Има ли полза от реформата в договарянето на възнагражденията?

Институциите от „тройката“ (Европейският съюз, Европейската централна банка и Международният валутен фонд) превърнаха реформирането на пазарите на труда в Южна Европа в една от основните си мерки срещу кризата в еврозоната. Триумвиратът се опитва да „децентрализира“ договарянето на работните заплати в региона, така че преговорите да се провеждат между компаниите и техните служители, вместо между браншовите организации и профсъюзите.
Ще помогне ли това? Съществуват основания за скептицизъм. Първо, какъв е проблемът, който тази промяна би трябвало да реши? Заплатите се повишиха много по-бързо от производителността през първото десетилетие след въвеждането на единната валута в южните членки на еврозоната, влошавайки конкурентоспособността им. Тъй като заплащането в региона като цяло се определя чрез колективно договаряне, логично е да се предположи, че промяната на институциите, които определят възнагражденията, ще бъде от полза. Проблемът е, че заплатите в балтийските държави и Източна Европа, където синдикатите са слаби и колективното договаряне е нещо необичайно, също се повишиха през изминалите десет години – в някои случаи дори с по-сериозен темп, отколкото в Южна Европа. Това подсказва, че е в сила някаква по-мащабна динамика. Каква ли е тя? Редица икономисти предполагат, че положението е следното:  в края на 90-те години на миналия век германските профсъюзи и работодателски организации започнаха стратегия за поддържане  на умерен ръст на надниците, за да намалят високата безработица в Германия.
През последвалото десетилетие тази тактика задуши германското вътрешно потребление, а икономиката изпадна в застой и дори премина в рецесия през 2003 г. Страната обаче подобри конкурентоспособността си. Търговският й излишък спрямо другите европейски държави се повиши и печалбите от него трябваше да се насочат някъде. Инвестиционните възможности на застиналия германски пазар не бяха големи, тъй като създаването на еврото караше пазара да вярва, че други членки на еврозоната и дори държавите, които обвързаха валутите си с единната валута, са безопасни. Така германските банки заляха цяла Европа с капитал в търсене на по-висока доходност, а той се насочи на юг, но и на изток, че дори и към Ирландия. Парите, които идваха не само от Германия, но и от Холандия, Австрия, Белгия и дори от държави извън еврозоната като Швеция, доведоха до инфлационен бум в страните от периферията на обединението и в Източна Европа, където част от държавите бяха обвързали валутите си с еврото. Парите като цяло се вляха в нетъргуеми сектори като строителството на апартаменти по испанското крайбрежие или на къщи в Рига, като така повишиха заплатите и цените. Европейската централна банка не можеше да вдигне лихвените проценти, за да овладее тази тенденция в периферията, защото анемичната германска икономика поддържаше общата инфлация в еврозоната близо до целта от 2%. Повишението на основната лихва можеше да хвърли Германия в дълбока рецесия, което щеше да се окаже огромен провал за прохождащата централна банка. А капиталовият контрол, който можеше да предотврати прилива на средства, е забранен от основополагащия договор на Европейския съюз.
Фактът, че този бум се случи в страна като Латвия, където профсъюзите са слаби, показва колко силен беше притокът на капитал. Можете да си представите как едни силни институции за колективно договаряне биха попречили на огромното увеличение на заплатите да допринесе за бума. Оказа се обаче, че децентрализираното договаряне не може да действа като защитен механизъм срещу огромните капиталови постъпления. Друг аргумент в полза на децентрализираното договаряне е, че то би улеснило корекцията на възнагражденията след бума. Заплатите в страните от периферията на еврозоната вероятно трябва да се понижат, за да позволят на служителите и работодателите да разтрогнат предишни колективни договори. Това също би ускорило корекциите. Може би. Но можете и да си представите как една силно централизирана система като тази в Австрия може да подпомогне процеса, като позволи на профсъюзите и работодателите да съгласуват смъкване на надниците на национално равнище. Това би било трудно от политическа гледна точка, но като практически механизъм има потенциал.

По в. „Уолстрийт джърнъл“

Прочети цялата новина

Свързани новини: