Когато паметниците се олюляват

10/03/12 21:01
(http://e-vestnik.bg/)

Когато паметниците се олюляват

Или защо един журналист трябва да може да носи на пиене

Петьо Блъсков. Снимка: Булфото

Тия дни чета по сайтовете: Петьо Блъсков, кандидат за председател на Съюза на българските журналисти. Викам си, някой майтап ли си прави? Та той човекът не може да пие! Виждам, че сте учудени, та се налага да поясня. Един журналист трябва да може да пие. Даже да носи на пиене, както казват хората. Това го научих като млад литературен сътрудник*, през първата ми година в занаята. И по тази причина внимавах по коктейлите. Най-много по време на Седмицата на гората, когато лесничейството обикновено канеше цялата редакция. И на всеки двама от колегите им се падаше по трилитрова дамаджана петдесетградусова ракия. Имаше и други причини, всеки пишещ брат да спазва това правило. Няма да ги изреждам, а ще кажа най-съществената. Във времето на двете Българии, построени от Тодор Живков, журналистът трябваше да внимава особено за другата. Сега Другата България звучи по-различно, но тогава тя се представляваше от ДС и дебнеше журналистите по кръчмите.

Всички в бранша знаят, че Петьо Блъсков не може да пие, знам го и аз, но все пак, отидох в Дипломатическия клуб в Бояна. В специално запазеното сепаре около дългата маса бе насядала пресгрупата в почти пълен състав – Петьо, Джото, бог да я прости, Владо, Емо и още един колега, когото слабо познавах. Причината да се озовем там с Дончо Иванов, бе Кръстьо Кръстев. Помните го сигурно като говорител на някогашната „Подкрепа”. Не си спомням повода, но в средата на 90-те, някои неща все още ставаха спонтанно. Включително ходенето по кръчмите. Що се отнася до моето отиване, допускам, че известна роля за тази спонтанност е играла и все още крехката ми възраст.

Величието на пресгрупата, представяно най-вече от Петьо Блъсков,

бе вън от всякакво съмнение. То бе удесеторено от количеството алкохол, погълнато далеч преди ние да се озовем в клуба. Ето защо, бях като на тръни. Причините бяха две. Едната – неособено добрите ми взаимоотношения с хората отсреща **, а другата – финансовите ми възможности. Ограничени в този момент до една ракия и салата в тузарската кръчма.

Всичко вървеше нормално, докато Кънчо бе в стихията си и забавляваше масата. Но нямаше как да не забележа, че докато колегите му отсреща се смееха, Петьо мълчеше мрачно и отвереме-навреме ни измерваше с тежък поглед. Мен и Дончо, но особено мен. Не ми се наложи да чакам дълго. В една от паузите, Петьо изригна. Зачервен, с разкопчана до пъпа риза, той подкара любимата си тирада от онова време. За нищожествата в СДС, за педалите в него, за това как са объркали държавата, как не могат да разберат честните частници и пр. и пр. Разбира се, тирадата бе предназначена най-вече за моята скромна персона. Макар че към този момент, бях ангажиран повече със синдикални, отколкото с политически дела.

Пиех си кротко и въобще нямах намерение да му отговарям, но той все повече и повече се навеждаше през масата и

впиваше малките си очички в мен

По някое време не издържах и пуснах реплика. А отсреща тъкмо това и чакаха. Ето защо сюблимният момент настъпи бързо. Петьо внезапно се изправи и олюлявайки се закрещя с пълно гърло:

- Кво ми се пъчите, бе, фукари с фукарите ***. Два лева нямате в джоба си, я се погледнете. Хайде да видим кой кое е!

В следващият момент ръцете на честния частник вече шареха в сакото му, простряно на облегалката на стола. После продължиха да ровят във всички възможни джобове. На масата полека-лека започнаха да трупат банкноти – на пачки, поединично или ...

Прочети цялата новина

Публикувана на 10/03/12 21:01 http://e-vestnik.bg/15750/kogato-pametnitsite-se-olyulyavat-ili-zashto-edin-zhurnalist-tryabva-da-mozhe-da-nosi-na-piene/