(http://www.klassa.bg/)
Духовното развитие на единната българска нация
НАЦИОНАЛНИ ЦЕЛИ И ПРИОРИТЕТИ ЗА УСТОЙЧИВО РАЗВИТИЕ НА БЪЛГАРИЯ
Екип от български учени и интелектуалци
(по инициатива на акад. Стефан Воденичаров)
УВОД
Този документ представя визията за основни национални цели и приоритети за устойчиво развитие на страната. В основата на определянето на националните цели и приоритети стои виждането на български учени и интелектуалци, че страната ни повече от всякога се нуждае от гаранция за своето развитие, от устойчива икономическа стабилност и растеж, идентифициране на националните приоритети на държавата и създаване на условия за тяхното постигане в средносрочен план за преодоляване на проблема с бедността. Далеч сме от мисълта, че подобен академичен анализ може да сбъдне националните приоритети и очакванията на българите без адекватна реакция на политиците и управлението в България и съществено оптимизиране на дейността на трите конституционно определени власти в страната. Сложната и променяща се външнополитическа обстановка, глобалната финансова криза от 2009 г. и последвалите я икономически трусове, продължаващите тежки военни конфликти в Близкия, Средния Изток и Северна Африка, мигрантската криза и BREXIT-а от страна на Великобритания, поставиха света, но най-вече Европа в поредица от много сериозни проблемни ситуации, за които ЕС и неговите институции се оказаха неподготвени и при които предлаганите решения често са палиативни, неадекватни на мащаба на проблема, приемани „ad hoc“ от политиците, без задълбочен анализ и необходима експертиза – научна, военна, икономическа, финансова, социална и т.н.
В условията на глобална несигурност и липса на категорични политически и икономически гаранции за постигане на устойчива стабилност, България ясно трябва да определи своите приоритети и цели, които да й гарантират запазване и съхранение на страната, нейното икономическо и социално развитие и недопускане на политически катаклизми.
На България в този момент преди всичко й е нужно Единение, определяне и отстояване на националните цели и приоритети, извеждане на предно място на икономическите, социалните, демографските проблеми и тяхното решение, национално съгласие за решаване на кризисната ситуация в здравеопазването, образователната и пенсионната система, възраждане на малкия и средния бизнес, премахване на диспропорциите на селското стопанство и на небългарския модел на концентрация на земята ни в ръцете на група крупни латифундисти и др.
Основните национални цели за устойчиво развитие на България следва да се разглеждат както като платформа за анализи и изводи, така и като призив за спиране на политическите разногласия и боричкания, така че българското общество да не живее от избори до избори и нацията да не се превръща в заложник на външно или вътрешно политически амбиции несъвпадащи с българския интерес.
Дълбоко сме убедени, че спасението на България е в нейното Единение, във връщането към националните ни корени, към българската духовност, вяра, култура и образование, към модел на развитие, при който не политиците, а научните анализи и аргументи определят основните цели и очертават устойчивото развитие на България.
След присъединяването на страната ни към НАТО през 2004 г. и пълноправното й членство в ЕС от 01.01.2007 г. пред България и пред българите като че ли няма безспорна национална обединителна цел. Ползата от достъпа до европейския пазар и европейските финансови програми и инструменти за обикновения българин често остава неясна. Българският гражданин свързва този процес по-скоро със загуба на суверенитет, с административна преса от страна на администрацията в Брюксел, която може да доведе до унищожаване на
2
традиционните български продукти домати, кисело мляко и редица селскостопански продукти за сметка на вносните такива, със загуба на автентичността на българските традиции, фолклор, култура и цивилизационен принос за сметка на масова, национално неидентифицирана култура, основана на нови технологии и масово потребление. Българинът започва да свързва голбализацията с нашествието на мигранти, обезлюдаването на българското село и срива на българската индустрия, здравеопазване и образование, и бягството на младите в чужбина, повече отколкото с възможностите, които предоставя световния пазар и световната общност. Националният патриотизъм беше обявен за лош, а мултикултурализмът за добър, но никой така и не успя да убеди българите в това.
Според нас България (ако не цялата, то със сигурност по-голямата й част) жадува за единение, за възраждане, за национални цели, които ефективно да съберат енергиите на всички хора. България се умори от разделения, вражди, боричкания и липса на толерантност. Дългият преход от повече от четвърт век ни обезвери и обезсмисли надеждата ни за по-добър живот, живеем „ден за ден“, затворени в клещите на философията на „оцеляването“, дразним се, че другите ни изпреварват във всяко отношение, произвеждаме все по-малко, живеем все по-бездуховно и се затваряме в собствените си черупки. Духовната криза в нашето общество е дори по-силна от икономическата и естествено двете създават дълбока демографска криза. Ежедневието ни е наситено с прояви на насилие, нетърпимост, лъжи, шантажи и заплахи. Новините в националните медии често се превръщат в криминална сводка и полицейска хроника, отсъства същностният анализ за реалните проблеми на хората и пътищата за тяхното решаване, скъсана е връзката между обикновения човек и управлението, между хората и политиците, между гражданското общество и тежко политизираните публични институции и администрация. Добрите примери, успешните модели за подражание, новините носещи оптимизъм отсъстват от масовите медии или тяхното отразяване е фрагментарно и спорадично на фона на останалата информация. Бедността ни потиска, чувството, че липсва справедливост изцяло доминира, арогантността и агресията успяват. Отново започнахме да мислим едно, а да говорим друго. Изконните ценности на нашия народ като семейство, образованост, родолюбие, възпитание и търпимост са някак си забравени. В такова общество „чалгата“ и „халтурата“ са властелини в почти всяка област на обществения живот, в това число и в политиката.
Под угроза е поставено бъдещето на България. В най-новата си история България никога не е била подложена на такъв натиск, заплашващ да разруши социално-икономическата й база, националната й сигурност и традиционните ценности на нашето общество – вяра, християнски добродетели, религиозна търпимост и толерантност, състрадание и взаимопомощ. Става дума за засилващият се и непредвидим процес на миграция, която заплашва България и Европа и за която както ние като страна, така и Европейския съюз се оказахме явно неподготвени. Мигрантските вълни от Северна Африка, Сирия, Ирак, Афанистан и т.н. отдавна вече не са бежански поток, трябва ясно да си дадем сметка, че става въпрос за гигантско икономическо преселение на милиони хора, които нямат нито нагласата, нито подготовката, а голямата част от тях нямат и желанието да се съобразяват с европейските ценности и начин на живот. Тях ги интересува на първо място социалната система за подпомагане на страните в ЕС, особено по-развитите, и възможността за нейното ползване в максимална степен. В огромната си част „бежанците“ са млади мъже на възраст от 25-30 години, идващи от райони, в които се водят постоянни бойни действия, където се проповядва радикален ислям и има фанатична нетърпимост към вярващите от други религии, на първо място
3
християните, където жените нямат никакви права, а са третирани само като сексуални обекти, където децата биват обучавани в „правата вяра“ като се учат да убиват пленници. ЕС и неговите институции начело с Европейската комисия се оказаха явно неподготвени за тази „мълчалива война на световете“, сблъсък на религиите и несъвместимост на мирогледите. Романтичният призив за интеграция на мигрантите не отчита елементарния факт, че интеграцията е процес, който в съвременните условия изисква три, четири и повече поколения, а вълната на многомилионната миграция залива България тук и сега. Отделен е въпросът дали има изобщо действащ интеграционен модел в Европа? Справка – многомилионните кюрдски и турски общности в Германия, заселили се след Втората световна война, живеещи и до днес в изолация в свои квартали в затворена общност. Профилът на атентаторите от Белгия и Франция, които бяха родени и израсли в тези страни, трето поколение живеещо там, но така и неинтегрирали се и неприели европейските ценности, а напротив, разглеждащи европейската култура, нрави, цивилизация като вражески и като мишена, която трябва да бъде атакувана и разрушена. Дали европейските християнски ценности и толерантност са основа за решаването на тези проблеми или са слабост, която ЕС не може да преодолее?
България е на кръстопът. В пряк и в преносен смисъл. Не сме засегнати директно от военните действия близо до нас, но по същество сме фронтова държава, защото сме първата страна на ЕС изложена на бъдещ миграционен натиск. България заема ключово място между Запада и Изтока, ние сме вратата към Централна Европа и националната ни стратегия изисква ясна визия гарантираща националната ни сигурност, балансирана външна политика и точно дефиниране на националните ни приоритети, които страната ни да следва и около които да се обединят политиците от всички цветове, гражданското общество, народът. Единението в името на България трябва да бъде над всичко.
Настоящият документ е отворен за широко обществено обсъждане, нови предложения и допълнения. С подготовката му нашето очакване е да създадем една дългосрочна пътна карта на духовния, икономическия и социален прогрес на България, чрез изясняването и формулирането на една консенсусна национална рамка от цели, обединяващи всички адекватни политики, механизми и планове и ангажиращи цялата българска нация, държавния и частния сектор в тяхната реализация. Иначе сме обречени на живот само за момента, без проект за бъдещето на нацията.
Според нас именно единението трябва да бъде основата за духовното и материалното развитие на българската нация върху неделимата българска територия, съчетано с гарантираното благополучие и сигурност на българските граждани, при определяне на единни за всички нас цели и приоритети – национални, надпартийни, отговарящи на духа, традициите и очакванията на всички българи.
България следва да се стреми в следващите няколко десетилетия към едно духовно по-развито, икономически и социално по-богато, стабилно и справедливо общество, с една динамична и отворена икономика, част от икономическия, социален и културен модел на ЕС, при ясно отчитане на нашите национални интереси и традиции. България трябва да се стреми към едно общество, в което възможностите за реализация на всеки да са налице, чрез нарастващ и устойчив темп на икономическия растеж. Такъв устойчив, по-висок темп на икономически растеж е всъщност ключът към отварянето на потенциала на българската нация и активирането на хората на България. Това е пътят, по който бихме могли да запазим и да развием българската държава и нация.
4
1. Духовното развитие на единната българска нация – гаранция
за личното достойнство на българския гражданин
Духовността на нацията е многокомпонентна система и включва образованието, изкуствата, възпитанието, научните изследвания, традициите, вярванията и др. Носител и изразител на духовността е националната култура, която най-общо е сътворената от нацията духовна и материална среда, както и процесите на създаване, съхраняване, разпространение и възпроизводство на норми и ценности, допринасящи за формирането на личността и хуманизацията на обществото. А ценностите в едно общество – те са тези, които могат и обединяват хората около дадени каузи.
Образованието е най-важният фактор и е в основата както на духовността на нацията, така и на просперитета и развитието на една нация и държава като цяло. То е форма на обучение, в която знанията, уменията и навиците са предмет на междупоколенческо пренасяне чрез преподаване, подготовка или изследване. Качеството на тези компоненти, както и на възпитанието, което има формиращо значение за начина на мислене, възприятие и поведение, е основната предпоставка за духовното развитие на нацията.
1.1. Образователната система на България. Необходимост от промяна
на съдържанието и методите на образователния процес
Предучилищно образование
Много е важно задължителното образование от най-ранна възраст, предвидено в новоприетия закон за предучилищното и училищното образование, да се рализира в кратки срокове. Само в такъв случай в първи клас ще постъпват деца с достатъчни знания по български език, което ще даде възможност за реализиране на пълноцененен и плодотворен образователен процес, предоставящ равни възможности за всички. Без тази мярка, в дългосрочен план, ще се развият процеси, водещи до ерозия на основата на българската държавност.
Средно образование
Държавата гарантира правото на образование. Тя трябва и може да наложи задължителността на образованието в определените от закона граници. Всичко това спада към системните мерки, които „задават рамката”. Те са основополагащи и могат да бъдат реализирани в значителна степен с административни мерки в рамките на новоприетия Закон за предучилищното и училищното образование (обн. ДВ, бр. 79 от 13.10.2015 г., в сила от 1.08.2016 г.).
За да изпълни мисията си на основен инструмент за развитие на обществото и страната и за да стане образованието резултатно е необходимо тази рамка да се изпълни с форми на учене и с учебно съдържание, които са привлекателни за мнозинството от младите хора. Редно е да си дадем сметка, че насила може само да се вземе, насила знания и компетентности не могат да се дадат! Ако ученикът не иска да научи нещо, никакви принудителни мерки не могат да помогнат. Те само го отчуждават от училище. Напротив, ако има желание за учене, дори и при сегашната образователна система у нас могат да се постигнат прекрасни резултати. Това личи от представянето на младите българи в различните международни
5
олимпиади, от които те се връщат с високи награди. За съжаление, на диаметрално противоположния полюс са учениците, които трудно се справят с учебния материал. Те са много повече от успешните ученици и определят ниското средно образователно равнище в България, регистрирано при международното оценяване PISA през 2012 година. Застрашително голяма част от нашите ученици не са подготвени за успешна реализация в живота, тъй като знанията и уменията им са под приетия общообразователен минимум. Тези пропуски в образоваността ще се възпроизвеждат в следващите поколения и ще предизвикат в бъдеше тотален срив както на националната образователна система, така и на системите на общественото осигуряване и на цялата икономика. Причините, довели до катастрофалния спад в нивото на българското образование са многобройни и многопластови. Тук споменаваме част от най-съществените:
а) Отчуждаването от училището на голяма част от учениците и липсата на желание за учене
Това е най-сериозното предизвикателство пред образователната ни система. Проблемът не е само български и има донякъде обективна основа, с която следва да се съобразяваме. Най-общо казано, става дума за изоставане на образователната система от развитието на модерните технологии. Образователният процес следва установената през вековете традиция: „учителят или учебникът са носители на знанието, а учениците – слушат (или четат), запаметяват и възпроизвеждат наученото“. Предаването и придобиването на знания е основано на слушане, четене, писане и евентуално показване и разглеждане на статична картина (чертеж или снимка). Очаква се ученикът да комуникира пряко и предимно само с източника на информация (книгата и/или учителя). Този модел на образование днес е неприемлив за младите хора. Образователният процес, разглеждан като натрупване на факти и житейски опит, протича навсякъде, не само в училище. Чрез радиото, телевизията, компютърните игри и Интернет младите хора, още преди да са тръгнали на училище, усвояват многократно по-голяма по обем информация от връстниците си отпреди 60–70 години. Те ежедневно са подложени на интензивни информационни въздействия, основани на мощни динамични носители на информация, като видеоклипове, филми и компютърни образователни среди, които изпълняват ролята на своеобразни тренажори, позволяващи на младия човек да въздейства върху виртуалнатата среда и веднага да види и усети реакцията на своите действия. Този момент (виждането и управлението на реакцията на средата) е много важен, защото е свързан с „естественото учене”, минаващо през активното участие и взаимодействие на ученика със средата, чрез опитване и изпробване на различните ситуации и възможности.
Изоставането на образователния процес от развитието на комуникационните технологии също има принос за отчуждаването от училището. Тези технологии улесняват контактите и позволяват наученото бързо да се сподели и обсъди с много хора наведнъж, дори когато те физически не са на едно и също място. Споделените наблюдения, новите факти, различните гледни точки, аргументите „за” и „против” дадена теза, стават достояние на много хора наведнъж. Това издига равнището на информираност на цялата група и има значителен интегрален образователен ефект. Без преувеличение може да се твърди, че се е появил един нов и естествен за съвременните условия начин за възприемане и изучаване на обкръжаващия ни свят – с „помощта на групата, като част от колектива“.
Друг фактор, който допринася за негативното отношение към ученето и към училището е това, че образователният процес в твърде висока степен е фокусиран върху изучаването на факти. От друга страна, информация за много от изучаваните
6
факти е налична и лесно достъпна с помощта на търсачките в интернет. Човек може да получи отговор на редица въпроси чрез тях. Това създава фалшиво усещане, че отговорите на повечето въпроси вече ги има и че е достатъчно само да попиташ, за да намериш отговора. Тогава става естествен въпросът „Необходимо ли е човек да прекарва значителна част от живота си в училище, където се набляга върху научаването на факти?”. Негативна последица от „вярата в готовия отговор” е и това, че способността да се даде отговор на „незадаван до сега“ въпрос чрез използване на вече наученото, чрез експериментиране, чрез анализиране и обмисляне на проблема не се развива и не се оценява. Относително повърхностното знание е цената, която плащаме днес за удобството при използването на новите технологии и за достъпа до огромна по обем информация. Не бива да забравяме, че една от главните цели на образованието е да ни научи да даваме отговор на въпроси и да намираме решения на проблеми, с които не сме се срещали преди това. За тях няма готов отговор в интернет и тъкмо върху постигането на тази цел трябва да се фокусира образователния процес.
Въпросът как да се направят училището и ученето отново привлекателни, не е лесен и едва ли има еднозначен отговор. Неоспоримо е обаче, че за да се състезава с привлекателността на външния свят, училището трябва да разполага със съвременна технологична инфраструктура и да владее използването й. Само това, за съжаление, не е достатъчно. Необходими са промени и в учебното съдържание и най-вече в характера на самия учебен процес. Например, по-добре е ударението да се премести от преподаването и изучаването на факти, част от които са вече известни на учениците, към изясняването на връзката между фактите и явленията и към това как функционира светът като цяло. Необходимо е да се премине от сега преобладаващия стил на преподаване, при който учениците са пасивни слушатели, към стил на „разучаване” на проблема или явлението, при който целият клас участва в дискусията, провежда експерименти, поставя въпроси, издига хипотези, събира и представя аргументи за една или друга теза и, накрая, достига до самостоятелно „откриване” на фактите и взаимовръзките между тях. Придобитите по този начин знания са по-дълбоко вкоренени в съзнанието на учениците и са по-функционални, могат да бъдат използвани за решаване на други задачи. При този стил на учене неусетно се изграждат почти всички ключови компетентности, формулирани в Европейската референтна рамка на компетентностите (2006/962/EC; изброени са в края на раздела). Особено важно е, че се развива и укрепва способността на учениците да анализират и изследват, което е най-съществената част на умението за самостоятелно учене през целия живот. Поощрява се въображението и творческото начало. Стимулира се самостоятелната работа и мислене на учениците. Образователният процес става част от цялото всекидневие и „излиза” извън клас. Този стил на образование вече е добре разпространен във високоразвитите страни, където е известен под името “Inquiry Based Education” („Изследователски подход в образованието”). Масовото му използване би решило в значителна степен проблема с отчуждаването на учениците от училище и от ученето.Например БАН, където изследователският подход е работно ежедневие, може да подпомогне развитието на българската образователна система в тази посока (при това не само на училищно равнище). Първите стъпки са направени. По договор с МОН Институтът по математика и информатика на БАН проведе няколко 128-часови курсове с учители за усвояване на изследователския подход в образованието по математика. Регулярно се провеждат и курсове за повишавване на квалификацията на учителите в областта на Изследователския подход в образованието по математика. Разработеният в БАН Виртуален училищен кабинет по математика убедително показва преимуществата на
7
този подход. Чрез него математическите факти и явления могат да се изучават чрез експериментиране със специално създадени за целта среди (аплети).
Значителен ресурс за връщане на интереса към ученето и към училището има в извънкласните и извънучилищни занимания и дейности – викторини, фестивали, кръжоци, състезания, олимпиади, възлагане и разработка и докладване на проекти, празници на науката други подобни. Те могат да обхванат значителна част от учениците и да ги включат в дейности, които имат занимателен характер, но неусетно допринасят за изграждане на знания и компетентности.
б) Спад в обществения статус на учителя, непривлекателност и силно феминизиране на учителската професия
Причините, довели до това състояние на нещата са многобройни. Част от тях имат обективен характер. До преди 60-70 години училището имаше господстваща роля при преподаването и усвояването на знания, умения и компетентности. Училището беше, образно казано, „домът на образователния процес”. На това се основаваше високият авторитет на училището и на учителя в обществото. Училището днес вече не е единственият дом на образователния процес.
От друга страна, очакванията към квалификацията на учителя днес нараснаха силно. Той трябва да е добър специалист в областта си, да владее съвременните информационни и комуникационни технологии, да е в състояние да изгражда у учениците си ключовите компетентности, да владее тънкостите на педагогиката, психологията и когнитивните науки. Формите на подготовка и преквалификация на учителите, обаче, запазиха традиционния си характер и тези изисквания спрямо квалификацията на учителя няма как да бъдат удовлетворени. Като се добави и ниското заплащане на труда на учителите, сегашната картина става напълно обяснима. Решението може да се търси само в дългосрочен план (повече от десетилетие), като се усъвършенстват формите за подготовка на учителите и като се създадат условия, като учители да бъдат привличани хора, за които тази професия е мисия.
в) Продължителността на учебната година е по-къса по сравнение с останалите европейски страни. Лятната ваканция е неоправдано дълга, за сметка на по-малък брой ваканции през годината. Намален е броят на часове по природо-математическите дисциплини.
Продължителността на учебната година в България, като брой учебни дни, е сред най-късите в Европа – 180 дни за гимназиите, 170 дни за учениците от V до VIII клас и 160 дни за тези до IV клас. В Дания и Италия минималната продължителност на учебната година е 200 дни, а в Ирландия и Норвегия е 190 дни. Освен това, учебната година у нас започва късно и приключва по-рано в сравнение с редица други европейски държави. Българските ученици са с една от най-дългите летни ваканции, но през годината ваканциите са по-малко, отколкото в други страни. Това води до неравномерно натоварване и прекъсване в учебния процес. Резултатите на българските ученици в PISA показват, че това положение следва да се преосмисли и евентуално промени. За сметка на продължение на учебната година могат да се увеличат часовете по математика и по естествени науки. Силното намаляването на тези часове преди години беше крупна грешка, която влоши качеството на работната сила в България и намали съществено привлекателността на България като инвестиционна дестинация за високотехнологични производства. За съжаление, тъкмо в тези производства принадената стойност (печалбата) е най-голяма. Привличането на инвестиции само чрез ниски разходи за труд обрича страната ни на програмирана бедност за десетилетия напред.
8
г) Образованието не е приоритет в ценностната система на голяма част от населението
Наблюденията показват, че липсата на образование у родителите често се „наследява” и от децата. Ценностната система на родителите става, до голяма степен, ценностна система и на следващото поколение. Обществената среда, социалният статус на семейството, социокултурните различия влияят силно върху отношението към образованието. Ако няма противодействие, неграмотността и необразоваността постепенно ще обхващат все по-широки слоеве от българското общество. Не е необходимо голямо въображение, за да се предвидят последиците.
Образованието не е приоритет за много български граждани и поради това, че значителен брой хора в обществото ни, без да имат забележим образователен ценз, демонстрират добро материално благополучие, въпреки че това благополучие доста често е с неясен или дори със съмнителен произход. Многобройни са примерите и в обратната посока. Висококвалифицирани специалисти, преподаватели, учени, лекари, работници трудно посрещат ежедневните си нужди. Много млади хора, завършили дори висше образование, не работят по специалността си или въобще не могат да си намерят работа. Демотивиращ е и фактът, че държавата има само декларирана, но не и осъзната визия за ролята на образованието и на науката в дългосрочното развитие на страната и в привличането на инвестиции.
д) Игнориране на етнодемографските процеси и засилване на мултикултуралния характер на обществото
Основните характеристики на динамиката в етнодемографските процеси в обществото ни е известна на всички. Характеристиката „мултикултуралност” ще засилва присъствието си в България и Европа. Образователната ни система обаче е възникнала и е обслужвала нуждите на монокултурно общество. Може би това е причината, когато се произнася думата „интеграция” много хора да чуват „асимилация”. Очевидно е необходимо адаптацията към бъдещите условия да започне още от сега, за да не се окажем неподготвени за пореден път. Изграждането на образователна система, която се съобразява с различията в нагласите и възприятията е трудна задача, но първите стъпки следва да се направят веднага.
Свързани новини:
Виж всички новини от 2016/09/07