Пътят към щастието

Щастието – това е увереността, че вървиш в правилната посока.
А ако не знаеш накъде да тръгнеш? Ако ти е трудно да бъдеш главният герой в собствения си живот? Ако ти е нужен компас, за да откриеш вярната посока?
Тогава трябва да си отговориш на един простичък въпрос:

ЗА КАКВО ЖИВЕЕШ?
Не защо, а за какво.
Не как, а за какво.
Не с кого, а за какво.
Не от какво, а за какво.

Въпросът е личен. Не става дума да отговаряш за какво живее човек, за какво съществува човечеството, за какво са живели родителите ти, нито какъв е смисълът на живота на хората, лишени от морал.

Става въпрос за ТВОЯ ЖИВОТ.

Какъв е смисълът на твоя живот?…

Ако отговориш искрено на този въпрос, значи си открил компаса за това пътуване.

Не успееш ли да намериш смисъла на живота си, може да се случи така, че животът ти да изгуби смисъл.

***
Никога не съм предполагал, че ще напиша книга с такова заглавие.

В действителност ми се струва невъзможно самият ти да я четеш в този момент. „Пътят на щастието” звучи толкова банално… сякаш искам да внуша, че според мен има един път към щастието.

Мога да изтъкна много оправдания, но главното от тях е, че в поредицата Листа по пътя всяка от предните книги бе озаглавена с името на един от пътищата, които трябва да се извървят: на самозависимостта, на срещата, на сълзите… Какво би могло да бъде името на този последен път, освен пътя на самоосъществяването, на щастието?

При все това искам още от началото да ви предупредя за нещо: в никакъв случай не смятам, че има един-единствен път към щастието.
А дори да го имаше, аз не го познавам.
А ако го познавах, не вярвам, че той би могъл да бъде описан в една книга.

През по-голямата част от последното десетилетие изнасях лекции за здравето и психологията на ежедневието; едва в последната година си дадох сметка колко малко съм говорил за това как да бъдем щастливи. Не бях написал нито ред по тази тема. Както много други хора, и аз бях размишлявал доста за щастието. При все това в лекциите си, в книгите и предаванията по телевизията се занимавах с други въпроси, които ми се струваха по-сериозни и поради това заслужаващи по-голямо внимание от моя страна.

Защо пренебрегвах щастието? Вероятно съм сметнал темата за недостатъчно сериозна, за по-присъща за „повърхностните” списания, които я обграждат със снимки на красиви хора, позиращи сред приказни пейзажи.

Разбира се, в личен план винаги съм искал да бъда щастлив, но си спомням, че се укорих за едно интервю, в което признавах това свое желание. За мен, както и за почти всички хора, да твърдя, че „искам да съм щастлив”, беше все едно да си прося репутацията на глупак, празноглав или беден духом.

Според формираните в мен научни и морални убеждения, да се говори за щастието, неизбежно предполагаше използването на високопарни, твърде романтични и пълни с клишета фрази.

Сигурно поради всичко това в продължение на години смятах темата за въпрос, с който трябва да се занимават разделителите за книги, а не професионалните терапевти и още по-малко писатели, макар и любители като мен.

При все това е толкова дълбока и нуждаеща се от изучаване тема, колкото е и темата за трудността при общуване, отношението към любовта и религиозната идентичност (все теми, които са близки с предмета на поредицата Листа по пътя).

Началото

В книгата си Увод в логотерапията. Смисълът в живота д-р Виктор Франкъл, който е оцелял от нацистките концентрационни лагери, разказва, че макар ...

Свързани новини: