Проф. Петър Куцаров: Паисий Габровски – будител на Еркеч и региона

“Не се срами българино от рода си, коравият български юмрук и дух са ни запазили”

 

Когато отбелязваме Деня на будителите, следва да разкажем за малко известни народни будители-учители, работили “на ползу роду своему”. Такъв е забравеният народен будител Паисий Габровски. Макар дейността му да е свързана със Североизточна България, то резултатите от народополезния му труд имат безспорно национално значение.

Движението за независима българска църква и за отваряне на български училища е непосредствен израз на свободолюбивия български дух, изблик на любов към народ и родина, стремеж да се обезпечи бъдещето на нацията. А това всъщност е стремеж към вътрешно духовно извисяване чрез опознаване на миналото и историята на българския народ, за да бъде обезпечено неговото бъдеще.

Просветното дело в България се разраства особено през последните 4-5 десетилетия на робството, макар то често да е наричано турско присъствие. Църквите и училищата се появяват само благодарение на инициативата, материалната и морална подкрепа на българското население. Не малка отрицателна роля за възпиране на този процес изиграва гръцката патриаршия и нейните представители по места – гръцките свещеници, проводници на гръцката политика. Мотивите на гръцките владици за гонение на българските книги и българския език от църквите и училищата са посочени от свидетеля на тези тежки времена в българската национална история П.Р. Славейков. “Гръцките владици трябва всякак и всякъде, цитира той наставленията на гръцкия (вселенски) патриарх, да препятстват на разпространението на българските книги и да не допускат отварянето на български училища. Ако нейде поискат да си отварят училище, да им се предложи да си направят черква по-напред, ако се види, че не е възможно да се възпрепятства за отваряне на училище, тогава владиката да се погрижи той да се тури начело на работата, за да вземе училището в ръце и под негов надзор”(Избрани творби.С.,1981, с. 129).

В Ерк?ч е имало дървена църква преди голямото преселване през 1828-1832 година, свързано с поредната руско-турска война и похода на И.И. Дибич Задбалкански. В подкрепа на това са и дадените от д-р Л. Милетич и неговия ученик Г. Георгиев данни в известните техни книги за Еркеч и североизточна България. Разпитаните стари хора също потвърдиха, че преди последното, трето опожаряване на селото през 1828 г., в Ерк?ч е имало малка черква, където се е помещавало и училището. Поп Киро бил свещеник и учител. До 1845 г., по думите на дядо Нейчо, ерк?чкото училище се е помещавало “където е камбанарията стаичка имало, там било школото. Децата си носели хляб, а имало и хора да вардят праз диня, когато ерк?чани са в къра. Пък по-рано са събирали да са учат на дядо Кръстьо в хамбара”.

През 1845 година с общите усилия на ерк?чани е построена съществуващата и днес църква. За изграждането на църквата няколко ерк?чани са ходили чак в Стамбул, за да издействат разрешение за строежа. Тя е издигната в долния, ниския край на селото, за да не се вижда при влизане в селото, да не “бие на очи”, както е било казано в разрешението на султана. Трудностите, които срещат инициаторите за отваряне на българска църква и училище, свързани с получаване на разрешение от официалните турски власти, продължават и при набавянето на църковни и учебни книги и църковна утвар. “Дядо Куцар, на баба Тудора мъжа, дет гу заклали турците, и още двама души ходили да купуват черковни книги чак във Филибе. Парите си крили в крачолите, воть хайдутлук голям бил тугаз пу пътищата”- разказва през 1964 година дядо Нейчо. Всички селяни се самообложили с набавяне на строителни материали. Хоросанът бил замесван с много яйца, за да са трайни основите и стените на Божия храм. И трудът им е възнаграден – църквата “Света Петка” е осветена за  обща радост през октомври 1845 г. В тази връзка на Захари Зограф e поръчана икона на Света Петка. Окуражили се ерк?чани от успеха и наличието на собствена българска църква и свое българско училище, укрепнала вярата им в бъдещето. Според казването на хората, свещеник и учител в новопостроената черква “най-напред е бил поп Дойчо”. Но радостта на ерк?чани била непродължителна. Те били “наковладени” пред гръцкия владика във Въхело. И за свещеник, което означавало и за учител, бил изпратен  от Несебър поп Синесий. Той извършвал църковните обреди на гръцки и искал да обучава младежите на четмо и писмо на елински език. Нещо повече. В изпълнение на предписанията на  гръцката патриаршия да се преследват  и изхвърлят както българските книги и език от църквата и училищата, така и да се унищожават всички български книги със светско и църковно съдържание, поп Синесий и владиката Василаки изгарят доставените с толкова труд в Ерк?ч книги. “Твоят дядо Куцар ми казваше, разказва дядо Хрусаф, че гръцкият владика Василаки дошъл с коне и турски жандари, ограбили черкувата, изгорили книгите – туй било наскоро подир напарването й”.

Заради посочените деяния и сторените зулуми на църковното дело в Ерк?ч, жителите на селото си поговорили с поп Синесий по “ерк?чки”: в допълнение към побоя от “неизвестни” лица имало и друго – той бил съблечен гол и намазан с “ерк?чко миро” (смес от катран и човешки изпражнения). Поп Синесий не пожелал да остане повече в Ерк?ч и напуснал пределите на това непокорно и диво паство, което при това говорело на някакъв непознат нему език. Той даже с учудване разказвал, че не се намерил в това “загубено” село нито един човек, който да знае или да желае да разговаря на езика на древната елинска култура. ЕРК?ЧКИЯТ ВЕЛИКДЕН, описан от Л. Милетич и Г. Георгиев, изпреварва описаният от Тончо Жечев Български Великден. За това неповторимо тържество на будния български дух на ерк?чани разказваха с възторг разпитваните стари хора. Разбира се, трудно е всички събития да бъдат подредени по лета и месеци.

Българщината окончателно взима връх около 1855-1858 г., когато в село Ерк?ч пристига Паисий Габровски. Все още не е ясно как монах Паисий Габровски се озовава  сред тези родолюбиви българи. Може с голяма доза вероятност, от една страна, да предположим, че жителите на Ерк?ч са търсили и в негово лице намират своя истински духовен пастир. С голяма вероятност може да се предположи, че вестта за Еркечкия Великден, за борбата на ерк?чани за проповядване на български език да се е разнесла сред църковните среди и монах Паисий Габровски, от своя страна, да е пожелал да подкрепи патриотичния стремеж на жителите на Ерк?ч. Той идва от Троянския манастир и донася препис на “История славяноболгарская”, чете я пред малки и големи, пред мъже и жени. Старите хора с умиление и гордост повтаряха неговите думи, превърнали се в девиз на ерк?чани: “Не се срами българино от рода си, коравият български юмрук и дух са ни запазили”. Ето защо считам, че когато се отбелязва деня на будителите, трябва да се отдава почит и на продължителите на тяхното дело, да се разказва за техните следовници и да се споменават всички, които са работили на “ползу роду своему”. Такъв будител и защитник на българщината, учител на малки и големи е монах Паисий Габровски. Неговата поява, дългогодишният му престой и работа сред жителите на село Ерк?ч оказват неоценимо влияние за националното и духовно израстване на населението не само от това  село, но и на целия регион, предвид факта, че от Ерк?ч са заселени над 60 села. На монах Паисий Габровски би следвало паметник да се издигне в село Ерк?ч. Впрочем той е обезсмъртил името си с кръстените от него многобройни паисковци. И днес родът паисковци и името Паиско, Паиса, Паиска, Паис се срещат често в Ерк?ч и образуваните от него села. Наред с духовната и просветна дейност монах Паисий Габровски е учител и на възрастните. А Петър Липчев – Питанак (у неговите родители е живял ерк?чкият Софроний Врачански), благодарение на получените знания и продълженото образование в България и чужбина, след Освобождението става главен учител отначало в Поморие, а по-късно в Айтос. Там възпитаникът на Ерк?ч пак заема длъжността главен учител и остава такъв да края на дните си. “Мене той, Питанак, разказва дядо Хрусаф, ме учи. Сетне го повикаха у Въхело. Той взе много ученици и ги заведе там да се учат, но владиката го намразва, защото му се подиграл”. С него, с Питанак се среща проф. Л. Милетич в Айтос, основно от него черпи сведения за Ерк?ч и ерк?чани. Монах Паисий не само се грижи за духовното възпитание на ерк?чани. Той гледа напред в бъдещото. Затова изпраща на собствени разноски на обучение местния младеж Петко Дойнов, който след завършване на образованието си се завръща в Ерк?ч и в 1870 година е ръкоположен за свещеник. Така Паисий Габровски престоява в Ерк?ч около 15 години, подготвя свои приемници и почвата за по-нататъшно развитие на българщината в Ерк?ч и чак тогава се оттегля в Троянския манастир. Напълно вероятно е, че именно Паисий Габровски разказва на Апостола на свободата за будните балканджии, за да посети Васил Левски Еркеч през 1871 година.

*         *          *

За изграждане на по-ясна представа в какви условия работят българските учители-будители, за тогавашната училищна обстановка ще цитирам описанието на г-н Райко Илиев Блъсков от книгата  му “Спомени из ученическия, учителския и писателския ми живот”. “Училището, пише той, беше бордей, като всички бордеи, място надлъж 10-12 разкрача, нашир 5-6, до половин вкопан в земята. От половината нагоре един плет, измазан отвътре и отвън с черна пръст, отгоре покривът без таван, вън покрит с пръст и пръти, долу земята уравнена, покрай дуварите зимна трева. На двете страни по една дупка, наречена прозорец, в дъното на бордея огнище, над огнището такъв голям комин, изграден от пръте и измазан, щото един мъртвец с носилото можеше да се измъкне из него. Повечето светлина в бордея идеше из комина. Вратата на бордея беше направена също от пръти, измазана с гювежници. На другия ден бордеят биде очистен, двата прозореца закнижени, на вратата се развяваше една дрипава черга, която покриваше расторзите между прътито. На огнището гореше половин кола дърва, малко далеч от огнището  две рогозки, приготвени за новите даскалчета, в горния кът до огнището една рунтяста козя кожа – седалището на учителя, на нея се отморих аз и се припекох срещу огъня. Вратата заскърцаха, даскалчетата прииждаха кое с баща си, кое с майка си, всяко приплещило торбичка с хляб и друго за ядене през деня. Аз ги посрещах и посаждах на търкало край огнището. В първия ден надойдоха 15 деца повечето сополиви и без гащички. Трябваше още в началото да ги залъжа с нещо по бъдещето им занятие, но с що? Букварче – где такова букварче? Но имахме си ние, тогавашните стари учители, свое учителско първоначално пособие и без пари и трайно. – За утре, деца,  чувате ли: кажете на бащите си да намерят по една суха говежда плешка, да я остържат хубаво та да стане бяла като мляко, и да ми я донесете да ви напиша на нея “азбуки”. Това пособие, ако и за сегашните времена да е чудно и смешно, но за тогавашните времена беше и сгодно и износно. Напишеш на ученика на равната изтрита страна на плешката азбуката, той улавя плешката от долната страна, която е прилична на дръжка, и учи. Замацат ли се буквите от честото показване с пръста /показалки излязоха по-сетне/ умиеш или остържеш плешката и пак пиши на нея. А турското мастило тогава не беше скъпо; пера от патки и орли вред се намираха.”

Професор Петър Куцаров,
доктор на историческите науки

Сподели

Прочети цялата новина

Свързани новини: