Провали ли се Арабската пролет?

Около две и половина години след революциите в арабския свят очевидно нито една от тези страни не е на път да се превърне в стабилна, мирна демокрация. Държавите, които бяха по-обнадеждващи - Тунис, Либия и Йемен - изпитват трудности. Хаотичният експеримент с демокрацията в Египет, най-многолюдната страна сред тях, прати демократично избрания президент зад решетките. Сирия потъна в кръв от гражданската война.

Нищо чудно, че някои започнаха да мислят, че Арабската пролет е обречена. Близкият изток, твърдят те, не е готов да се промени. Една от причините е, че той не разполага с демократични институции, затова народовластието ще се изражда в анархия или ще предизвиква налагането на нова диктатура. Другата е, че единствената обединителна сила на региона, ислямът - както се твърди - е несъвместим с демокрацията. Близкият изток, заключават те, щеше да е по-добре, ако Арабската пролет изобщо не се бе случвала.

Това схващане в най-добрия случай е прибързано, а в най-лошия е погрешно. Демократичният преход често пъти е съпровождан с насилие и е продължителен. Най-лошите последици отАрабската пролет - първоначално в Либия, сега в Сирия - са ужасяващи. Но както се твърди в нашия специален доклад, повечето араби не искат да връщат часовника назад.

Да сложиш каруцата пред камилата

Тези, които казват, че Арабската пролет се е провалила, пренебрегват дългата зима преди това, както и последствията от нея върху живота на хората. През 1960 г. Египет и Южна Корея са със сходни показатели по продължителност на живота и брутен вътрешен продукт на глава от населението. Днес те живеят в различни светове. Макар вече много повече египтяни да живеят в градове и три четвърти от населението да е грамотно, БВП на глава от населението е едва една пета от този в Южна Корея.

Бедността и недохранването са твърде често явление. Кратковременното и некомпетентно управление на движение “Мюсюлмански братя” не направи нищо, за да промени това, но дълбоките проблеми на Египет бяха влошени от управниците преди тях. А много от арабските страни изобщо не се справиха по-добре.

Това е от значение, защото, с оглед на неравномерния напредък на Арабската пролет, мнозина казват, че отговорът е авторитарната модернизация - някой като Аугусто Пиночет, Ли Куан Ю или Дън Сяопин, който да поддържа ред и да накара икономиката да расте.

За разлика от народите в Югоизточна Азия арабите не могат да се похвалят с нито един “философ цар”, който охотно да е отглеждал демокрация, докато икономиката му процъфтява. Вместо това братята на диктатора или братовчедите на първата дама получават най-добрите бизнес ниши. А деспотите - които винаги внимават да не предизвикват масите - обикновено избягваха големите предизвикателства на реформите, като постепенното премахване на енергийните субсидии, които само в Египет поглъщат 8 процента от БВП.

Дори сега богатите на петрол монархии се опитват да си купят мир; но тъй като една образована и лишена от граждански права младеж надушва свободата, старият начин на
правене на нещата изглежда все по-невъзможен, освен ако, както в Сирия, управникът не е готов да пролее огромни количества кръв, за да остане на власт. Някои от по-напредничавите монархии, като например в Мароко, Йордания и Кувейт, вървят бавно към конституционни системи, които да дадат по-голям глас на поданиците им.

Добре де, ще кажат някои, но арабската демокрация просто води до управление на ислямисти, които не са много по-способни на реформи от предшествениците си, а благодарение на нетолерантността на политическия ислям, са и дълбоко недемократични. Мохамед Морси от движението “Мюсюлмански братя”, който бе свален от власт миналата седмица от генералите, очевидно по повелята на милионите египтяни на улицата, бе демократично избран, но направи всичко възможно да пренебрегне демократичните норми по време на краткото си ...

Свързани новини: