Общата политика на "стабилния съдия" – I*

Изборът на главен прокурор в държава като България е изключително важно обществено събитие. Защото от това каква ще бъде прокуратурата зависи дали ще има политически процеси, наказателни производства за саморазправа с бизнес конкурентни и съсипани лични съдби (красноречив пример за заплахата срещу всеки гражданин е случаят на Максим Савов – осъденият неправилно на първа инстанция в Пловдив и прекарал пет месеца в ареста компютърен специалист, чиято съпруга фокусира общественото внимание върху случая и така се пребори за прозрачен съдебен процес). Неограничените възможности на прокуратурата да влияе върху социалните процеси и живота на хората не са преувеличени. Нито е преувеличено състоянието, в което прокуратурата се намира след тримата главни прокурори на прехода. Първият главен прокурор Иван Татарчев започна политическите процеси и допусна разрастването на явлението на „мутрите“, които раздаваха частно "правосъдие“. "Правосъдието“ от позицията на силата се отрази не само върху личността на физически малтретираните и върху цялoто партийно строителство, но и върху облика на една част от забогателите. В мандата на втория главен прокурор Никола Филчев думата "страх“ беше първата асоциация за атмосферата в прокуратурата, един прокурор от върховна прокуратура беше убит, а друг – се самоуби. Самият главен прокурор и управлението му са в основата на осъждането на България по делото “Колеви срещу България” (заведено от наследниците на убития прокурор от ВКП Николай Колев) и на решението на съда Великобритания, с което се отказа предаването на Димитринка Калайджиева (сега Атанасова) за съденето й от българския съд по обвинението за убийството на ямболската адвокатка Надежда Георгиева. Споменатите две съдебни решения показват, че за нормално мислещите експерти, дистанцирани от националния контекст, структурата на прокуратурата е такава, че съдържа потенциален риск да генерира вътре в себе си прикрита престъпност, и нещо повече – проблемът да се пренесе върху съда, като се трансформира в привеждането му в зависимост. Защото властта на прокуратурата се основана на сериозен репресивен ресурс. И до момента няма обяснение не просто как се случиха конкретните сюжети с мъртви висши прокурори по времето на Филчев, а как те бяха възможни. В книгата, с която главният прокурор Борис Велчев стана професор ("Проблеми на наказателната политика в република България“), той откровено признава: "За съжаление, познавам лекотата, с която едно лице може да бъде привлечено към наказателна отговорност. Въпреки увереността ми, че това не може да става системно, в отделни случаи може да стане и поръчково. Бизнес конкуренти могат да разчистят сметката чрез "услугата“ на някой прокурор да започне наказателно преследване и скоро след това да го прекрати поради необоснованост. Привличането към наказателна отговорност може да бъде контролирано, включително и по реда на инстанционния прокурорски контрол, но дори и делото да бъде прекратено, това няма да промени факта, че с неговото начало е започнала и процедурата по гражданската конфискация, която може да отнеме години и да се съсипе всеки бизнес“. Годината, в която Борис Велчев споделя мислите си, е 2012-та, и нямаме никакво основание да не вярваме на главния прокурор. Признанието му, че съществуват опасности прокуратурата да не застане на страната на закона, а да се превърне в чудовище, изисква оттук нататък да не си позволим никакво разсейване, когато започва изборът на четвъртия главен прокурор. Не може да има спор – правителството има легитимна власт да участва в процеса по избор на главен прокурор, защото министърът на правосъдието може да внася номинация. Това е предвидено, за да се носи ясна политическа отговорност за разследването от изпълнителната власт (когато е готова да я поеме), и да не избуяват привидностите, които са изключителен патент на българската ситуация – кандидатът е фаворит на силовия министър, но за пред хората номинацията му не се прави от министъра на правосъдието, а от членове на ВСС. Досега не е имало номиниран кандидат за главен прокурор от управляващата политическа сила, но и никога не е имало съмнение, че и тримата главни прокурори бяха политическите фаворити на момента. Политическата отговорност за провеждане на реформа на прокуратурата в никой случай обаче не оправдава предрешен избор, не изисква съобразяване на ВСС с правителството. Единомислието на властите е тревожна диагноза, каквото и да ни говорят, а не състояние на здрава държавност. Призивите властите да са в непоклатима хармония никога не са в интерес на гражданите. В интервю от март 2008 г. пред в. “Капитал” бившият председател на Конституционния съд Румен Янков припомня основните правила на демократичната държава: "Става дума за кардинално неразбиране, че разделението на властите не е призвано да способства за ефективността на управлението, а за ограничаване на произвола на властта, която и да е тя. Целта на разделението е не да се избегнат стълкновенията, а с цената на неизбежните стълкновения между трите власти да се спаси народът от автокрация (виждаме какво здраво следене и подслушване се шири на всички нива на държавата). Разбира, се това не е по натюрела на привържениците на консолидационните системи, ратуващи за сътрудничество, което, както бе казано, прикрива господство… Не на последно място – думите "съвместно“, "в съдружие“, "синхрон“, "толерантност“ са вредни за съдебната власт. Членовете на Висшия съдебен съвет трябва да знаят, че ръкуват ли се с дясната ръка с министерствата на правосъдието и на вътрешните работи, с лявата трябва да търсят мехлем срещу изгаряне. В заключение тук трябва да се повтори известното правило – опасността от съвременния деспотизъм не е свързана с единовластието на една от трите власти. Истинската опасност се състои в решаващото влияние на което и да е лице, партия или партийна група, оказващи влияние на една от тях.“ Заради съдбовността на предстоящия избор ще представим всеки кандидат за главен прокурор. Тъкмо заради обществения интерес, заради разделението на властите и социалната роля на журналистиката няма нужда от пояснение, че ще сме особено внимателни към юристите, спрягани за фаворити на премиера или на вътрешния министър. Защото други гаранции срещу споменатите от Румен Янков опасности от деспотизъм – няма. Първото име, което започна да се спряга публично за нов главен прокурор, е това на Сотир Цацаров, председател на Пловдивския окръжен съд. За него министър Цветанов каза, че е "стабилен съдия“, а бившият американски посланик го посети официално в съда. Пръв наведе към възможността Цацаров да стане главен прокурор министър-председателят Бойко Борисов в изказване по Нова тв на 15 юни. На въпроса какъв трябва да е следващият главен прокурор, Борисов обясни: "А защо не и съдия да е новият главен прокурор, за да познава по-детайлно работата и на съда, и съответно да може да накара прокурорите, които пък са началниците на полицаите в досъдебното производство, да събират по-качествено и по-точно доказателствата.“ Идеята съдия да стане главен прокурор е разбираема Ако прокуратурата има проблеми, с които не може да се справи нито сама, нито с политически спуснатите кандидатури до момента за главни прокурори, може би действително едно от възможните полезни действия е да бъде излъчен съдия, който е наясно с най-тежките недостатъци на прокуратурата, тъкмо защото до момента по служба й е бил коректив. Тогава е важно да проверим дали Цацаров отговаря на обявения профил от премиера – независим професионалист ли е и дали до момента като съдия е защитил обществения интерес да бъде справедлив арбитър. И така – кои факти от биографията на Сотир Цацаров могат да ни ориентират за неговата политическа ориентация и личната му магистратска независимост? (Поради честата злоупотреба с това понятие би следвало всеки път да поясняваме – независимостта означава всяка страна в процеса да е сигурна, че съдията не е повлиян от външни фактори при постановяване на решението по нейното дело). Цацаров става член на БКП в казармата, още преди да започне обучението си по право в Софийския университет. След дипломирането си става съдия в Районния съд – Асеновград. Четири години е редови магистрат, а после непрекъснато е административен ръководител. През 1996 г. става председател на Районния съд – Асеновград. През 1998 г. се премества като зам.-председател в горестоящата инстанция – Окръжния съд – Пловдив, без да е бил редови съдия в този съд. Година по-късно вече е негов председател. И така от 1999 г. до 2012 г. Цацаров е председател на Окръжния съд – Пловдив. Кариерата му на началник в съдебната власт от 1996 г. досега е оцеляла по времето на управлението на БСП, СДС, НДСВ, Тройната коалиция и ГЕРБ. Положението му е било устойчиво при управлението и на Жан Виденов, и на Иван Костов, и на Симеон Саксокобурготски, и на Сергей Станишев, а в мандата на Бойко Борисов съществува вероятност да стане и един от най-влиятелните хора в държавата. Кариерата на Сотир Цацаров на ръководител в съдебната власт е преживяла и 5 Висши съдебни съвета. Ако Константин Пенчев е прав, че винаги важните постове в съдебната власт са решавани задкулисно от юридически кръгове с възможности за влияние и контакти с икономически и политически силните лобита, това означава, че Цацаров е получил тяхното одобрение. Ако настоящият омбудсман не е прав, началническото дълголетие на Цацаров означава много добра кооперативност с всеки съдебен съвет, независимо от промяната на конюктурата. Този ВСС, доминиран от политическата квота, формирана под диригентството на ГЕРБ, ще избира и следващия председател на ВКС. Юристи изразиха становище, че на Цацаров е оставена възможност за избор – или главен прокурор, или председател на ВКС. Следвайки очертания профил от премиера на бъдещия главен прокурор, подходящият кандидат – съдия би следвало да е коректив на прокуратурата. По обективни данни от НСИ оправданите подсъдими през 2011 г. в Пловдив са 1.64 % от всички, предадени от прокуратурата на съд; през 2010 г. са 1.48 %; през 2009 – 0.41 %; през 2008 г. – 0.49 %; през 2007 г. – 2.71 %; през 2006 г. – 2.16 %; през 2005 г. – 0.85 %; през 2004 г. – 0.84 %. "На живо“ тези проценти означават, че почти всеки, обвинен от прокуратурата за престъпление в Пловдив, е осъден. С други думи – съдът е по-скоро единомишленик с прокурора, а не НЕГОВ КОРЕКТИВ. 0,.1 %, видени в образи на хора, означава, че, например, през 2009 г. от 2917 обвинени и предадени на съд граждани само 12 са били оправдани. Средната европейска норма, и то при работеща прокуратура, без съмнения за некомпетентност или зависимост, е около 20% оправдателни присъди на година. Единомислието с прокуратурата е опасно, защото снижава стандарта пред разследващите, които развиват убеденост, че както и да е изработено едно дело, по-вероятно е да "мине“ успешно през съда. Единодействието с прокуратурата обезсмисля съда като институция. Започнахме с припомняне на случая на Максим Савов, осъден на първа инстанция за грабеж, без дори в досъдебното производство, а след това и в Пловдивския районен съд да бъде назначена експертиза на записа от видеокамерата дали физическите характеристики на заснетия нападател съвпадат с тези на подсъдимия. Едва по-късно – след значителен престой на Савов в ареста, втората инстанция по настояване на защитата назначава задължителната експертиза, която казва – не, извършителят не може да бъде той. Един от съдиите, които задържаха Савов в досъдебното производство, е самият съдия Цацаров. Съвсем незначителният процент оправдателни присъди в Пловдив (един от съдебните райони с най-малко оправдателни присъди в страната) е повод да си дадем сметка дали този факт, неизменен за цялото управление на Цацаров в Пловдивския окръжен съд, има нещо общо и с това, че повечето от всички осъждания на България пред Европейския съд по правата на човека в Страсбург са за нарушения, допуснати от пловдивските съдилища и прокуратури (известни са ни поне 120 произнасяне на ЕСПЧ за допуснати нарушения – осъдителни решения и няколко споразумения, при които държавата се е съгласила да се споразумее с жалбоподателя и така е признала нарушението; за сравнение – осъдителните решения, постановени общо срещу България, са 395). Дали това е цената за големия брой осъждания и дали тя се корени в скритата мотивация – добрите отношения с прокуратурата на първо място и преди всичко – е въпрос, на който държавата непременно трябва да даде отговор, като анализира всички фактори. Едно обаче е сигурно – концентрацията на нарушения на правото на свобода и справедлив процес по наказателни дела не прави гражданите нито по-свободни, нито по-социално отговорни. А създава чувство за несигурност и озлобява. И без анализ на Министерството на правосъдието е ясно, че големият брой осъждания за дела на Пловдивския съдебен район са едно от първите основания България да е в челото на непрестижната класация на държавите в Европейския съюз, които най-много са нарушили основни човешки права. Наскоро стана известно изследване, публикувано във в. "Гардиън", извършено от лондонската организация "Fair Trials International“, което за пореден път потвърди тенденцията. Картината – нереформирана прокуратура и тенденция на висок ръст нарушени човешки права, поставя темата за новия главен прокурор още по-остро. Как ще се отрази на опасната тенденция, ако значителната репресивна власт на главния прокурор бъде дадена на административен ръководител от съдебния район, който генерира най-много нарушения на човешките права? Погледнати през този ракурс, фактите не просто не ни дават увереност, че прокуратурата ще стане истинска прокуратура, която с човешко лице да брани върховенството на закона, а будят опасност, че все повече ще става обратното. Особено когато самият Цацаров признава, че в Пловдивския съдебен район има обща наказателно-правна политика, т.е – да, нарушенията на човешките права са допуснати от конкретни съдии и прокурори, но всички пловдивски съдии имат усещане за общност и линия, която следват. В интервю за в. „24 часа“ от началото на януари тази година председателят на Пловдивския окръжен съд оценява положително работата на наказателните съдии, изобщо не споменава делата в Страсбург като проблем и признава, че (без да има такава възможност по закон) пловдивските съдии са "координирани“ в обща твърда политика: "Моята оценка за работата по наказателните дела е повече от добра, колкото и по-твърдата наказателна политика на съдилищата в Пловдив да е обект на критика от някои представители на адвокатурата". В споменатото интервю тази година председателят на Пловдивския окръжен съд споделя и становището си за използването на специалните разузнавателни средства. За периода от началото на 2011 г. Цацаров е разрешил ползването на 1372 СРС, като обяснява, че "в тези цифри няма нищо стряскащо – СРС е нормален способ за разкриване на престъпленията“. В същото време тъкмо дейността на Цацаров като председател на Пловдивския окръжен съд е в основата на осъждането на България от ЕСПЧ на 28.07.2007 г. по делото, заведено от Асоциацията за европейска интеграция и права на човека и адвокат Екимджиев срещу България, защото той лично е отказал достъп до обществена информация относно статистическите данни за броя на исканите и броя на дадените от него разрешения за използване на СРС за периода в жалбата. В това решение ЕСПЧ приема, че е допуснато нарушение на чл. 8 и чл. 13 Конвенцията. Съдът посочва, че правото на лична неприкосновеност на всеки гражданин може да бъде нарушено безконтролно и неоснователно по сега действащия ред на ЗСРС, като в същото време гражданите не разполагат с ефективни правни средства за защита срещу използването на специални разузнавателни средства. В този смисъл съдия Цацаров изобщо не е прав – използването на СРС не е "нормален“ способ за разследване, след като крие такива широки възможности за злоупотреба с власт и незаконна намеса в личния живот на хората. Липсата на публичен контрол изисква съдът да бъде особено критичен и внимателен, когато разрешава СРС. ЕСПЧ специално отбелязва като опасност, че цялостният контрол върху системата на използване на специални разузнавателни средства е поверена единствено на министъра на вътрешните работи – който не само че е политически назначен и е член на изпълнителната власт, но участва пряко във възлагането на използване на СРС – не на независими органи, като например специален съвет, избран от парламента и на независима комисия. За ЕСПЧ е проблем и това, че съгласно българския закон лицата, подложени на тайно наблюдение, не са уведомявани за този факт по никое време и при никакви обстоятелства, когато това няма да създаде риск за постигане на целта на наблюдението след неговото приключване. Така в българския закон на се предвиждат достатъчни гаранции срещу неправилно използване на специалните разузнавателни средства. Съдът забелязва и нещо друго, което българите отлично знаят – "системата на тайното наблюдение в България, най-меко казано, се използва прекомерно, което може да се дължи отчасти на несъответстващите гаранции, които законът предвижда…“. На този фон Съдът прави заключение, че българският закон не предвижда достатъчни гаранции срещу опасността от злоупотреба, което е присъщо на всяка система за тайно наблюдение. Заради убеждението, че защитата и на правата ни, и на демократичните принципи е лична работа на всеки, която изисква информираност, ще ви разкажем някои от историите по пловдивските дела, за които България е осъдена като нарушител. * Текстът е публикуван в www.judicialreports.bg

Прочети цялата новина

Свързани новини: