Юрий Йорданов: Андрешко и Брюксел

Юрий Йорданов

Пътят на (точно) днешна България към Брюксел е разказан от Елин Пелин прекрасно в разказа “Андрешко”. Учили сме го като деца в училище. Защото казва много за всичко и за нас.

Помним, Андрешко обича да хитрува. Андрешко не вози, а извозва. Така и ние днес, с назначения каруцар на каручката България Орешарски и избралите го трима HR-и ние пожелахме и за пред света да извозим Европата. Да й вземем парите, тя си ги има много и да накажем съдията. Но нищо да не й дадем.

Не че измаменият герой от разказа на Елин Пелин и Европа не знаят, че сме селски хитреци. Не че в света сме уникални. Но в 21-ви век Андрешко е литературна класика за нас и неочаквано жив герой от Балканите.

Андрешко на Елин Пелин не знае за благините на Европа така както ги знае днешния парламентарен Андрешко от Народното събрание, но що да не пробва.

Съдията на Пелин остава в блатото разридан от своето безсилие. Това е верната история за 20-ти век. Отминали са много десетилетия оттогава. Властта на Андрешко до сутринта днес не струва и пукната пара.

Днес Андрешкото на избралите го Андрешковци от България отива до Брюксел за да се извини за нелепостта и неспособността на HR-ите си да управляват България както уж са се клели и зарекли десетки и стотици пъти. По международни седенки и нищенки, по форуми и по конгреси.

Но не успяха, защото и те са си Андрешковци, и те знаят, че властта им е до сутринта, но тази нощ им е нужна.

“Съдията чуваше тоя ехиден глас, който идеше из тъмнината, и се ужасяваше. Как? Да остане тук! Всред блатото! Всред тая студена, зелена 6латска вода, краят на която не се виждаше!

– Ела, бре! Андрешко! Пари ще ти дам, колкото искаш!… Избави ме!… Ще умра бе!… Деца имам!… Хлапако, нямаш ли сърце – завика в отчаяние той, ала никой вече не се обади.

Тогава съдията отчаяно и безумно зарева към селото:

– Ей, хлапе… говедо… канибал… вол… дръвник! Ела! Избави ме!… Смили се бе! Животно… селяндур… шоп! Ах-ах!… Помощ, помощ!

И като седна в каруцата, потъна в кожуха си и се разрида като дете. Но тъмнината не му отговори.”

Това е краят на разказа на Елин Пелин.

В 21-ви век е друго – разриданият Андрешко хваща самолета и отива при съдията, за да поплаче на рамото му.

Мащабът е само различен. Талантът на Елин Пелин е пренесъл във времето героя му и “героизма” му. Инак Андрешко щеше да остане анонимен, наш си и вечен. Както си го знаем ние, хората от родината на Андрешко и от родината на таланта на Елин Пелин.

За зла врага – Брюксел и Европата са все по-близо и все повече правилата им ни пречат да бъдем “класици” като Андрешко.

За зла врага – информацията за “подвизите” ни не могат да бъдат анонимни и местни.

За зла врага – днешната България е в блатото Андрешко. Съдията не идва, ние му ходим на крака. Защото блатото си е наше. И май искаме по Андрешковски да излезем от нашто си блато, стоейки в него.

Андрешко оживя в 21-ви век – плачещ, виновен и безсилен – за да поплаче на рамото на съдията Европа.

Какво ли си мисли от небето за България великия Елин Пелин ? “Аз умрях, но героят ми ме надживя и до Брюксел и Европата стигна…”

Тъжен успех за един велик човек и хуманист. Още по-тъжен а нас, жителите на днешна България, родината на Андрешко и създателят му.

Андрешко на Елин Пелин не побеждава, той добутва до сутринта… Разплаквайки съдията. Тъй и днешния оживял Андрешко няма да победи. Виновен и безсилен ще поплаче на рамото на съдията Европа. На другата сутрин след “извозването” на Европата.

Пък белким поумнеем – ние, съ-гражданите на Андрешко от 21-ви век… В днешна Европа всички сме граждани.

Статията "Юрий Йорданов: Андрешко и Брюксел" бе публикувана първо в OFFNews.bg.

Прочети цялата новина

Свързани новини: