до гроба й в Париж, за да ни остави своя разтърсващ Дневник, а сетне и още по-надалеч – до безпредела на всекидневното си и метафизично страдание, разпнат между изстрела на Лора и своя изстрел, за да се превърне в най-всевиждащият български слепец. Но Анхиало е началото, разгадката, ключът към поезията и биографията и тяхното мистично единосъщия – оттук тръгват прочитите на раздвоения и единния Яворов. От Анхиало поетът заминава за София, по-точно е “изтеглен” в столицата с добронамерените усилия на писателите от кръга “Мисъл” и неслучайно, по вътрешна и творческа убеденост, сам става част от този кръг, един от великата четворка. В младостта си бях встрастена да чета българската литературна история от гледната точка на модерните й, проевропейски преобразуватели, през призмата на техните естетически и личностни пристрастия. В продължение на години, додето съставях том на Мара Белчева, и бях потънала изцяло в архивите, аз възприемах крайната литературна оптика на Пенчо Славейков, поддържах в себе си “словесния огън” на яростна разправа с неговите опоненти. След време се озовах от другата страна, в достолепния, могъщ и същевременно и умерен в протяжността си свят на Вазов, разбрах и приех и него, и така сдобрих и смирих поне у себе си страшните и обясними ненависти в литературната ни история, обикнах разнообразната и величествена цялост на националната ни литература с всичките й изумителни фигури. Затова накрая ми позволете, колкото и странно да ви прозвучи, да завърша с един Вазов поклон, направен в годината на смъртта му, 1921, пред Яворов, защото и всички ние, и литературата ни го заслужаваме: “…Цветист лирик с много нежност и с още по много шеметност. Може би първият и последният след нашето Освобождение. Беше много самотен, но и много симпатичен. Аз винаги съм го гледал от много страни. Приятен и тих като нощта, готов да избухне всеки миг в тежка, болезнена въздишка. Затова сякаш беше всякога  полуотворена устата му. Като певец на съкровеното в човешката душа, той си остава ненадминат. Поезията му е от голям мащаб и заслужава вниманието на всички ни. Изключителен художник-ваятел на българската поетическа реч и на потайните вдъхновения, какъвто беше и си остава в страниците на нашата литературна история – голям човек с голям похват… Поет от голяма величина. “

Мирела Иванова

Сподели

Прочети цялата новина

Свързани новини: