Никола Манев е роден е на 28 август 1940 г. в Пазарджик, но израства в Чирпан. Затова всички мислят, че градът на Яворов му е роден.
Завършва Академията за изящни изкуства в Париж в класа на проф. Морис Брианшон.
Над 50 години живее и работи във Франция.
През 2000 г. купува възрожденска къща в Чирпан, възстановява я и я завещава на града. В нея са изложени негови картини, дарени на града.

- Г-н Манев, писателят Джордж Оруел казва: „Ако искате да видите картина на бъдещето, представете си ботуш, който смазва човешкото лице“. Съгласен ли сте с такава визия за бъдещето на човечеството?

- Не съм такъв песимист. Мисля, че добрите енергии ще надделеят над черните. Ислямска държава трябва да бъде унищожена, защото е враг на човечеството, на прогреса и на живота. Това е черната енергия, дяволът в човешкия живот. Хората рано или късно ще се осъзнаят, че единственият начин е големите сили да се обединят и да унищожат това черно видение, което в момента се казва Ислямска държава.

- Каква е обстановката във Франция сега, седмици след касапницата в Ница?

- Животът е по-силен от това, което се случи. Джихадистите се опитват да внесат смут, да разделят хората, но продължава да има фестивали, спектакли. Виждаш обаче въоръжени войници по улицата, породи се недоверие… Аз деля хората на две категории – тези, които градят и другите, които рушат. Едните свързват, другите разделят. Ясно е към коя група бих искал да принадлежа – към онези, които подават ръка, строят мостове, а не стени. Голямата част от човечеството иска да живее в мир, независимо каква религия изповядва. Човек трябва да приеме другия, а фанатизмът, расизмът разделят хората. В моята махала, тук в Париж, има всички цветове и като изляза на улицата не се мръщя, когато някой не е от моя цвят. Трябва да живеем заедно, това е единственият начин. Това много важи и за България, циганският проблем трябва да се разреши, не може да се живее с тази омраза. Трябва да живеем заедно. Всички сме продукт на един сперматозоид и една яйцеклетка. Колко трае животът? Той е един кратък период, затова трябва да намерим начин да живеем заедно, да се разбираме. Всички черни енергии обаче трябва да бъдат премахнати, изкоренени. Като те боли зъб – или трябва да го извадиш, или да го оправиш, не е възможно иначе.

- Как човекът на изкуството преодолява страха в работата си?

- Изолирал съм се от света тази година, повече живея в ателието си в двайсти квартал и всичко научавам от медиите. Като се замисли човек, по-близо сме до изхода на живота, отколкото до входа и искам максимално да направя каквото мога, за да оставя нещо на хората. Това ми е единственото желание и то ме движи в живота. В момента правя една серия картини „Четирите сезона“ - четири картини голям формат и си живея в моя свят. Направих „Зимата“ в момента съм на „Пролетта“. Имам проблеми с цветовете, защото не искам да бъде вулгарно, като слагам по евтин начин бяло, розово и зелено. Но това са си проблеми около създаването на всяка творба. Една картина минава през всички стадии. Навремето цитирах Пикасо, който почва да рисува един натюрморт, от натюрморт се превръща в пейзаж, после става голо тяло, минава през всички стадии, докато не се намери окончателното разрешение. Не искам да се сравнявам ни най-малко с Пикасо, но започвам в синьо, пък свършвам в розово или в червено. Както в природата началото идва от Големия взрив, така е и с картината - почва от взрив и минава през много стадии.

- Слушате ли Вивалди докато рисувате „Четирите сезона“?

- Не, но ми звучи в съзнанието. Всичко, което съм преживял през тези периоди, гледам да го вкарам в творбите, а не да нарисувам едно дърво с цветчета. Искам да създам атмосферата на тези четири сезона, всички живеем и зиме, и пролет, и лято, и есен. „Зимата“ успях да я докарам донякъде, според мен, но крайната дума е на хората. Моят учител Васил Стоилов казваше така „Кольо, ако искаш нещо да оставиш на тоя свят, трябва да имаш малко нещо лично твое, а не да приличаш на този, онзи, да напомняш, да имитира. Трябва да имаш собствен стил“. Мисля, че с годините си създадох стил, не всеки го харесва, но аз комуникирам с онези, които ме харесват. Работя интуитивно, не по план. Така съм работил цял живот.

- А откъде идва импулсът да правите музеи? Преди 17 години в Чирпан превърнахте възрожденска къща в галерия и дарихте на града картини, сега предстои откриването на такива галерии в Ловеч и Троян, а в Пазарджик тече подписка за откриване на къща-музей…

- Музеи звучи много претенциозно! Не искам да правя музей, това са места, където хората могат да видят картините ми. Досега съм направил 165 самостоятелни изложби и много често в България идват обикновени хора от народа с парче вестник и казват „Подпишете се тук, да имам нещо от вас“. Водят си децата, внуците. Неудобно ми е, защото не съм нито Леонардо ди Каприо, нито Ален Делон! Предпочитам да им дам една картинка, да гледат нещо, което съм направил. Това ми създаде желание да направя така, че да имат постоянен контакт с моите картини. От 60 години се издържам само от продажба на картини, но много хора нямат възможност да си купят, а искат да ги гледат, защото им доставя удоволствие. Казвам си: „Защо моите картини трябва да стоят срещу стената и да стоят заключени и да чакат някой ден да ме обявят за гений и работите ми да струват много пари?“ Това не ме интересува, искам да доставя удоволствие на хората. Има една фраза на великия Верлен, която ми служи като пример „Няма нищо по-хубаво за душата, отколкото да доставиш радост за една друга душа и тя да стане по-малко тъжна“. Всеки човек носи някаква тъга в себе си. Искам да доставям радост чрез картините. Оттам се роди идеята да направя дарение на най-различни градове, където ме искат. Разбира се, мнозина ще кажат, че го правя от суета, от егоцентризъм. Винаги ще се намери някой да хвърли камък, но аз не се съобразявам с тях, а с тези, които ми дават цвете и парче вестник да се подпиша.

- Къде могат да се видят ваши картини от 60-те, 70-те и 80-те години?

- Имал съм късмет да купуват картините ми и от най-старите периоди почти нямам вече. В Чирпан могат да се видят 180 мои платна, включително и от стари периоди. В Ловеч съм дарил 30 картини, в Троян също. Може всеки да ги види, без да дава пари, просто за да изпита удоволствие.

- На 28 август ставате на 76 години, за какво вдигате наздравица сега?

- За любов към живота, към светлината, към красотата, към небето, към облаците, към всичко, което е животът. Към пеперудите, които летят, към морето, за всичко това. Към любовта – към тази, която идва и към онази, която е била.

На рождения ми ден няма да съм в България, но тогава в галерията на Икономическия университет във Варна ще подредят двайсетина мои картини, а в къщата в Ловеч, която е в квартал „Вароша“ ще изложат 30-те картини, които дарих. Всичко това ми доставя удоволствие и ентусиазъм за работа, толкова е семпло и много човешко.