По време на Втората световна война циганското население, наред с евреите, е засегнато от расисткото законодателство на българското правителство. Свидетелство за това са редица ограничения във всекидневния им живот. Забранено е да посещават централните квартали в София, да се возят в трамваите, а чрез купонната система получават по-малко храна и от евреите.

След 9-ти септември 1944 г. циганите за първи път стават обект на целенасочена политика, целяща пълноценното им включване в обществено-политическия, социално-икономическия и културния живот на страната. Първоначало отношението на правителството на Отечествения фронт към циганите е свързано с убеждението, че те са естествени съюзници и че трябва да се подпомогне тяхното издигане в обществото. Поради най-голямата изостаналост на циганското население, спрямо останалите малцинствени общности, то се ползва с най-големи грижи за преодоляване на този проблем от страна на властта. Така в първите години след войната се забелязват усилията на новото правителство за провеждане на социалистическо национално изграждане на циганското население и самоопределянето му като такова. Това е и времето, в което то се ползва с най-много права и свободи.

 

През пролетта на 1946 г. в София е създадена „Единна общокултурнопросветна организация на циганските малцинства“ под председателството на Шакир Пашов. Започва издаването и на вестник за циганското малцинство списван на техния език. Същата година Шакир Пашов е избран за народен представител, което го прави и първият циганин в парламента. Последвалата сталинизация в Източна Европа се отразява и на циганската общност. Този период се изразява в подозрителност към всички различия, водещи до ограничаване на правата на етническите общности. На първо място е извършена репресия над най-значимия циганин по това време Шакир Пашов. Първоначално е изключен от редиците на БКП, а в последствие е изпратен в лагера на остров Белене. Промяната засяга и вестника, който спира да се издава. Друго доказателство за промяна е изселването на част от турското малцинство през 1950-1951 г. В изселническата вълна взимат участие и турчеещи се български цигани. Точният им броя трудно би могъл да се определи, но се приема, че става въпрос за около 5000 души. Те стават и причина през 1951 г. турските власти да затворят границата, с което да се спре процеса на изселване. След смъртта на Сталин и най-вече след Априлския пленум от 1956 г. се наблюдава постепенно „размразяване“ на отношението към циганската общност.

 

След прословутия Априлски пленум започва и същинската интеграция на циганите в българското общество, наричано тогава с термина приобщаване. Новото ръководство на БКП начело с Тодор Живков, започва кампания за интеграция на етническите общности, в това число и циганите, която има за цел постепенната им асимилация и създаване на единна „българска социалистическа нация“. Това е период, през който се провежда политика за приобщаване на циганите към„социалистическия начин на живот“, чрез издигане на техния бит и култура.По това време е реабилитиран и Шакир Пашов. Националният съвет на ОФ започва да издава нов цигански вестник „Нов път“, като този път той излиза само на български език. Този вестник е уникален с това, че е първия в Европа, който е предназначен за национално малцинство. В него се разглеждат широк кръг въпроси, свързани с образованието, здравеопазването, спазването на закона, нов социалистически морал. Вестникът се издава до ноември 1988 г. Този първи период завършва през декември 1958 г., когато се приема Постановление на министерски съвет (ПМС) № 258, регламентиращо усядането на циганите чергари. С него за пръв път в страните от бившия соцлагер се урежда въпроса на циганите.

Приобщаване чрез осигуряване на работа и жилище

 

 Основната сфера, която се стреми да обхване ПМС № 258 е промяната на начина на живот при циганското население. Именно това постановление е познато и като решение за премахване на чергарството. То забранява скитническия начин на живот. Неговата цел е чергаруващите цигани да се установят на постоянно местожителство и да бъдат трудоспособни. Това решение за уседналост на чергарите не е породено от невъзможността на властта да ги контролира, а от нуждата на работна сила най-вече в трудовите кооперативни земеделски стопанства (ТКЗС), а също и в градските центрове. За всички цигани е осигурена работа, откъдето получават прилични за времето си доходи. За приобщаването им към българския народ е предприета мащабна кампания за изграждане на нови жилища за циганите от крайградските квартали в панелени жилищни квартали. За възприемане на българския стил на живот ромските семейства се заселват само по едно-две в блок. Ефектът от тази политика, обаче в много случаи е точно обратен. При даденото ромско семейство започват да се заселват все повече негови роднини и в крайна сметка се стига до конфликтни ситуации. Това кара част от българските семейства да напуснат жилищата си и да се оформи процес на гетонизиране на циганските поселища. Парадоксалното в случая е, че в постановлението черно на бяло е записано да се разбият гетата и да не се допуска създаването на нови. На практика обаче става точно обратното. Прекрасен пример затова е и решението на властта да бъде премахнат циганския квартал „Татарли“ в София (на ъгъла на булевардите „К. Величков“ и “ Ал. Стамболийски“) и вместо да разселят бедните му жители, те масово ги пращат в новостроящия се кв. „Филиповци“.

 

Интеграция чрез образование

 

Модернизацията на циганската общност от страна на БКП се проявява в образователната политика и стремеж към промяна на начина на живот на циганите. При преброяването от 1946 г. е отчетена 81 % неграмотност при циганите. За намаляването на този процент, ръководството на БКП си поставя за цел да ограмоти циганското население. Първото училище отваря врати през 1947 г. в квартал „Факултета“ в София. Не след дълго се проявяват и различията при тях, т.е. нужно е образование, съобразено със специфичните нужди на техните семейства. Чрез ПМС № 258 се нарежда на Министерство на народното просвещение да осигури „целокупно приемане на децата в училищна възраст от цигански произход в българските училища“. В документа се предвижда и създаване на детски градини в циганските квартали, както и осигуряване на квота за приемане на цигани в професионалните училища и техникуми. По това време част от малцинството предпочита да изпраща децата си в турски училища. За предотвратяване на тази „порочна практика“ от учебната 1958/1959 година постепенно българският език се утвърждава във всички училища в България, включително и в турските. В началото на 60-те години се предприемат действия за по-трайно откъсване на циганските деца от семейната среда. Това се налага, за да могат децата да получат ефективно образование. За тази цел се изграждат училища интернати. Чрез интернатите се има за цел отделяне на децата от семейството и кварталната среда и поставянето им в по-добра среда, което да доведе до създаването на здрава основа за превръщането на младите циганчета в пълноценни граждани и убедени строители на социализма и комунизма. Първият интернат е учреден през 1961 г. в село Градец. В следващите години са отправени множество обвинения, че интернатите имат за цел асимилация на циганското население в българската нация. По същото време се създават и Основни училища със засилено трудово обучение (ОУЗТО). В тях се изучават всички дисциплини, както в другите училища, но в съкратен вид. По късно по настояване на родители и учители този вид училище прераства в средно, което гарантира и по-лесното завършване на образованието. Това от своя страна не обрича младите цигани след завършване на основното си образование да бездействат, тъй като нямат все още 16 годишна възраст, за да започнат работа. В средните училища от този тип има добре оборудвани работилници за обработване на дърво, стругарски и шлосерски отдели. Първото такова училище е създадено през 1966 г. експериментално в пловдивския квартал „Столипиново“.

През 1979 г. са трансформирани в професионално-технически училища. Образователната политика дава ефект. За това свидетелства и резултата, който се наблюдава при дела на неграмотните цигани. Докато през 1946 г. нивото на неграмотността при ромското население е 81 %, то през 1992 г. спада до 11 % (след това обаче почва отново да се покачва с изключително бързи темпове). Но това не води до постигане на целта, циганите да възприемат образованието като водеща цел в ценностната им система. Това се дължи на факта, че циганското население има коренно различни представи, от тези на българското, за образованието. Българското законодателство предвижда задължително обучение за децата на възраст между 6 и 16 години. Но според представите на значителна част от циганското население, те трябва да посещават училище от 8-9 годишна възраст до навлизането им в пубертета, когато децата са вече годни за женене. Своят дан в образованието на циганите и придобиването им на трудови навици дават и Строителните войски, където мнозинството от тях отбиват военната си служба като трудоваци.

БКП успява да постигне голям успех при смяната на турско-арабските имена на мюсюлманските роми. Тук трябва да се обърне внимание на факта, че тази политика за преименуване не е измислена от БКП. Такива действия се наблюдават и в периода преди Втората световна война. Усилията на БКП да откъсне циганското население от турското се наблюдават още през 40-те години, когато се дава възможност на ромите за самосъзнание. С решение на ЦК от 1962 г. за първи път се поставя въпросът за турско-арабските имена и се засилват усилията на БКП да даде право на ромите да придобият българско национално самосъзнание. От май 1962 г.се дава възможност на желаещите да сменят турско-арабските си имена с български такива да го направят само с подаване на молба, без да е нужно съдебно решение. В постановлението било записано, че циганите-мохамедани доброволно могат да сменят имената си с български, ако желаят. Това обаче трае само година. Началниците на предприятия и на ТКЗС-та оказвали натиск и така на практика до края на 60-те години повече от половината помюсолманчени цигани изцяло се преименували с български имена.

От 1978 г. с решението на Секретариата на ЦК на БКП, което има за цел издигане на равнището на циганското население в България, са продължени усилията за приобщаване на циганското население чрез обособяване на смесени квартали, нова смяна на имената и ограничаване на циганските етнически изяви. Това решение от 1978 г. е назовано„За по-нататъшно подобряване на работата сред българските цигани, за тяхното още по-активно включване в изграждане на развито социалистическо общество“. С това се цели циганите да бъдат приобщени към българското общество във всички основни сфери – образование, трудова реализация, култура, бит. Отново на преден план се откроява образованието. То играе ролята на мощен интегриращ фактор. Друга важна задача е разселването на циганите сред българи и поощряването на смесени бракове. И двете амбициозни програми не само, че не дават резултати, но и са неизпълними. Опасността от турчеене на ромите води до поредната промяна на турскоарабските имена. Преодоляването на този проблем намира своето решение през 1981 г., когато се взема решение за смяна на старите паспорти с нови, тъй като 180 000 души все още не са сменили имената си. Този процес продължава до 1989 г.

В крайна сметка могат да бъдат разграничени два подхода в политиката на БКП спрямо циганското население. Първият е модернизиране на начина на живот при ромското население. За тази цел чергаруващото население е принудено да се засели, да се повиши образователният му статус. Това трябва да премахне разделящите ги граници с българското население и да позволи тяхната по-лесна асимилация. А при втория подход обратното, между ромското и турското население трябва да се се изградят разделителни линии, които да попречат на тяхното сближаване и контакти. През 40-те години им се дава възможност за свое самосъзнание, а от 60-те години започва и смяна на имената, първоначално по облекчен начин, а в последствие се използва всеки удобен случай – раждане, постъпване в училище, изпращане в казармата, смяна на паспорта.

 

За да се реши циганският въпрос властта по времето на Тодор Живков предприема редица стъпки. В ЦК на БКП се създава специален отдел за малцинствата, в който дълги години работи  и някогашния ремсист от Сливен Господин Колев. Единственият циганин, допуснат до кулоарите на ЦК. Той е първият и единственият засега циганин, назначен на толкова висок управленски пост в цяла Европа. По негова инициатива е приет закон, забраняващ скитничеството, преди това малцинството не живеело уседнало. Благодарение на него се приемат мерки за приобщаването им в българското общество. Той прокарва и закони за смесени училища, за задължително средно образование, както и квотен принцип за приема им в университет. Колев настоявал и да се разбият ромските махали, за да могат жителите им да обитават не гета, а нормална среда. Един от най-уважаваните и авторитетни доайени на циганската общност у нас умира през 2011 г., оставяйки след себе си мемоарната си книга “Един циганин в ЦК на БКП”.

Господин Колев приживе казваше:  

 

 Осигурихме работа за всички, жилища. На скитащите катунари давахме по 5 хиляди лева, ако се заселят. На родителите на учениците отпускахме по 20-30 лева помощи, за да ги пращат редовно на училище“, изрежда мерките Колев. И не пропуска студентите. По личната молба на Тодор Живков той бил натоварен да „вкара“ във ВУЗ всички кандидати от цигански произход, които на изпитите са получили оценка над 3. „Така се създаде циганска интелигенция“, казва Колев. Когато през 1980 година ЦК поръчали секретно изследване, се оказало, че 40% от циганите в България вече са интегрирани.

Когато през 1966 година Тодор Живков се среща с президента на Франция Шарл дьо Гол, френските журналисти го попитали как живеят циганите в България, а той отвърнал„Какви цигани, в България няма цигани“, обича често да си спомня Колев.

Самият факт, че имаше отдел за националните малцинства говори, че държавното ръководство признава, че ги е имало, но никъде не се говореше за това, казва Колев. На една от срещите си с Тодор Живков първият човек в държавата му казал: „Другарю Колев, ние не признаваме циганите за малцинство. Те са наши хора.  Циганският въпрос е наш вътрешен въпрос. Докато турският – не е“.

 На въпроса „Какво точно правеше този отдел за малцинствата?”, той казва:Проучвахме проблемите, които трябва да бъдат решени от ЦК на партията. Помните, тогава БКП решаваше. Обикалях страната и настоявах да се ликвидира скитническият живот на циганите.

Това „посегателство“ имаше съвсем друго предназначение, и циганите, които тогава „установихме по места“ с доста труд, и почти, признавам, насилствено, до днес са ни благодарни. И съвсем не в гета ги настанявахме. Бяха им отпускани по 5 хиляди лева, не малко пари за онова време, безлихвени заеми за жилища, строехме къщи, апартаменти, цели квартали, намирахме им работа. Децата се учеха в общи училища с българчетата. Имахме задача да ликвидираме обособените махали и да се избягва съсредоточаването на циганите в един квартал. Някои получаваха апартаменти и от местоработата си, но като признание за труда им, за това, че са ударници и отлични работници, не за други привилегии. До 1986 г. има 280 цигани, наградени с ордени от Президиума на Народното събрание за високи заслуги за работата им в селското стопанство. Имаме и герои на социалистическия труд. Само в Сливен 29 цигани бяха признати за активни борци. Наши хора имаше неработещи, но не и безработни, това сочи проучването, направено от нашия отдел и ръководено от социолога и секретар на ЦК на БКП Стоян Михайлов. Хората ни работеха главно в селското стопанство, промишлеността, строителството. И всички данни от всички проучвания доказваха, че около 40 на сто от всичките български цигани до 1980 г. вече бяха напълно интегрирани. Което значи, че в материално, културно, интелектуално отношение бяха „рамо до рамо“ със средностатистическия българин тогава.

И отново за интеграцията: През 1981 г. направихме проучване, тогава неработещите цигани бяха 10 процента. Но всъщност и те не бяха в истинския смисъл на думата безработни – бяха хамали, ваксаджии, занимаваха се с общественополезен труд. Така че въпросът с трудовата заетост при циганите беше наистина решен. В Рогозина, Добричко, дори направиха специални жилища за тях. В Русе пък бяха настанени около 500 скитащи цигани, които останаха там цели… 5 години. Не е малко, нали? А и като отидоха другаде, отидоха да работят, не да крадат.

Първо трябва да им се осигури работа. Даже, извинете, и с малко диктат, дори и някои да „ореват орталъка“ за „нарушаване на правата на човека“, трябва да заставим циганите да работят. Има и друго, ще ви го кажа направо – в една част от българското население се появиха необичайни антицигански настроения, бих ги нарекъл дори расистки. Такова нещо преди 10 ноември наистина нямаше. Трябва да сме търпими един към друг. А то какво стана – бедността и безработицата озлобиха хората и те изливат гнева си върху циганите, с които бащите им са живели дълги години, цял живот, заедно. България е точно толкова наша родина, колкото и на българите, хайде да не правим, както се казва, цигански работи в нея!




Източник socbg.com