Когато Америка спре да внася енергия…

Сигурно сте чували за американската енергийна революция. Пробивите в сондажните технологии осигуриха достъп до достатъчно нови петролни и газови резерви в Съединените щати, за да намалят драстично зависимостта на страната от чуждестранния петрол.

Цифрите разказват историята: петролното производство на САЩ преобърна над 30-годишния си спад; вносът на САЩ от производителите от ОПЕК намаля с над 20 % през последните три години; резервите и добивът на природен газ на САЩ вече са значително по-високи и цените спаднаха със 75 % през последните пет години. Международната агенция за енергия (МАЕ) прогнозира, че до 2020 година САЩ биха могли да станат най-големият в света производител на петрол и до 2035 година могат да бъдат енергийно независими. Това променя играта.

И макар да няма безплатен обяд, това не бива да поражда страх. Производственият процес е сложен и скъп и ако индустрията не внимава, може да има рискове за околната среда. Възможностите обаче са изумителни. Започнаха значително да нарастват вътрешната заетост и икономиката.

Само че, нека погледнем отвъд въздействието върху САЩ и да помислим малко за по-дълбоките последици за останалата част от света, тъй като тази революция е и фактор, променящ правилата в международната политика и глобалната икономика.

Аксиомата “недостиг на ресурси” е една от доминиращите сили, моделиращи световната геополитика и икономика след края на Втората световна война. Сега, благодарение на технологичния и предприемаческия нюх на петролната и газовата промишленост в САЩ, навлязохме в ера, в която норма ще бъде “изобилието на ресурси”. Технологията ще се използва, за да превърне САЩ в енергиен износител и да открие резерви в други страни.

Произлизащият от това скок в предлагането означава, че световният енергиен сектор ще започне да работи като “по-нормален” пазар, на който търсенето и предлагането са в по-добър баланс, а в ръцете на ограничен брой производители е съсредоточена по-малко власт. Богати на енергийни ресурси страни като Русия, Саудитска Арабия или Венецуела биха могли да са в сериозна беда.

По-високите цени и пазарната сила позволиха на техните управници да увеличат популярността си вътре в страната със субсидии и други социални проекти, но когато техните клиенти произвеждат по-голямата част от собствената си енергия или разполагат с други доставчици, те ще бъдат принудени да се приспособят бързо и интелигентно или да се справят с последиците.

Другата голяма промяна ще дойде от нов курс във външната политика на САЩ. В началото на Втората световна война САЩ доставяха около 63 % от петрола в света и Тексас бе глобален доставчик от последна инстанция. Арабският полуостров, Иран и Ирак заедно произвеждаха под 5 %. През 1960 година обаче нови открития насърчиха Саудитска Арабия, Иран, Ирак, Кувейт и Венецуела да се обединят и да създадат Организацията на страните износителки на петрол (ОПЕК).

През следващото десетилетие близкоизточните и северноафриканските страни увеличиха производството с 13 милиона барела дневно, а членките на ОПЕК започнаха да искат по-голям дял от печалбите на западните петролни компании, работещи на тяхна територия. Катар, Индонезия, Алжир, Либия, Обединените арабски емирства (ОАЕ) и Нигерия се присъединиха към картела.

Тогава настъпи преломният момент. През март 1971 година Тексас достигна максимален производствен капацитет. През следващите пет години петролният внос на САЩ почти се удвои, а и други производители се сдобиха с решаваща пазарна сила. Войната от Йом Кипур през октомври 1973 година доведе до петролното ембраго на ОПЕК и пазарните изкривявания, на които сме свидетели оттогава. Така става, когато достъпът до чуждестранен петрол заеме централно място в американската политика на външните работи и сигурността.

Напред към 2013 година. И докато Америка върви към нова ера на енергийна независимост, Вашингтон ще бъде по-малко склонен да рискува животи и да харчи милиарди, за да ...

Свързани новини: