Накъде след арабското пробуждане

Пътувах до Йемен, Сирия и Турция за заснемане на документален филм за това как натискът от заобикалящата среда е допринесъл за Арабското пробуждане. Като си припомнях пътуването, осъзнах, че три от главните ни действащи лица - лидерите на две йеменски села, които спорят за един кладенец, и лидерът на Сирийската свободна армия в провинция Ракка, чиято ферма за памук била унищожена от сушата - имат общо 36 деца: 10, 10 и 16. Ето защо човек не може да се завърне от подобно пътешествие, без да се запита не просто кой ще управлява в тези страни, а как който и да било ще управлява в тези страни?

Можем, разбира се, да се надяваме, че хората с истински демократични въжделения ще вземат превес, но техните възгледи очевидно не са единствените обмисляни. Тези хора с демократични стремежи трябва да се съревновават с ислямистки, верски и племенни опозиционни групи, които са със здрави корени в тези общества. Без значение кой ще надделее обаче, истинският проблем тук е дали 50 години демографски взрив, нехайство към околната среда и образователна стагнация са направили някои от тези страни неуправляеми от която и да е група или идеология.

В Египет, Йемен и Сирия е нещо обичайно в начално училище да има паралелки от по 60-70 деца с един необучен учител, без компютри и без преподаване на научни дисциплини. Как 36-те деца, с чиито трима бащи се срещнах, ще имат някакъв шанс в свят, в който не само роботи заменят работници в сферата на физическия труд, но софтуерът все повече заменя рутинни дейности на работещи в сферата на услугите - а това е и свят, в който някои от тях не могат да се върнат в семейната ферма, защото подпочвените води са пресъхнали, а плодородният слой на почвата е изтощен?

След това прекосявам турската граница, отивам в Тел Абияд в Североизточна Сирия и виждам порутени сгради, електрически стълбове на земята, полузавършени къщи и огромна дупка в кула за складиране на зърно, и си мисля: Не само че изостават, ами тази война продължава да унищожава и малкото, което им е останало. Стигнали са дъното и продължават да копаят.

Единственият начин тези страни да ни настигнат е хората да се обединят, за да мобилизират цялата си енергия. Сунитите, християните и алауитите в Сирия трябва да работят заедно, племената в Йемен и Либия трябва да работят заедно, Мюсюлманските братя, салафитите и либералите в Египет също, особено в прилагането на предложените от Международния валутен фонд реформи. В днешния глобализиран свят човек изостава по-бързо от всякога, ако не развива образованието, инфраструктурата и икономическата основа за използването на този свят, но пък наваксва по-бързо, ако го направи.

За обединяване обаче се иска доверие - това неосезаемо нещо, което ти дава да ме управляваш, въпреки че идваш от друго племе, верска общност или политическа партия - и точно това липсва тук. В отсъствието на лидери като Нелсън Мандела, способни и мотивирани да изградят доверие, не виждам как което и да е от тези пробуждания ще постигне успех. Все си мисля за командира от Сирийската свободна армия, който ме запозна с екипа си така: “Племенникът ми, братовчед ми, брат ми, братовчед ми, племенникът ми, синът ми, братовчед ми. . . ” Това какво ви говори? Можем да дадем подходящ отговор на въпроса “Трябва ли да въоръжаваме сирийските бунтовници?” само ако първо дадем отговор каква Сирия искаме да се появи и какво освен оръжия ще е нужно, за да се постигне това?

Ако искаме режимът на Башар Асад да бъде свален и в Сирия да възникне плуралистична демокрация, трябва не само да въоръжим бунтовниците, но и ...

Свързани новини: