Идеите за ляво, дясно, център - подгряван вчерашен обяд

„…ха наляво, ха надясно,
право в л… прясно.”
Детска песничка

Като хлапета се заливахме от смях, когато песничката стигнеше до този край. Като одъртяло хлапе, хич не ми е до смях, когато виждам, за пореден път същият модел да влиза в основата на социалния градеж за следващите двадесет, десет, пет … или дявол знае колко години. За да може някой след нас да застане на своята житейска барикада и да заклейми оставеното му наследство.

Не вярвам да му се размине.

Не го вярвам заради протестите от последните няколко седмици. Показва го и странната ретроспекция на лозунги, идеи и послания, белязали и сегашния гняв и началото на промените през ‘89. Носят го и част от самите протестиращи, които изглеждат застигнати от идейния ступор на първите демократични митинги.

Скандират го и по-младите, за които съзнателните години едва ли включват дори „Виденовата зима“. Те също искат „дясно управление“ с всичките му атрибути и условности. Правя задължителната уговорка, че няма да се спирам на т.нар. „леви“ контрапротести, защото смятам, че те трябва да бъдат разглеждани от компетентни медицински лица.

Какво включват „лявото” и „дясното”? С ясно съзнание, че ще бъда заплют и от Кейнсианци и от Фрийдманисти и с още по ясно съзнание, че слизам на арената на епичния сблъсък Каролев – Волгин, ще си позволя да разгледам въпроса:

Появата на „десни” и „леви” убеждения, принципи, нагласи, модели и т.н. се свързва с появата на модерния парламентаризъм. Постепенно политическото разделение става синоним на икономически политики. Тяхна основна разлика е модела за разпределение на ресурси.

Дали той да се случва чрез „невидимата ръка на пазара” или да бъде предоставен на някоя далеч по-видима ръка на държавата или бюрокрацията. Може условно да приемем, че края на това двоумение дава появата на СССР и неговата икономическа логика. При нея държавната намеса в стопанските механизми е доведена до възможния абсурден максимум.

Покрай този екстремален пример остава на заден план неговото по-хилаво братче – кейнсианството. То също залага на държавната интервенция, но в един по-умерен, „по-пазарен” вид. Реакция на този „пазарен” интервенционализъм се появява в работите на М. Фрийдман, който, по мое скромно мнение, поставя основата на случващото се през последното десетилетие.

А то е нещо съвсем различно от всичко наблюдавано до момента. Основните идеи на Фрийдман включват връщане към максимално свободния пазар. Някакъв своеобразен laissez-faire на двадесетия век, но пригоден към глобалните условия и технологичните иновации. Заедно с това се поставя силно ударение върху финансовата система и паричния оборот.

И тук идва интересната част. За класическите капиталистически отношения парите са не само средство за размяна, но могат да бъдат разглеждани и като материален актив, подобен на всеки друг.

Те се отличават с един основен белег – не трябва да бъдат създавани от нищото под заплаха от хиперинфлация (за разлика от днешните FIAT валути). Обемът на паричната маса не може да бъде свободно раздуван. Той е ограничаван от общия икономически растеж и лихвените нива, свързани с него.

Различни от днешните са и каналите за движение на парите. Те са циркулирали в затворена система между промишления сектор и домакинствата. В рамките на този оборот паричните потоци ритмично са се свивали и разпускали, бележейки добре познатите икономически цикли, характерни за „пазарното”стопанство. Тук спирам, защото започна да звучи учебникарско. При повече интерес, далеч по изчерпателен ще да е всеки стар учебник по макроикономика.

Горните разсъждения, прехвърлени на политическа плоскост означават, че една „лява” или „дясна” политика предопределя цикличното преминаване от мерки за растеж към мерки за социално изравняване. И доколкото стопанските решения се взимат под обществен натиск, то веднъж се иска „повече“, веднъж се иска това „повече” да бъде разпределено сред по-широка група хора.

Цикличното преминаване от „социални” към „пазарни” и ...

Свързани новини: