Йоан: разказ от Здравка Евтимова

- Баба ти умря млада и майка ти умря млада... - тук гласът се огъва като найлонов плик, натъпкан догоре с ягоди – баща ми често подарява плодове на последната от многобройните си приятелки. – Ти също сигурно ще умреш млада - продължава той. – А си единственото ми дете. – Ягодите в найлоновия плик на гласа му са гнили. – Засега си единственото ми дете – уточнява той. Говори направо, връхлитащ към целта, деликатен като багер. – Но и да имам други деца, само ти си от Тея. Никога няма да срещна жена като майка ти. Ти не приличаш на нея въобще, но си единственото нещо, което ми е оставила. Затова искам да зная, че като умреш – баба ти беше болнава, ти също ти си твърде слаботелесна – преди да умреш искам да родиш едно дете – ако е момиче, ще зная, че е от жилката на Тея. Дори да не прилича на нея, а на тебе, ще помня, че в дребната има и от моята, и от нейната кръв. Той става, блъска улицата с пета, плюе на земята. – Зная, че тя ме чака някъде. Може да не е горе, защото горе са свестните, а аз не съм. Но тя ме обича. Тя е за горе. Заради мене ще хлътне долу и затова ще ме е яд. Тя ще се натика при мене, защото без мене не може нито на земята, нито под нея, нито горе да изкара ден. Е, аз също - той отново блъска пета в паветата. – Яд ме е на тебе. Ако не беше ти, тя още щеше да върви до мен по подлата земя. Но толкова те обичаше. Само затова – баща ми е тънък, висок, непрекъснато му звънят госпожици, богат е, подъл е, стиснат е, не мога да стоя в една стая с него. – Срам ме е от тебе. В небе няма дух. Не тече мисловен процес. Ти гледаш в петите си и от петите си по-далеч не виждаш. Не можеш да накараш и пале да ти се подчини. Ти се подчиняваш на всички. Срамувам се от такава дъщеря. Но друга нямам. Затова искам да родиш – внучето на Тея и моето внуче. Аз съм избрал баща му. Той струва. Много е красив, казват за него жените. Силен е. Може да накара хиляда човека да клекнат пред него. Като родиш дребното, няма да имаш ангажименти. Аз ще го отгледам. Ще намеря жена да го кърми, защото във вашия род млякото на жените е слабо. Ще ти отпусна месечна сума, защото си дъщеря на Тея. Тя имаше дух. Ти нямаш. Тя трябваше да е сега с мене – той плюе на земята и я бие с крак. – Йоане! Човекът който влезе, беше висок, със зелени очи и черна коса. - Това е бащата на детето ти – заяви баща ми. – След като заченеш – гледай по-бързо да го сториш, защото … - той не завършва, ръката му прави движение, като че огъва сламка за пиене на сок. – Като родиш, медицински екип ще се погрижи за тебе и малката Тея. Йойо, искам да бъдеш внимателен. След като приключиш със задачата, ще разговаряме за парите ти. - Ялова съм – казах аз на баща ми. – Йоан не ми харесва. - Аз решавам дали си ялова и дали Йоан ти харесва – отряза баща ми. - Аз те харесвам – изрича бавно Йоан и ме гледа както човек разглежда змия. – Обещавам, че ще бъда внимателен. - Йойо – дълбае гласът на баща ми. - Ако тя ти избяга, знаеш кой идва при тебе. - Знам - отвръща Йоан. – Още ми се живее. - И на мене ми се иска добър бизнес-партньор в твое лице. Лято е, зад прозореца пръска дъжд. Живея в стаята на баба ми, в старата ни къща, наоколо е трева, майка ми имаше цветя и домати, майка ми имаше всичко, гледаше ги сама, не плащаше на градинарката, а ровеше в градината, сякаш желаеше час по-скоро да затвори света след себе си. Аз нямах нищо – нито домати, нито цветя. Когато отидех в София веднъж на три месеца, баща ми организираше вечери, на които ме запознаваше с новата си приятелка. Аз вдигах температура, повръщах, нямах приятели. Мъжете не само ме отвращаваха, страхувах се от всички, които блъскаха пода със скъпите си обувки и плюеха; които вместо да приказват, вдигаха показалец и жените им знаеха какво трябва да сторят. Личните им секретари също знаеха какво следва да извършат; баща ми опитваше и мен да научи към какво трябва да изтичам и пред кого да се наведа, когато вдигне показалец един сантиметър над масата, но температурата ми се покачваше толкова, че идваше Бърза помощ, а когато баща ми назначи доктор Матеева да се грижи за мен, при вида на доктор Матеева започваха неудържими пристъпи на гадене и световъртеж. Чувствах се добре единствено в старата къща на баба ми – при бодливите, гъсти треви, при дивите джанки, при брезите - в стаята на баба, която бе и стая на мама преди да умре, и сигурно щеше да бъде моя стая, докато умра. Когато госпожа Желка идваше да чисти у нас, пак вдигах температура – горката женица докладваше на баща ми всичко - и ако той беше докосвал храната, която ми докарваха, цялото ми тяло се подуваше, клепачите ми подпухваха и ме обземаше такъв пристъп на кашлица, че се налагаше да ме закарат до болницата в Павликени. Всичко това изчезваше, когато баща ми заминеше някъде далече в чужбина или си стоеше в София, а аз потъвах в тревата на двора. Хора не можех да срещна, наоколо бе пусто, възрастни жени над седемдесет, двама- трима дядковци столетници, един жив кон. Понякога наоколо се мяркаха роми, но се страхуваха от мене, „Лудата от София“ – шепнеха. „Лудата!“ Само едно малко момиче, тъмно като въглен, идваше в двора. - Лей ми восък, дано ми потръгне - молеше се то. - На лудите господ помага. И понеже ми носеха много храна, старите баби и дядовци идваха при мене и вечер дъвчеха бавно и дълго. В селото се завъдиха не зная откъде толкова много котки – кафяви, черни, бели и оранжеви. Край зидовете, на хладина, пъплеха змии и таралежи, нощем към кошницата с хляба правеха набези птици и лисици, чакали и белки. Роми не се въртяха наблизо, страхуваха се от мен – баща ми сигурно беше разпространил слух, че съм заразно болна и ме чака да умра. Кога бе пристигнал Йоан, така и успях да разбера. Появи се като светкавица в стаята на мама и на баба. Пъхнал се зад скрина и когато си легнах, въобще без да попита, без да ми каже „Здравей“ или „Добър вечер“, направи онова, за което му беше платил баща ми. Въобще не ме интересуваше Йоан. Защото разбрах, че мога – сигурно жените, които умират рано, го могат. Не се изморявах от любовта. Не се страхувах, не вдигах температура, не ми се виеше свят, не болеше. Той стоеше под мен пламнал, а аз можех. И още можех. Имах сила. Дали е Йоан, или някой друг, нямаше никакво значение. - Не искам да си отивам - каза той. - Не искам да те губя от поглед. В стаята на баба и мама – тук се бяха родили и двете, и тук бяха умрели – снимките им бяха на стената наред с иконата на Света богородица – те наблюдаваха как Йоан отказва да замине, как не яде, не пие вода. Не говореше, започна да отслабва, наложи се да го храня – както мама бе хранила мен като малко дете – с лъжичка и хляб, хранех го и той ядеше, за да има сили за мен, пиеше, но жените, които умират рано, не страхуват Йоан. Не се страхуват от никого. - Омъжи се за мене – каза Йоан. Но това не бе нужно. - Ще убия всеки, който те докосне. - Омъжи се за него – подметна баща ми и токът на обувката му разкъса улицата. Сега не ме беше страх от него. Не вдигах температура. - Ти си като Тея – каза той. - Също като Тея. Йоан отказа да вземе парите, които му дадох. Каза, че не може да живее без тебе. Глупак. Аз не можех да пия вода без Тея. Жените от вашия род са луди. Човек не може да пие вода без тях. Когато се роди дъщеричката ми Тея, аз я оставих на баща ми. За последно я видях в ръцете на Йоан. Сигурно са ме търсили в къщата със снимките на мама и баба, и с оная икона на Света Богородица, която ми бе помагала да храня Йоан като малко дете. Сигурно тя бе помогнала да оцелее. Но не са могли да намерят нито иконата, нито снимките, защото ги изгорих. Щеше ми се да запаля къщата, но тук бяха умрели мама и баба – а може би не бяха умрели, може би бяха избягали от хората, които плюят по улицата и натякват, че тъмните жени умират рано, че е хубаво някой Йоан да дойде - той е силен и има дух, ти нямаш. В София, в Централния гробищен парк, имаше прекрасен гроб, но който бе изписано моето име, дата на раждане, дата на смъртта. Един висок мъж, красив – какво е красотата за един мъж, тя само му пречи - и едно малко момиченце седяха пред гроба с цветя. После дойде баща ми. А аз гледах отдалеч, момиченцето - дъщеря ми, беше прекрасно, най-хубавото дете. То държеше ръката на Йоан и ръката на едрия побелял мъж – който удари земята с пета, а по лицето като паяк се спусна сълза. На алеята, далеч встрани, на мъничката пейка седяха две жени – едната на средна възраст, другата с водопад бяла коса, и двете високи, тънки като корабни въжета. - Тея – извика ме жената с бяла коса и краят на август се отрупа януарски сняг. – Тея, ела. Огледах лицата им. И двете приличаха на иконата на Света Богородица. Бях виждала тези жени. - Тея. Бяха жените от снимките, които бяха гледали как раста от стената на стаята ми. - Мамо. Бабо – извиках. Жени, които можеха да накарат човек, разсичащ земята с пета, да забрави името си, не умират рано. Те винаги се казват Тея. - Има при кого да отидеш - изрече тънко и дълбоко по-младата жена, на която не приличах. - Йоан – каза белият сняг, който заваля през август.

Прочети цялата новина http://offnews.bg/news/n_1/n_634764.html

Свързани новини: