Ние вече крачим или за пътят ни към храма (лирико-граждански тежнения)

Юрий Йорданов

Помните ли как ви кръщаваха в храма? Помните ли сълзите от студа на водата в металния купел и кънтящия винаги студен храм със светците по стените и купола над вас? Помните ли лицето на свещеника? Тогава, когато ви посвещаваха в Христовата вяра?

Там някъде, преди храма, по пътя, при сълзите, при безверието в себе си и Господ сме ние, Българите, днес. Нерешителни, малки, слаби, не искащи другото, непознатото.

Този момент от живота за всеки от нас е миг на спряло време. Картина, която стои в мислите ни като спрял, замръзнал кадър от филм. Там сме.

Сигурно често мислите за това, което става около нас и скоростта на ставащото. Последните месеци от живота на България са доста различни от привичното, познатото до сега и са очевиден публичен отказ от явно нежеланото минало. Покрай гражданската съпротива и постоянните избухвания на несъгласия нашето вътрешно усещане за време се наруши, преформулира се като накъсаност, нервност и миризма на тревога. Несигурност и гняв. Чувства, които никоя душа не може да „складира“ на големи обеми вътре в себе си. Няма как да се очаква, че днешното ни „вътрешно налягане“ на несъгласието ще бъде завинаги само вътрешно и само затихващо.

Промяната като процес на обществено, публично ниво живее през вътрешните ни изживяания и трансформации на представите ни за „общото“ добро. Колизията на това всеобщо, публично усещане за разместеност, разбърканост и безсилие се среща с другото – онова, което става в душите на Българите. Привидното, „балансирано“ (според властниците и пропагандата им) днешно статукво гледано от очите на „анонимния“ гражданин продължава да напуска „нормалността“ и по най-ниските критерии за цивилизованост.

Животът ни в паралелен на официалния, „обществения“ свят създава у мнозинството българи усещане на спрялост, замрялост на времето и с всеки изминат ден това усещане се задълбочава. Въпреки условностите на на понятието нормалност, здравия смисъл, около който групираме себе си в целия си живот, ни притиска. Принуждава ни да се замислим и да търсим изход.

Днешна България е един болен пациент, които все още не е осъзнал истински дълбоко и искрено своята зависимост от „лошото“ старо, от удобното някога, но не и сега минало. Отделни части от колективния ум на обществото се бунтуват, други – „по-централни“ подтискат желанието за промяна и напускане на болестта. Тази раздвоеност, борби и съпротиви в колективното съзнание на днешна България е онова усещане за (поне) двете Българии, за двете исторически времена в които живеем, за обърканост, безмислие, гняв и нестихваща съпротива и вътрешно безсилие.

Раздвоеността и общественото усещане за нестабилност не е трайно състояние на ничие съзнание, „Самодоволството“ на болестта не е безкрайно. Дълбоко някъде в колективното То се случва нещо, което науката психология е описала. Политологията и политическите теории описват същото, но на на мащаба на обществото. Няма как ние, днешните Българи, да сме прецедент в световната история. И ако през науката ние имаме сигурността за добрия „финал“ на объркността ни в мащаба на обществото – в душите ни е буря, мрак, трескави чуества и много въпроси.

Въпроси, които се завихрят, потъват към дъното на душите ни – погледнато от вън – ставащото в нас ни напомня онези черни дупки, които стоят във Вселената и които астрономите описват.

Двойнственият живот на болното ни общество се „трансформира“ в публично говорене на лъжи, подмяна на действителността с измамна реалност. Процесът се вижда в говоренето ни – думата погнуса става все по-масова форма на описване на света ни. Тихото и убеждаващо слово е заменено с крясъци, лъжи и истерия.

България „пътува“ към последните детайли от диагнозата си „обществено самоблокиране“. Обществена неспособност да фунционира като „нормална“ държава и обшество. Засилващата се „двойнственост“ на времето е най-добрия симптом на най-новата ни история – от „времето е наше“ до „времето е тяхно“. Двете публични илюзии сякаш ограждат един исторически период от живота на България, в които ние, Българите, „строихме“ „капитализма“ по някакви наши, уникални пътища, със средства които от Запад иглеждаха приелмиви, дори формално легитимни, а отвътре – „разумен“, местен компромис. Цената на тази „уникалост“ е сметката, която днес ни идва да плащаме колективно.

И ако трябва да избираме кои учени най-добре могат и трябва да опишат състоянието на днешна България – за мен – това не са политолозите, не са и икономистите. Дълбочината на истинките обществени болести могат да бъдат „разбрани“ от психиатри, психолози и социолози. Водещи в „разгадаването“ на днешна България трябва да бъдат тези, които разбират страховете и мащаба на проблемите на днешните Българи. Това не са и днешните журналисти – те са се превърнали в мнозинството си в микрофони на властниците, а разказите им за „малкия“ човек са с една единствена цел – да го натиснат там, където е за да не иска Промяна, с проста цел – да събуди и „укрепи“ дълбокия вътрешен страх и се засили „радостта“, че има и други, живеещи много по-зле от неговия, „малкия“ му живот..

Ако добавим към двете дисхармонични скорости на времето в нас и около нас, и засилващото се вътрешно усещане за изплъзващ се личен контрол над живота ни – картината „България днес“ вътре в нас добива форма на лична житейска катастрофа. Тези думи не са самоцелни, те са „видими“ в света, който ни заобикаля и който оставя следи в медиите като складове на днешните думи, които и да са те, медиите и думите. Те са видими в разцепването, атомизирането на всичко публично на (поне) два свята. Въпрос на недълго време е процесът да се „визуализира“ в популярната дума „катарзис“. Думата от която започнахме и с която ще завършим този мини исторически цикъл, когато в името „тяхното „наше“ добро“, дойде едно наше събуждане.

Това събуждане напомня едно своебразно нашето кръщение, което всеки правослаевен е изживял – в студения купел, в студената църква, сред малкото близки, под купола на църквата с образите на светиите, които са неми за невярващия и неучения във Вярата. На което неочаквано за малките бъдещи християни винаги се плаче от студ и страх. Възрастните сами са минали своя път до храма и сами са намерили своите основания да искат Светото кръщение. Те не плачат, знаейки защо го правят.

Ние, днешните Българи, сме сякаш едно невръстно дете, отглежадано от лоши родители, оженили се по сметка. Създали дете, което не обичат. Но нужно им, за да (им) работи – на нивата, от която за детето остават само сълзите и чувството за безсилие. Сираци на самите себе си.

По пътя към храма, през сълзи и страхове – ние крачим, объркани и търсещи Вярата и Надеждата, вероятно и Любовта. Пътят към храма е личен избор… Днес е времето за изборите ни, които са били отлагани десетилетия.

Ние крачим плачейки, питащи се, питащи, объркани …

Но крачим. Вече крачим….

The post Ние вече крачим или за пътят ни към храма (лирико-граждански тежнения) appeared first on Noresharski.com.

Прочети цялата новина

Свързани новини: