"Колибри" издаде "Когато мъртвите се пробудят"

На пазара е хорър-шедьовърът на Йон Айвиде Линдквист – „Когато мъртвите се пробудят“ (превод: Неда Димова-Бренстрьом, цена: 16 лв., 320 стр.).
Линдквист е популярен шведски писател и сценарист, стартирал трудовия си път като илюзионист и комик. Дебютният му роман „Покани ме да вляза“ хипнотизира света и съвсем скоро бива екранизиран с изключителен международен успех. Запазена марка на „шведския Стивън Кинг“ е стилизираният ужас – Линдквист ловко манипулира свръхестествени истории и митове и ги трансформира в разтърсващи послания за приятелството, човешката болка и спасението.

„Когато мъртвите се пробудят“ е нестандартен за жанра си роман, заради психологическото проникновение, с което авторът разсъждава върху екзистенциални теми като например какво би се случило, ако мъртвите започнат да възкръсват?


Йон Айвиде Линдквист - „Когато мъртвите се пробудят“

Смъртта...
Давид вдигна глава от бюрото и се загледа в окачената на стената снимка на пластмасовата скулптура на Дуейн Хенсон „Дамата от супермаркета“.
Въпросната дама представлява пълна жена с розова блуза и синя пола, която бута препълнена пазарна количка пред себе си. Косата й е навита на ролки, а от устата й стърчи цигара. Подпетените й обувки едва скриват подутите й до пръсване крака. Погледът й е празен. Кожата на ръцете й над лактите на места лилавее. Може би съпругът й я бие.
Количката й обаче е препълнена. Догоре.
Консерви, кутии, пластмасови опаковки. Храна. Полуфабрикати, готови да бъдат пъхнати в микровълновата печка. Тялото й е като лоена топка, натъпкана в обвивката от кожа, притисната на свой ред от тясната блуза и още по-тясната пола. Погледът й е
празен, устните й стискат здраво цигарата и на места разкриват зъбите й. Ръцете й са вкопчени в дръжката на количката.
А количката е препълнена. До горе.
Давид си пое дълбоко въздух през носа. Стори му се, че може да усети евтиния й парфюм, примесен с миризмата на супермаркет и пот.
Смъртта...
Винаги, когато вдъхновението му го напускаше, когато усещаше колебание, поглеждаше към тази снимка. Тя бе живото олицетворение на Смъртта, на нещата, срещу които хората трябва да се борят. Всички съвременни тенденции, които приближаваха обществото към нея, представляваха въплъщение на злото. Всички, които го отдалечаваха... – на доброто.
В този миг Магнус отвори вратата на стаята си и излезе отвътре с карта „Покемон“ в ръка. Зад него се чуваше възмутеният глас на жабата Бол: „Не, така не може. Чуваш ли?“
Магнус показа картата на баща си.
– Татко, какво е Черният Голдък, око или вода?
– Вода. Хайде да оставим това за...
– Но там пише, че той може да атакува с очи.
– Да, но... Магнус. Не сега. Ще дойда при теб, когато съм готов с това, става ли?
Магнус видя разтворения пред Давид вестник.
– Кажи ми какво могат да правят.
– Моля те, Магнус. Остави ме да работя. После ще си играем.
– Продават... шведска... водка с порно. Какво е водка?
Давид затвори вестника и хвана Магнус за раменете. Той се задърпа и се опита отново да надникне във вестника.
– Магнус, сериозно ти говоря. Ако не ме оставиш да си свърша работата си сега, няма да имам време за теб по-късно. Отиди си в стаята и затвори вратата. След малко ще дойда.
– Защо трябва да работиш постоянно?
Давид въздъхна.
– Ех, само ако знаеше колко по-малко работя в сравнение с другите родители. Моля те, остави ме на мира още малко.
– Да, да, добре.
Магнус се измъкна от хватката му, върна се обратно в стаята си и тресна вратата след себе си. Давид обиколи веднъж стаята, избърса потта от мишниците си с хавлия и отново седна зад бюрото. Прозорецът, който гледаше към брега на остров Кунгсхолмен, бе широко отворен, но навън цареше пълно безветрие. По тялото на Давид се стичаше пот, макар че бе гол от кръста нагоре.
Отново разгърна вестника. Все щеше да му хрумне нещо смешно.
Продават шведска водка с порно.
Две представителки на Партията на центъра бяха решили да изразят недоволството си, като излеят водка върху брой на списание „Пентхаус“. Текстът под снимката гласеше: „Разстроени.“ Давид се загледа в лицата им. Стори му се, че излъчваха по-скоро гняв. Сякаш искаха да унищожат фотографа с поглед. Алкохолът се стичаше по голото тяло на момичето на корицата на „Пентхаус“.
Цялата ситуация бе толкова гротескна, че човек дори не можеше да я осмее. Давид плъзна поглед по корицата в опит да открие за какво да се хване.
Фотограф: Путе Меркерт.15
Това му трябваше.
Путе. Меркерт. Давид се облегна назад, впери поглед в тавана и се замисли. След няколко минути бе готов с текста и започна да го пише на ръка. Отново погледна жените. Обвинителните им погледи сега бяха насочени към него.
„Значи ще се подиграваш с гражданската ни позиция – казваха те. – А ти самият с какво се занимаваш?“
– Да, да – отвърна Давид на вестника. – Аз поне си знам, че съм клоун, за разлика от вас.
Продължи да пише въпреки нарастващото главоболие, което отдаде на гузната си съвест. След двайсет минути бе готов с първия вариант на текста. Биваше го горе-долу. С малко обработка щеше направо да стане забавен. Хвърли бърз поглед на дамата от супермаркета, но и тя не му помогна. Може би бе започнал да върви по стъпките й, може би дори седеше в количката й.
Бе четири и половина. След още четири часа и половина щеше да застане на сцената. Коремът му се сви при тази мисъл.
Изпи чаша кафе, изпуши една цигара и отиде при Магнус. Отдели му половин час, през който си говореха за „Покемон“, помогна му да сортира картите и да преведе текста им.
– Татко – попита Магнус. – Какво всъщност работиш?
– Е как, нали знаеш какво. Дори бе веднъж на представлението на „Нора Брюн“. Разказвам разни истории и карам хората да се смеят и... Да, за това ми плащат.
– А те защо се смеят?
Давид погледна сериозното личице на осемгодишния си син и се разсмя. След това погали Магнус по главата и му отговори:
– Не знам. Наистина не знам. А сега е време за чаша кафе.
– Ех. Никога не спираш с това кафе.
Давид стана от пода, покрит с карти „Покемон“. Спря на прага и се обърна към сина си, който се опитваше да прочете на глас текста на една от тях.
– Мисля си – започна Давид, – че хората се смеят, защото искат. Нали плащат, за да посетят представлението и да се посмеят, затова и го правят.
Магнус поклати глава.
– Не разбирам.
– Е – рече му Давид, – и аз не разбирам.
Ева се прибра от работа в пет и половина и Давид я посрещна в коридора.
– Здравей, мили – поздрави го тя. – Как сте?
– Смъртта, смъртта и пак смъртта – отвърна й Давид и се хвана за корема. После я целуна. Горната й устна бе солена от пот. – А ти?
– Ами, малко ме боли глава. Иначе съм добре. Успя ли да напишеш нещо?
– Май да... – Давид махна леко с ръка към масата. – Но не е кой знае колко добро.
Ева кимна.
– Разбира се. Ще ми го прочетеш ли?
– Ако искаш.
Ева влезе в стаята на Магнус, а Давид отиде в тоалетната и поседя известно време на тоалетната чиния, загледан в белите рибки по завесата на душ-кабината. Искаше му се да прочете текста си на Ева, не, трябваше да го прочете на Ева. Беше забавен, но той се срамуваше от него. Страхуваше се, че Ева ще направи някакъв коментар за... идеята му. Или по-скоро за липсата на такава.
Пусна водата в тоалетната и наплиска лицето си на мивката.
„Аз съм комик. Комик.“
Да. Така си беше.
Приготви лека вечеря – омлет с гъби, докато Магнус и Ева подреждаха играта „Монополи“ в дневната. От мишниците на Давид се стичаха реки от пот, докато стоеше пред печката и запържваше гъбите.
„Това време е ненормално.“
Пред очите му пробяга образът на огромна оранжерия. Да. Представи си Земята като оранжерия. Представи си как извънземните са посадили семето на живота ни тук преди няколко милиона години и сега ще дойдат да приберат реколтата.
Давид разпредели омлета по чиниите и след това извика, че вечерята е сервирана. Образът бе доста добър, но дали щеше да разсмее хората? Не. Може би ако се спреше на някой известен човек, например Стафан Хеймершон, и го набележеше за предводител на извънземните... Така значи, ето го главния виновник за парниковия ефект...
– За какво си се замислил?
– Нищо особено. Стафан Хеймершон е виновен за горещината.
– Добре...
Ева изчакваше. Давид сви рамене.
– Ами това е. В общи линии.
– Мамо. – Магнус бе извадил всички парченца домат от салатата си. – Робин ми каза, че ако стане още по-топло, динозаврите ще се върнат на земята. Вярно ли е?
Болката в главите им се усили по време на играта, което ги караше да реагират с ненужно раздразнение при всяка загуба на пари. След половин час направиха кратка пауза, за да може Магнус да изгледа „Булибумпа“, а Ева да направи кафе в кухнята.
Давид остана да седи на дивана и да се прозява. Приспа му се, както всеки път, когато се изнервеше. Прииска му се веднага да си легне.
Магнус се сгуши до него и двамата се загледаха в някакъв документален филм за цирка. Когато кафето бе готово, Давид стана от дивана въпреки протестите на Магнус. Ева стоеше пред печката и въртеше едно от копчетата й.
– Странно – рече тя. – Не мога да я изключа.
Червената лампичка, която сигнализираше, че печката работи, продължаваше упорито да свети. Давид завъртя няколко от останалите копчета, но без резултат. Котлонът с къркорещата кафеварка бе нажежен до червено. В този момент нямаха сили да се борят и с него и го оставиха да работи. Давид прочете текста си, докато пиеха кафето си с много захар и пушеха. Ева го намери за много забавен.
– Как мислиш, дали мога да го изиграя?
– Абсолютно.
– Не смяташ, че е...
– Какъв?
– Ами арогантен. Те са напълно прави.
– Е и?
– Ами нищо. Благодаря.
Бяха женени от десет години, но не минаваше и ден, през който Давид да не погледне Ева и да не си каже: „Ех, какъв съм късметлия.“ Вярно, имаха и трудни периоди, цели седмици, лишени от всякаква радост, но дори и тогава под натежалата мъка проблясваше малка табелка с надпис „Страхотен късметлия“. Нищо, че в този миг не можеше да я види. Тя отново щеше да изскочи отнякъде.
Ева работеше като редактор и илюстратор на научнопопулярна литература за деца в малката издателска къща „Хипогриф“. Дори самата тя бе написала и илюстрирала две книги за Брюно, бобърът философ, който обича да строи. Вярно, че те не пожънаха голям успех, но Ева веднъж бе подхвърлила със съответната гримаса: „На богаташите май им допадат. Имам предвид архитектите. За децата им обаче не съм сигурна.“ Давид смяташе, че книжките бяха далеч по-забавни от неговите монолози.
– Мамо! Татко! Не мога да го спра.
Магнус бе застанал пред телевизора и размахваше дистанционното. Давид натисна копчето за изключване, но екранът продължи да свети. Също като печката. Сега поне можеше да дръпне щепсела от контакта. Така и направи, точно докато представяха емисията новини по националната телевизия. За миг му се стори, че се бори с магнит – контактът буквално се опитваше да придърпа щепсела обратно. Чу се пукот и по пръстите му сякаш пробягаха мравки, след това настъпи тишина.
Давид вдигна щепсела и рече:
– Видяхте ли? Май даде на късо... Сигурно всички бушони са изгърмели.
Той включи лампата на тавана. Тя светна и не угасна повече.
Магнус скочи на дивана.
– Хайде! Да продължим!
Оставиха Магнус да спечели. Докато той броеше парите си, Давид извади сценичното си облекло и хвана вестника. Когато се върна в кухнята, видя, че Ева се опитва да изтегли печката напред.
– Не – опита се да я спре Давид. – Не го прави.
Тя прищипа пръста си и изруга.
– По дяволите... Не можем да я оставим така. Ще ходя у татко. По дяволите...
Ева дръпна рязко печката, но тя бе заклещена между шкафовете.
– Слушай сега – намеси се Давид. – Колко пъти си я забравяла включена, преди да си легнем, и не е имало неприятни инциденти?
– Да, да, знам. Но това не е като да излезем и да я оставим без надзор... – Ева ритна вратата на фурната. – Не сме чистили отзад от сума ти години. Проклета печка. По дяволите, главата ми ще се пръсне.
– Ева, това ли ти се иска в този момент? Да чистиш зад печката?
Тя отпусна ръце, поклати глава и се изсмя.
– Не, просто й се ядосах. Ще я зарежа така.
Като в последна отчаяна атака Ева дръпна с все сила печката още веднъж, но без резултат. После вдигна ръце и се отказа. Магнус дойде при тях в кухнята, стиснал пачката с пари в ръце.
– Деветдесет и седем хиляди и четиристотин. – Той затвори очи. – Много ме боли глава. Ужасно е.
На раздяла всички си взеха по един алведон с чаша вода, чукнаха се и преглътнаха. Магнус щеше да остане да спи при майката на Давид, а Ева възнамеряваше да се отбие при баща си в Йерфела, но щеше да се върне вкъщи по-късно същата нощ. Двамата с Давид гушнаха Магнус и размениха по няколко целувки с него.
– Да не прекалиш с „Картун Нетуърк“, докато си при баба ти – заръча Давид.
– Ами – отвърна му Магнус. – Вече не го гледам.
– Чудесно – рече Ева. – Значи...
– Сега гледам „Дисни Ченъл“. Той е много по-хубав.
Давид и Ева се целунаха още веднъж, а очите им пробляснаха при мисълта за предстоящата им нощ съвсем сами вкъщи. След това Ева хвана Магнус за ръката, махнаха на Давид за последен път и потеглиха. Давид постоя още малко на тротоара, загледан след тях.
„Няма да ги видя повече...“
Отново усети познатия до болка страх. Бог бе проявил прекалена добрина към него, незаслужена. Бе му дал повече, отколкото трябва. И сега щеше да му вземе всичко. Когато Ева и Магнус се скриха зад ъгъла, го облада силно желание да изтича след тях, да ги спре и да им каже: „Хайде елате, да се прибираме. Ще изгледаме „Шрек“, ще поиграем на „Монополи“... Нека не се разделяме.“
Този път обаче страхът бе много по-силен от обикновено.

Прочети цялата новина

Свързани новини: