"Колибри" издаде бестселъра "Нацистът и фризьорът"

„Нацистът и фризьорът“ излиза в България на 29 октомври – романът е продаден в тираж от над 250 000 копия, издаден е на 16 езика в 22 страни, а авторът му, Едгар Хилзенрат, е носител на 8 престижни литературни награди!

„Нацистът и фризьорът“ (превод: Жанина Драгостинова, 328 стр., цена: 14 лв.) е ефектен роман гротеска, който ни пренася в Германия в мрачните времена на националсоциализма и Холокоста. Авторът ни въвежда в житието на масовия убиец от SS Макс Шулц, който след Втората световна война се сдобива с еврейска идентичност, а впоследствие емигрира в Израел, за да избегне преследването на немските власти. Разказът тече в първо лице и приковава вниманието с чудовищно лаконичен език, причудлив хумор и безпардонно описание на серия от сексуални сцени.

Едгар Хилзенрат е роден през 1926 г. в Лайпциг в семейството на еврейски търговец. Обстоятелствата налагат да сменя често мястото на пребиваване – живял е в Палестина, Израел, Ню Йорк и Париж. Хилзенрат е ненадминат в умението да демаскира политическата реторика и да назовава нещата с истинските им имена. Романите му са и своеобразна апология на сетивния човешки опит – в съдбите на неговите герои често прозира бунт срещу тиранията на ума над тялото.

Едгар Хилзенрат, из „Нацистът и фризьорът“

Аз съм Макс Шулц, извънбрачен, но от чисто арийски произход, син на Мина Шулц... по време на моето раждане прислужница в дома на еврейския търговец на кожи Абрамовиц. Няма никакво съмнение в чистия ми арийски произход, тъй като родословното дърво на майка ми, въпросната Мина Шулц, искам да кажа, може да бъде проследено ако не чак до битката в Тевтобургската гора, то поне до Фридрих Велики. Кой е бил баща ми, не бих могъл да кажа със сигурност, но почти е сигурно, че е един от петимата: месарят Хуберт Наглер, ключарят Франц Хайнрих Виланд, помощник-строителят Ханс Хубер, кочияшът Вилхелм Хопфенщанге или слугата Адалберт Хенеман.
Поисках всяко родословно дърво на моите петима бащи да бъде основно проучено и уверявам ви, че арийският произход и на петимата бе установен безусловно. Колкото до слугата Адалберт Хенеман... с гордост мога да кажа, че един от неговите предци е носел прякора Хаген Ключаря, оръженосец на славния рицар Зигисмунд фон дер Вайде, на когото господарят и повелителят му бил поверил ключ като знак за огромно доверие... а именно: ключа за колана на целомъдрието на съпругата му... позлатен колан на целомъдрието, прочул се по-късно в двора на великия крал и породил множество истории.
Ицик Финкелщайн живееше в съседната къща. Беше на моята възраст, тоест... ако трябва да бъда по-точен и ако може така да се изразя: Ицик Финкелщайн се бе появил на белия свят точно две минути и двайсет и две секунди след като акушерката Гретхен Дебелото шкембе с мощен замах ме бе освободила от тъмната утроба на майка ми... ако изобщо животът ми може да бъде определен като освобождение, което... в края на краищата... си остава под въпрос.
Два дни след като Ицик Финкелщайн се появи на белия свят, в „Юдише Рундшау“ в града ни... силезийския град Визхале... излезе следната обява: „Аз, Хаим Финкелщайн, фризьор, собственик на фризьорския салон „Финяга“ на ъгъла на улица „Гьоте“ с улица „Шилер“, Визхале, член на управителното тяло на Еврейския боулинг клуб, зам.-генерален секретар на Еврейското културно дружество, член на Германското дружество за защита на животните, на Дружеството на природолюбителите, на лигата „Обичай ближния си“ и на Дружеството на визхалските фризьори, автор на брошурата „Прическа без стъпала“... се възползвам от правото си да обявя раждането на моя син и наследник Ицик Финкелщайн.“
На следващия ден в „Юдише Рундшау“ излезе втора обява със следния текст: „Ние, Еврейското културно дружество на Визхале, сме щастливи поради възможността да поздравим сърдечно господин фризьора Хаим Финкелщайн, собственик на фризьорския салон „Финяга“, ъгъла на улица „Гьоте“ с улица „Шилер“, Визхале, член на управителното тяло на Еврейския боулинг клуб, зам.-генерален секретар на Еврейското културно дружество, член на Германското дружество за защита на животните, на Дружеството на природолюбителите, на лигата „Обичай ближния си“ и на Дружеството на визхалските фризьори, автор на брошурата „Прическа без стъпала“, за раждането на неговия син и наследник Ицик Финкелщайн.“
Можете ли да си представите какво каза Хилда... мършавата Хилда... прислужницата на Финкелщайн... на госпожа Финкелщайн, когато в „Юдише Рундшау“ във Визхале излезе обявата за раждането на малкия Ицик?
– Госпожо Финкелщайн – каза тя, – е т’ва не мога да го разбера. Да, бракът ви бе повече от двайсет години бездетен, но тази обява за малкия Ицик, е т’ва идва малко повече! Господин Финкелщайн иначе не е самохвалко. Винаги е бил толкова скромен!
Мършавата Хилда: два метра дълга, два метра кльощава, птиче лице, гарвановочерна коса.
Сара Финкелщайн: дребна и закръглена, пенсне на носа, прошарена коса, хем още никак не беше стара. Изглеждаше някак прашасала, също като почетните семейни снимки в старомодната всекидневна на Финкелщайн. Хаим Финкелщайн: още по-дребен от жена си, но без да е закръглен като нея. Мъничко изпосталяло мъжле... лявото рамо малко криво, като че ли 2000 години изгнаничество, 2000 години мъка само на това рамо са висели. Тъкмо на лявото рамо, дето е по-близо до сърцето. Носът на Финкелщайн е труден за описване. Бих казал... винаги малко течеше... вечно позачервен от хронична хрема. Но не крив. Носът му не беше нито дълъг, нито крив. Нормален. Той самият си беше нормален. И в краката не беше дюстабан.
Косата? Имаше ли коса? Господин фризьорът Хаим Финкелщайн? Не. Нямаше коса. Не и на главата. Но и нямаше никаква нужда от нея. Защото Хаим Финкелщайн, това мъничко мъжле, имаше изразителни очи. А който видеше тия очи, изобщо не обръщаше внимание, че му липсва коса. Също така не забелязваше и леко зачервения нос, който винаги леко течеше, както и дребния му ръст. Големи очи, и ясни, и добри, и мъдри. От очите на Хаим Финкелщайн светеха буквите на Библията, освен това в гърдите си той носеше сърце, с което разбираше събратята си. Да, това беше Хаим Финкелщайн, еврейският фризьор от Визхале.

На 23 май 1907 година в дома на Финкелщайн се състоя нещо особено важно: обрязването на Ицик Финкелщайн. Предполагам, знаете какво представлява обрязването и ако сте евреин, не само сте разглеждали осакатения си, така да се каже, член, преценявали сте го, но и сте размишлявали относно символичната причина за липсващата кожичка. Прав ли съм? Обрязването е знак за съюза между Всевишния и народа на Израел и този завет така се и нарича: брит мила. Като старателен читател на енциклопедията установих, че обрязването на еврейското момченце е вид символична кастрация, знак, така да се каже, който трябва да онагледява следното: облагородяването на човека, опитомяването на животинските му инстинкти и страсти... символично действие, което аз като масов убиец горещо одобрявам.
Когато обрязваха Ицик Финкелщайн, празнично настроение завладя дома на Финкелщайн. Фризьорският салон „Финяга“ бе затворен. Прислужницата на Финкелщайн, мършавата Хилда, помоли майка ми да й помогне, тъй като била затрупана с работа, и майка ми, която държеше на доброто съседство, отиде у Финкелщайн и се зае да помага на мършавата Хилда в кухнята. Там се печаха медени сладкиши и ябълков щрудел, сладки питки със стафиди и бадеми и всякакви други вкусотии. Не пестяха и шнапса, та майка ми и мършавата Хилда, които по принцип нямаха нищо против ракията, пиха за добруването на евреите и за добруването на Ицик Финкелщайн.
В кухнята майка ми се чукна за добруването на евреите и за добруването на Ицик Финкелщайн просто защото обичаше да си пийва ракийка и защото й беше драго, но иначе нямаше ни най-малка представа защо толкова много гости прииждат към къщата и що за странен празник е този, който честваха Финкелщайн, а когато най-сетне поразпита мършавата Хилда, мършавата Хилда само се изхили и рече:
– Че какъв ще е? Нашият малък Ицик днес става на осем дни. Затова днес му рязват пишлето! Така е при евреите. Винаги на осмия ден след раждането.
– Но това е ужасно – каза майка ми. – Ами че малкият няма да може да пикае... а пък след това и да оправя момите.
– Не е чак толкова ужасно – каза мършавата Хилда. – Пишлето му ще зарасне. – И после мършавата Хилда обясни на майка ми как става. – Слушай, Мина – каза мършавата Хилда, – така се прави: има един мъж, наричат го мохел. Той носи дълъг нож, заострен и от двете страни. С него рязва пишлето на малкото момче. След това измънква няколко заклинателни думи и отрязаното пишле зараства и пораства... нито прекалено дълго, нито много късо... тъкмо правилната дължина... но пък дебело и яко. Затова еврейските семейства са благословени за деца.
– Ама как може – каза майка ми. – Не съм чувала досега подобно нещо.
– Като знак за свързване между народа на Израел и Всевишния – каза мършавата Хилда, – поне неотдавна така рече господин фризьорът Хаим Финкелщайн. А и господин равинът, който скоро бе тук, и той рече нещо подобно. Дори говори за пророк... който се казвал, струва ми се, Йеремия... той бил казал на евреите: „Обрежете се заради Господа и отнемете краекожието на сърцата си.“
– Само кожичката отпред ли? – попита майка ми.
– Да, кожичката отпред – рече мършавата Хилда.
– Тогава и на малкия Ицик трябва да му отрежат само кожичката – каза майка ми – ... а не всичкото му... също като при сърцето.
– Ами да – отвърна мършавата Хилда, – така е... но пишката не е сърце... тя пак ще порасне... това вече ти го обясних. – И се изсмя лукаво.
Майка ми поклати глава:
– Ама как може. Никога не съм и помисляла, че е възможно.
– На колко е твоят, малкият Макс? – попита мършавата Хилда.
– На осем дни – каза майка ми – ...също колкото малкия Ицик, по-точно разликата им е две минути и двайсет и две секунди.
– Тогава на твое място бих обрязала и неговото пишле – каза мършавата Хилда. – Виж, Мина, то после пак със сигурност ще си порасне, както става при евреите, нито прекалено дълго, нито много късо, тъкмо правилната дължина, но пък дебело и яко.

Вероятно на това място ще се запитате откъде знам всичко така точно, но и при най-добро желание не мога да ви обясня.

След обрязването на Ицик Финкелщайн майка ми дотича развълнувана вкъщи, вдигна по тревога моите петима бащи, измъкна ме от люлката и ме сложи на кухненската маса с намерението да ме лиши от члена ми, да го клъцне, така да се каже. Семейство Абрамовиц не си беше у дома... и аз, клетото безпомощно и беззащитно червейче, бях изцяло в ръцете им. Трябва нещо да съм заподозрял, защото се разпищях като луд, та нито майка ми, нито петимата ми бащи можаха да ме успокоят. Ключарят здраво бе хванал ръчичките ми, помощник-строителят крачетата, майка натика биберона в устата ми, слугата и кочияшът стояха угрижени, а месарят усмихнат извади нож.
– Не му го режи – рече внезапно майка ми. – Беше само шегичка.
– Няма тука шеги – каза месарят. – Това си е напълно сериозно.
– Но може пък да не порасте пак – рече майка ми, – в края на краищата той не е евреин. Освен това нямаме тук мохел, за да измънка заклинателните си думички.
– Да му сера на мохела и на заклинателните му думички – каза месарят.
– Недей – каза майка ми. – Всички ще ни тикнат в дранголника.
Месарят тъкмо се канеше да хване члена ми, когато се случи нещо странно. Аз, Макс Шулц, на осем дни, внезапно с крясък скочих към гушата на месаря, захапах го силно, въпреки че все още нямах никакви зъбки, после паднах на пода, със скоростта на вятъра запълзях към прозореца, хванах се за дъската на перваза, изправих се и за първи път в живота си видях... улицата... съвсем обикновена улица... с тротоар и канавка, и павета... и тухлени къщи със стръмни пъстроцветни покриви, видях превозни средства и навалица от двукраки и четирикраки същества, също така видях и небето... пепелявосиво и черно... забулено, зацапано, замазано с облаци... видях кръжащи кръгли птици... но никакви ангелчета, съвсем никакви ангелчета.
Долу на улицата хора ходеха насам-натам. По едно време някой извика:
– Какво, по дяволите, става там горе?
И майка ми, която междувременно бе дошла до прозореца и ме бе взела на ръце, отвърна:
– Че какво толкова да става!
Вероятно си мислите, че нещо ви се присмивам? Или не ми вярвате и ще си кажете: „Макс Шулц си измисля! Въобразява си, че са искали да го убият... защото си беше копеле... уж един вид обрязване, както е прието при евреите: на осмия ден след раждането. Какво иска Макс Шулц? Какво иска да каже? Кого да изкара виновен? Майка си? Евреите? Или Господ Бог? А това със самозащитата на кърмачето, бягството му, гледката от прозореца... Глупости! Няма такова нещо! Бълнуване! Това е!“ Но аз просто искам да ви разкажа историята си... в систематичния порядък... може ли така да се изразя?... въпреки че не ви разказвам всичко, така да се каже: само най-важното или това, което аз, Ицик Финкелщайн, тогава още Макс Шулц, смятам за най-важно.
Петимата ми бащи всяка вечер посещаваха майка ми. Заставаха на опашка пред вратата й. Обикновено най-силният, значи месарят, влизаше първи, после идваше ред на ключаря, след това помощник-строителят, кочияшът, накрая слугата. Да, слугата винаги беше последен, защото беше най-слабият, нежничък дребен мъж с писклив гласец, комуто не оставаше нищо друго, освен да си топне куреца в семето на другите ми четирима бащи.
Еврейският търговец на кожи Абрамовиц, естествено, не одобряваше, че аз, Ицик Финкелщайн, тогава още Макс Шулц, разбирах някои неща. Търговецът на кожи Абрамовиц по принцип нямаше нищо против мен и съществуването ми, което значи: докато все още смяташе, че съм син на неговия кочияш Вилхелм Хопфенщанге или на слугата му Адалберт Хенеман, тъй като и двамата, така да се каже, спадаха към семейството. Едва когато търговецът на кожи взе да става недоверчив, избухна скандал. Един ден той каза на майка ми:
– Вижте какво, Мина. Така повече не може да продължава. Мислех, че са само кочияшът и слугата ми. Но петима мъже на опашка вече е прекалено. В края на краищата това е почтен дом.
– Както се казва: всичко хубаво до три пъти.
– Но петима вече са много – рече търговецът на кожи. – Петима със сигурност не. Това е почтен дом и се налага да ви уволня.
Един дъждовен юлски ден... бях вече на седем седмици... майка ми си събра багажа, взе ме на ръце и напусна дома на Абрамовиц. Петимата ми бащи, разбира се, помагаха при изнасянето. Багажът на майка ми се състоеше от три куфара, раница, пазарска мрежичка и чадър. Месарят носеше най-тежкия куфар, жълт дървен куфар с желязна закопчалка и ремъци, ключарят взе кафявия кожен куфар, помощник-строителят синия брезентов куфар, кочияшът раницата, а слабоватичкият слуга помъкна само чадъра и пазарската мрежичка, която беше яркозелена на цвят и пълна с хранителни продукти и други необходими вещи като например: ластици за чорапи, ролки за коса, панделки и други подобни джунджурии.
Трябва да си представите, че майка ми беше яко женище, за което хората казваха, че тежала два тона, макар и с тънки крачка. Приличаше на бирена бъчонка на кокили, ама такива кокили, които й даваха възможност да носи с достойнство огромното си туловище. Нека спомена също буйната руса коса на майка ми, стоманеносивите очи и чипия нос, смешен като двойната й гуша със светлокафявата брадавица. Имаше чувствени устни. Зъбите й бяха бели и силни, зъби, които всеки път всяваха страх у месаря, та той редовно казваше на майка ми:
– Жено, Мина, като ти видя зъбите, все се плаша, че ще ми отхапеш кура.
А майка ми му отвръщаше:
– О, глупости, Хуберт, това може да се случи само на слугата Адалберт Ханеман, защото неговият е все мек. Твърдия като стомана никога не бих отхапала. Да не мислиш, че ме блазни да си счупя зъбите?
– Не, Мина – казваше месарят. – Със зъбите шега не бива.


Очаквайте премиера на книгата през януари в Гьоте институт.

Прочети цялата новина

Свързани новини: