Колибри пуска на книжния пазар "Унизени тела" на Ивлин Уо

На 1 април  излиза „Унизени тела“ от класика на британската литература Ивлин Уо!  Изданието се появява на български с логото на Колибри. „Унизени тела“ се нарежда сред най-ярките и проницателни романи от първата половина на XX век. Уо ни пренася в селенията на висшите кръгове в Англия през трийсетте години. Това е времето на „златната младеж“ и нейните пищни гуляи – време, в което триумфират безделието, фалшивият блясък и бутафорната екстравагантност, а сексуалността и флиртът си партнират с политическите стремежи и жаждата за богатство. Зад гротескните образи на едри магнати, себични властници, светски хроникьори и продажни творци прозира вътрешна обърканост и копнеж по един по-смислен, по-одухотворен живот.

Ивлин Уо (1903–1966) е един от най-внушителните стилисти в прозата на ХХ век и всепризнат майстор на изтънчената сатира на английското висше общество. Автор е на талантливи пътеписи, биографии и журналистически материали, а романи като „Упадък и падение“, „Унизени тела“ и „Завръщане в Брайдсхед“ обясняват признанието на Гор Видал: „Уо е първият сатирик на нашето време“. Романът „Унизени тела“ е сполучливо екранизиран от режисьора Стивън Фрай – филмът носи символичното заглавие „Златната младеж“.

Ивлин Уо, „Унизени тела“

Определено щеше да е тежко прекосяване.
С азиатско примирение отец Ротшилд, йезуит, остави куфара си в един ъгъл на бара и излезе на палубата. (Беше малък куфар, имитация на крокодилска кожа. Инициалите, изписани върху него с готически букви, не бяха на отец Ротшилд, защото същата сутрин го бе заел от valet de chambre в хотела. Съдържаше някои най‑необходими долни дрехи, шест много важни нови книги на шест езика, фалшива брада, учебен атлас и географски справочник, изпъстрен с бележки.) Застанал на палубата, отец Ротшилд облегна лакти на парапета, подпря брадичка на дланите си и се вгледа в процесията пътници, които се изкачваха по трапа с красноречиво изписани на лицата учтиви опасения.
Малцина от тях бяха непознати за йезуита, защото негово щастливо умение беше да помни всичко, което евентуално би могло да се научи, за всички, които евентуално биха могли да се окажат от значение. Езикът му се бе показал леко и ако околните не бяха толкова заети с багажа и лошото време, някой би забелязал в негово лице странна
прилика с гипсовите репродукции на гаргойлите от „Нотр Дам“, които могат да бъдат видени по витрините на производителите на бои за живопис, тонирани в цвят „стара
слонова кост“, да се взират напрегнато сред комплекти шаблони, пластилин и туби водни бои. Високо над главата му се поклащаше очуканият от пътуване автомобил „Пакард“ на мисис Мелроуз Шебеки, покрит с прах от три континента, на фона на тъмнеещото небе, а нагоре по трапа, начело на своите ангели, крачеше самата мисис Мелроуз Шебеки, жената евангелизатор.
– Вяра.
– Тук, мисис Шебеки.
– Благотворителност.
– Тук, мисис Шебеки.
– Сила на духа.
– Тук, мисис Шебеки.
– Целомъдрие... Къде е Целомъдрие?
– Целомъдрие не се чувстваше добре, мисис Шебеки.
Слезе долу.
– Това момиче създава повече проблеми, отколкото самото то струва. Когато трябва да се опакова багаж, Целомъдрие не се чувства добре. Останалите тук ли са? Смирение,
Благоразумие, Божествено недоволство, Милост, Справедливост и Творческо усилие?
– Творческо усилие загуби крилата си, мисис Шебеки. Заговори се с един джентълмен във влака и... А, ето я.
– Намери ли ги? – попита мисис Шебеки.
Твърде задъхана, за да отвърне, Творческо усилие кимна. (Всеки от ангелите носеше крилата си в малка черна кутия, подобна на калъф за цигулка.)
– Така – каза мисис Шебеки. – Дръж ги здраво и престани да говориш с джентълмените по влаковете. Вие сте ангели, не комедианти, нали?
Ангелите се скупчиха печални. Беше ужасно, когато мисис Шебеки станеше такава. Олеле, как щяха да нащипят Целомъдрие и Творческо усилие, веднъж да им паднат насаме, по нощници. Не стига че сега ще започне да им призлява, ами и мисис Шебеки да им натяква.
Като видя объркването им, мисис Шебеки омекна и се усмихна. Ако не друго, беше „магнетична“.
– Добре, момичета – каза тя, – трябва да тръгвам. Разправят, че ще бъде тежко, но не вярвайте. Щом умът ви е спокоен, стомахът ще се погрижи за себе си, и помнете, ако
все пак се почувствате особено – пейте. Няма нищо по‑добро от това.
– Довиждане, мисис Шебеки, и благодарим – казаха ангелите. Направиха красив реверанс, обърнаха се и в строй се отправиха към втора класа. Мисис Шебеки ги проследи с доброжелателен поглед, после изпъна рамене и с вид на истински моряк от глава до пети (освен че нямаше брада, достойна за споменаване) закрачи решително към бара на първа класа.
Качваха се и други видни хора, до един силно разстроени поради лошото време. За да предотвратят ужасите на морската болест, бяха се отдали на всевъзможни магии на цивилизацията, но не им достигаше вяра. Мис Шантибъл беше тук, и Майлс Лошопракт, както и всички от Младежката тайфа. Бяха прекарали цяла сутрин, опасвайки стомасите си с лейкопласт (как само се гърчеше мис Шантибъл).
Достопочтеният Уолтър Безобраз, член на Парламента, министър-председател до миналата седмица, също беше тук. Тази сутрин преди закуска (която също бе пострадала) мистър Безобраз взе два пъти максималната доза от продавания свободно препарат хлорал, а по‑късно във влака съвсем падна духом и довърши шишенцето. Движеше се в непохватен транс, ескортиран отблизо от най‑представителните детективи. Тези мъже бяха придружили мистър Безобраз в Париж и нещата, които не знаеха за неговите похождения, не си струваше да се знаят, поне от гледна точка на един романист. (Когато разговаряха помежду си за него, го наричаха „достопочтения изнасилвач“, но целта беше по‑скоро игра на думи с името му, не толкова критика на
поведението му в любовните похождения, при които, ако трябва да сме точни, той проявяваше забележителна боязливост и склонност към паника.)
Лейди Тробинг и мисис Блакуотър, сестрите близначки, чийто портрет от Миле наскоро се продаде на търг в „Кристис“, като отбеляза рекордно ниска цена, седяха на
една от тиковите пейки, ядяха ябълки и пиеха нещо, което лейди Тробинг с късновикториански chic наричаше „бутилка пук“, а мисис Блакуотър, по‑екзотично, назоваваше champagne, произнасяйки го, сякаш бе френско.
– Но, Кити, това там, разбира се, е онзи, дето беше министър-председател до миналата седмица, мистър Безобраз.
– Глупости, Фани. Къде?
– Точно пред двамата мъже с бомбета, до свещеника.
– Определено като на снимките. Колко странно изглежда в действителност.
– Точно като горкия Тробинг... цялата тази изминала година.
– ...И никой от нас дори не подозираше... докато не намериха бутилките в дрешника му... а всички ние мислехме, че е алкохол...
– Не ми се струва, че в наши дни се срещат от съвсем същата класа като министър-председателя, а на теб?
– Казват, че само един човек имал влияние върху мистър Безобраз...
– От японското посолство...
– Разбира се, скъпа, не викай толкова. Но кажи ми, Фани, сериозно, смяташ ли наистина, че мистър Безобраз ГО има?
– Има много приятна фигура, за човек на неговата възраст.
– Да, ама неговата възраст и приличният на бик типаж така често разочароват. Още по чаша? Ще бъдеш благодарна за нея, когато корабът потегли.
– А аз пък си мислех, че вече е потеглил.
– Колко абсурдна си, Фани, и въпреки това не мога да не се смея.
И така, ръка за ръка, разтърсвани от дискретен кикот, двете пийнали възрастни дами слязоха долу в каютата си.
Някои от останалите пасажери бяха напълнили ушите си с памук, други носеха очила с опушени стъкла, а неколцина ядяха капитански сухари от книжни пликове, както според мълвата индианците ядат змийска плът, за да станат хитри и лукави. Мисис Хуп повтаряше трескаво, отново и отново, формулата, която беше научила от един йога в Ню Йорк. Неколцина „печени мореплаватели“, по чийто багаж имаше етикети от множество пътешествия, крачеха наперено, пушеха малки зловонни лули и опитваха да съберат каре за бридж.
Две минути преди обявеното време за потегляне, докато още продължаваше първото предупредително изсвирване и викане, на борда се качи млад мъж с голяма пътна чанта. Нямаше нищо кой знае колко забележително във външния му вид. Изглеждаше точно така, както изглеждат младите мъже като него – носеше чантата си сам, а тя беше неприятно тежка, понеже не му бяха останали никакви пари във франкове и много малко в нещо друго. Беше прекарал два месеца в Париж, за да пише книга, и сега се прибираше у дома, защото междувременно се бе сгодил и се канеше да сключи брак. Името му беше Адам Фенуик-Саймс.
Отец Ротшилд му се усмихна добродушно.
– Съмнявам се, че ме помните – каза той. – Запознахме се в Оксфорд преди пет години, на един обяд при декана на „Бейлиол“. Ще ми е интересно да прочета книгата ви, когато излезе – автобиография, както разбрах. И ще позволите ли да бъда първият, който ви поздравява за годежа? Боя се, че ще намерите тъста си за малко ексцентричен… и разсеян. Получи лош пристъп на бронхит тази зима. Усойна къща е това – прекалено голяма за днешното време. Е, сега трябва да слизам долу. Ще бъде тежко, а аз не съм добър мореплавател. Ще се срещнем при лейди Метроланд на дванайсети, ако ли не, както се надявам, и по‑рано.
Преди Адам да успее да отговори, йезуитът изчезна. Внезапно главата му щръкна отново.
– На борда има крайно опасна и противна жена – една мисис Шебеки.
В миг изчезна пак и почти веднага след това корабът започна да се измъква към изхода на пристанището.
Корабът ту се издигаше, ту се клатеше, а понякога заставаше абсолютно неподвижно и се тресеше целият над бездна от тъмна вода. После се спускаше надолу, като панорамно влакче в безветрена долина, и пак се устремяваше нагоре, за да се втурне храбро в бурята. От време на време заравяше нос, конвулсивно и с драскане, като териер в заешка дупка. Понякога пропадаше вертикално подобно на асансьор. Тъкмо това, последното движение предизвикваше най‑голям хаос сред пасажерите.
– Ох! – пъшкаше Златната младеж. – Ох, ох, ох.
– Все едно си в шейкър за коктейли – отбеляза Майлс Лошопракт. – Скъпа, лицето ти... eau de Nil.
– Твърде, твърде лошотворно – отвърна мис Шантибъл в един от редките си проблясъци на точност.
Кити Блакуотър и Фани Тробинг лежаха една над друга на койките си, вцепенени от глава до пети.
– Питам се, дали champagne...?
– Кити…
– Да, Фани, скъпа?
– Кити, струва ми се, всъщност сигурна съм, че имам малко ароматни соли... Кити, помислих си, че може би, като си по‑близо... за мен няма изобщо да е безопасно, ако опитам да сляза... мога да си счупя крак.
– Не и след champagne, Фани, не смяташ ли?
– Но ми трябват. Разбира се, скъпа, ако това е твърде голямо усилие?
– Нищо не е твърде голямо усилие, скъпа, знаеш го. Сега обаче, като се замисля, спомням си съвсем ясно, че не сложи ароматните соли в багажа.
– О, Кити! О, Кити, моля те... ще съжаляваш за това, ако умра... О!
– Но аз видях шишенцето с ароматни соли на тоалетката, след като свалиха багажа ти във фоайето, скъпа. Спомням си, помислих си, че трябва да взема това нещо, заради Фани, и тогава, скъпа, се обърках около бакшиша, да, и, виждаш ли...
– Аз... лично... ги... сложих... до четките си... ти... звяр такъв!
– О, Фани...
– О... О... О...
За отец Ротшилд никое прекосяване не беше по‑лошо от което и да е друго. Мислеше за страданията на светците, за изменчивостта на човешката природа, за Последните четири неща и, между другото, повтаряше пасажи от покайните псалми.
Лидерът на опозицията на Нейно величество лежеше, потънал в доста величествена кома, добила великолепие заради сънища с източни картини – цветни книжни къщички,
златни дракони и градини с цъфнали бадеми; златни крайници и бадемови очи, смирени и галещи; златни крачета сред бадемови цветчета; малки оцветени чашки, пълни със златен чай; златно гласче, което пее зад изрисуван книжен параван; смирени, ласкави златни ръчички и очи с форма на бадем и цвят на нощ.
Вън двама много разстроени детективи бяха напуснали поста си.
– Онзи, който успее да направи някаква пакост на кораб като този, заслужава да се измъкне безнаказано – констатираха те.
Корабът скърцаше с всяка своя ламарина, врати се блъскаха, падаха куфари, вятърът виеше. Винтът, ту над, ту под водата, се въртеше и вдигаше пяна, събаряше с вибрациите си на пода кутии за шапки като зрели ябълки, но над целия грохот и шум от салона за дами във втора класа се извисяваха отчаяните гласове на ангелите на мисис Шебеки, които, в често нарушаван унисон, пееха като обезумели и отчаяно, сякаш сърцата им щяха да се пръснат от усилието, а умовете им да загубят разсъдъка си, фамозния химн на мисис Шебеки „Агнеца Божий нищо не го плаши“.
Капитанът и първият помощник седяха на мостика, погълнати от кръстословица.
– Изглежда, като че ли ще имаме доста тежко време, ако вятърът се надигне – каза капитанът. – Не ще се учудя, ако тази вечер нямаме и метър спокойно море.
– Е, не може вечно да е спокойно – отвърна първият помощник. – Месояден бозайник с осемнайсет букви. Странно, как ли ги измислят тези неща.
Адам Фенуик-Саймс седеше сред печените мореплаватели в салона за пушене, пиеше третото си ирландско уиски и се чудеше след колко време ще се почувства наистина зле. Вече в горната част на главата му се събираше смътна потиснатост. Оставаха още трийсет и пет минути, може би и повече, при този насрещен вятър.
Срещу него седеше един пътувал надлъж и шир бъбрив журналист, който му разказваше неприлични вицове. От време на време Адам подхвърляше по някой повече
или по‑малко уместен коментар. „Не. Казвам ти, този си го бива“ или „Трябва да го запомня“, или само „Ха, ха, ха“, но умът му всъщност не беше във възприемчиво състояние.
Корабът се издигна нагоре, нагоре, нагоре, примря, после полетя надолу със странично плъзгане. Адам скочи, сграбчи чашата си и я спаси. След това затвори очи.
– Сега ще ти разкажа един салонен – каза журналистът.
Зад тях течеше игра на карти, между господата търговски пътници. В началото доста се веселяха с всичко и току възкликваха „Охо! Ехе! Как подскача!“ или „Спокойно, всичко е загубено!“, когато карти и чаши, и пепелник падаха на пода, обаче през последните десет минути се умълчаха подозрително. Беше доста плашеща тишина.
– ...четирийсет и двеста и петдесет, за робера. Да цепя пак, или да оставим така?
– Защо не спрем за малко? Уморявам се – масата се движи през цялото време.
– Артър, нали не се чувстваш зле?
– Разбира се, че не се чувствам зле. Само съм уморен.
– Ами, разбира се, ако Артър се чувства зле...
– Кой би си помислил, че старият Артър може да се чувства зле?
– Не се чувствам зле, нали ви казах. Уморен съм. Ако обаче вие, момчета, искате да продължавате, аз няма да ви развалям играта.
– Добрият стар Артър. Естествено, че не се чувства зле. Дръж картите здраво, Бил, ако реши да хлътне пак.
– Какво ще кажете за още една игра? Същото?
– Същото.
– Късмет, Артър.
– Късмет.
– Започва веселото.
– И пак надолу летим!
– Кой раздава? Ти раздаде последен, нали, мистър Хендърсън?
– Да. Артър раздава.
– Ти си, Артър. Горе главата, стари боецо!

Прочети цялата новина

Свързани новини: