Ако изборите са днес, за коя медийна aкула ще гласувате?

Кризата на институционалната демокрация, в която затънахме след 2009 г., изкара на показ прикривани с години дълбоки и болезнени проблеми и зависимости, немислими за политическата култура, етиката и правилата на живот в евроатлантическата цивилизационна общност. Един от най-тежките и шокиращи обществото дефицити на българската демокрация е свързан със симбиозата между медиите и политиката. Възмущението от безсилието на политическите партии, компрометирани от управленска немощ и безброй корупционни и лобистки скандали, се допълват от подозренията към концентрацията на медиите и нарастващия страх от влиянието им, с което разполагат и най-вече от начина, по който го използват.

Еманципирането ни към демократичните ценности в началото на деветдесетте години на миналия век бе немислимо без свободните медии, и то най-вече печатните. Като че ли всеки ден се появяваше поне по един нов вестник, който изглеждаше по-свободен, по-смел и по-независим от останалите. Както беше писал Ивайло Знеполски: „Първият частен вестник се появи преди първата частна фурна.“ Всяка сутрин, когато разтворехме новите вестници, ние разтваряхме душата си за свободата на духа и написаното слово, която те излъчваха. Пресата в никакъв случай не бе политически безпристрастна, но изразяваше и защитаваще интереси в обществена полза и всеки вестник водеше своя независима редакционна политика. През тези първи бурни години след 89-а, имах незабравимото удоволствие да участвам в списването на страхотния седмичник на РДП „Век 21“. Днес не само че не чета вестници, но когато случайно погледна вестникарската сергия, получавам позиви за повръщане…
Свободата на словото и правото на информация, които най-много ни липсваха, като че ли най-бързо се възприеха като даденост, която никой вече не може да ни отнеме. Възторгът от свободните медии бе толкова голям, че ние съвсем лековато допуснахме, т. нар. четвърта власт да стане галеното дете на демокрацията. Правомощията и отговорностите на изпълнителната, законодателната и съдебната власт се дискутираха едва ли не денонощно. А стандартите и критериите, по които би трябвало да преценяваме състоянието на свободните медии, направо отсъстваха от обществения дебат. Днес от дистанцията на времето можем да поставим някои въпроси, за които в началото бяхме много наивни, за да ги зададем. В утвърдените демокрации е ясно, че конкуриращите се помежду си медии действат в полза на гражданите, но така ли точно протичаха процесите в България?

Никой никога не е обсъждал ролята и отговорността на самите медии за всичко негативно, което се случи и продължава да се случва през несвършващия българския преход. Като че не забелязвахме как през всичките тези години медиите бяха твърде далеч от проблемите на гражданското общество, от дебатите за върховенството на закона, от отстояването на гражданските права и възпитаването в принципите на европейска политическа култура. Сега, „след дъжд качулка” се опитваме да отворим и прочетем и тази страница, но когато се обърне колата, пътища много…

О, медии! О, нрави!

По презумпция „четвъртата власт“ няма репресивни функции като държавната, но така ли е в действителност? Съблазняването, манипулацията и „зомбирането“ на обществото в полза на определени политици и политически партии и циничното оплюване на техните опоненти не е ли тежка форма на „ценностна“ репресия спрямо незвисимото гражданско общество? Не е ли потресаващ фактът, че все по-често медиите, а не избирателите предопределят победителите и победените в политическата игра и насочват развитието на политическия живот като цяло?

Избрах името „медийни акули” за главните ми герои вместо обичайните понятия „медийни групировки” или „медийни магнати“. Звучи ми по-разбираемо за консуматорите на медийния продукт - читателите, зрителите и слушателите, които са „целевата група” на моята статия. За избора ми помогна великолепният текст ...

Свързани новини: