08/14/12 15:05
(http://offnews.offroad-bulgaria.com/)

Питат ли ме дей зората. Разказ за паметника пред НДК

Слизаме с щерката с трамвая на НДК и поемаме през тълпата. Аз имам среща с една изкуствоведка, която обеща да ми намери информация за паметника „1300 години България“. Учителката дала на щерката да пише есе за паметника; и аз реших да й помогна малко. Срещата с изкуствоведката е пред самия паметник в четири и половина. Сега е четири. Очилата ми се замъгляват от бръскащия дъжд. Май Минчо Празников не трябва да призовава с такава жар боговете си.

Край НДК са изникнали множество брезентови шатри с дървени маси и скамейки вътре, над които се вие сладък дъх на печени кебапчета. Шатрите придават на площадчето пред пилоните вид на бежански лагер, в който са пристигнали помощи. Щерката подтичва до мен. Тръгваме по лявата алея в посока към „Патриарха“. Старец с кантарче е седнал на щайга в една локва точно насред алеята. Претеглям се. Деветдесет и шест кила с портфейла. Без него – пак толкоз. Една възрастна дама с романтично чадърче и лисича яка на врата, толкова истинска, сякаш жива лисица се е метнала на врата й, изведнъж полита и прави шпагат върху мокрия асфалт, а лисицата отскача на метър от нея и започва да я гледа странно с изпъкналите си стъклени очи. Щерката прихва. Аз вдигам дамата, вдигам лисицата, изтупвам ги от калната вода и двете така се прегръщат, сякаш не са се виждали от младини. А ние двамата с малката продължаваме да вървим към паметника „1300 години България“. Вече така съм подгизнал, че ми е само до паметници. На щерката нослето й пък прилича на чучурчето на чайниче.

Минаваме край две момчета, които играят на топчета в кишата на десетина метра от паметника. И най-сетне сме в подножието му.

Този паметник беше призван да символизира възхода на хиляда и тристагодишната ни родина, доколкото си спомням. Възхода паметникът със сигурност вече не символизира, но друга някаква символика продължава да излъчва.

Спомням си много бегло, че скоро след монтажа му мненията за него силно се поляризираха – наричаха го от „шестостенен петохуйник“ до „епохален монумент“. Грамадата обаче не се предаваше и заживя свой собствен мистичен живот. Колкото повече губеше тя от материалното и облицовъчните й плочи една след друга рухваха, толкова повече се натоварваше и обрасваше със смисъл другата й, метафизичната й същност. Първи усетиха това наркоманите и неформалите; и избраха паметника за свое убежище.

Наркоманите се заселиха там, в рова около паметника, със стълбите, водещи заникъде, преди повече от десет години. Странните ниши образуваха естествени леговища за лунните им тела с виолетови вени. После довтасаха и скейтърите. На тях пък им хареса за писта за излитане наклонената лъскава гръд на паметника отпред; а озъбеният ров наоколо предлагаше необходимата доза адреналин.

Междувременно стихиите провесиха ръждиви лиги по снагата на паметника; появиха се графити, но някак уморени, скучни, банални, а надписите -цитати на сакрални български фрази с течение на времето и със засилването на разрухата – и на монумента, и в обществото – и с опадването на някои от буквите им, започнаха да добиват хумористично, саркастично и накрая гротескно звучене. Тоест, и те заприличаха на графити.

Продължава да вали. Двама влюбени минават край мен, запътват се към паметника, застават в подножието му и момчето започва да се облекчава. „Идиот такъв“, провлачва момичето, но си личи, че й е все тая. Задават се трима двуметрови осмокласника, които пеят с магарешки гласове „Калашниковкалашниковкалашников“. Някъде са се черпили и сега явно са се запътили към шатрите на НДК да си допият. След тях ситни един дядка, който влачи на връвчица след себе си кашонче. Отвреме-навреме старчето поспира и започва да говори нещо на кашончето, наричайки го с човешко име. Задминават го две момичета, толкова тънки и сребристи, сякаш изрязани от станиол, които си говорят за евро. Вече минава четири и половина, но изкуствоведката никаква я няма. Щерката се мъчи да се забавлява, тичайки наоколо, но все по-често ме поглежда въпросително. Опитвам се да разчета какво пише по стените на паметника, за да убия времето:

„Тоз, който падне в ой за во ода, той не у ира!

…е в нас ние сме то“

„Киро Росен да го (задраскано) Мишо да го духа Моника“

Вече е пет. Изкуствоведката няма да дойде. Жалко. Есето на щерката няма да стане за шестица. Махвам й с ръка да си тръгваме. Момчетата с топчетата са се чупили. Изведнъж в съзнанието ми се появи руменото ухилено лице на Орлин с прякора Шапката, един приятел от средното училище. След часовете винаги играехме с него на топчета. Ние бяхме най-добрите. Събираха се по двайсет-трийсет човека в кръг да ни гледат. И двамата имахме страшни колекции от абета, железни биячи, гуди и сирийчета – онези прозрачни топчета със замръзналите пъстри листенца вътре. Представям си как Шапката стои разкрачен над „Шератон“ като Кинг Конг и се цели с железния си бияч към моето топче, задръстило булевард „Витоша“ пред „Магурата“. После изведнъж рязко премества мерника си към паметника „1300 години България“.

„Недей, Шапка – крещя и скривам с длан главичката на щерката. – Това не е игра!“

Май ме чу, защото лицето му се разтопи в ниското небе.

Оня ден го видях в един подлез. Не бях го виждал може би от двайсет години. Беше станал кафяв в лицето и ми се стори много дребен, а рядката му брадица беше напълно побеляла. Беше прегърнал един изтърбушен акордеон и свиреше „Питат ли ме дей зората“ със затворени очи. Пред него на земята имаше една празна картонена кутия от обувки. Не му се обадих…

- За кога ви искат есето? – попитах щерката, когато се качихме в трамвая.

- За никога – каза тя. – Аз те излъгах.

- Е как така ще ме излъжеш? – вбесих се не на шега.

- Ами така. Исках да ме заведеш в „Макдоналдс”.

—————

Ако искате да прочетете другите разкази на Деян Енев, кликнете на името на автора горе

 

Facebook TwitThis Google del.icio.us Digg Svejo Edno23 Email

Свързани новини:

новини от България
graphic
спортни новини
graphic

Бързи връзки


Търсене


Архив

RSS Абонамент

Новини от Грамофон

"Новини от Грамофон" - Следете последните новини от България и чужбина обединени на едно място. Обновяват се през 1 минута.

 

  •  

Ново: Публикуване