Времето за спасяването на българската наука изтича

Медийното пространство в последните седмици се доминира от започващата президентска кампания, изборът на генерален секретар на ООН и пр. наболели теми. Покрай тях на заден план остава една в дългосрочен план много по-важна за бъдещето на България тема -- финансирането на българската наука. Преди около месец от МОН обявиха колко пари от оперативната програма “Наука и образование за интелигентен растеж” ще се използват за наука и в какви области тези пари ще бъдат насочени . На кратко, 350 милиона лева ще бъдат отделени за изграждането на центрове за “върхови постижения” и центрове по “компетентности”, едните насочени към по-фундаментални изследвания, другите към съвместна работа с бизнеса. Идентифицирани са четири области за целенасочено финансиране: “Мехатроника и чисти технологии”, “Информатика и информационни и комуникационни технологии”, “Индустрия за здравословен живот и био-технологии”, и “Нови технологии в креативните и рекреативните индустрии” .  Веднага започнаха спорове и съмнения. Дали парите няма да бъдат откраднати, както често се е случвало преди? Дали въпросните центрове няма да представляват алтернативни научни институции, маргинализиращи вече съществуващите такива? Дали финансирането на зададените приоритетни области няма да бъде за сметка на други области от науката? Доколко може да говорим за фундаментална наука в случая? И други. Ще си позволя да коментирам само едно от тези съмнения, тъй като то е свързано с централната тема на този текст: в изрази от сорта на “Нови технологии в креативните и рекреативните индустрии” не се вижда нищо свързано със сериозна научна дейност, като това е просто най-яркият такъв случай от четирите; формулировката на останалите направления също буди съвсем основателни тревоги относно това доколко някаква реална наука ще бъде финансирана чрез тях. Но най-важното в случая е, че начинът, по който парите от оперативната програма ще бъдат изхарчени, разкрива много за пълното неразбиране в българското общество и особено сред управляващите елити относно: - същността и целите на науката - връзката между фундаменталната наука и развитието на технологиите - ролята на науката в обществото и защо тя трябва да се поддържа - значението на науката (или по-скоро, на пропастта оставена от липсата на такава) за бъдещето развитие на България Без да има добро разбиране в обществото по тези въпроси, българската наука е обречена на продължаващи непрекъснати скандали за пари, и в крайна сметка на окончателна мъчителна смърт. А с нея ще си заминат и шансовете на държавата да се измъкне от блатото, за което наличието на научна инфрастуктура и работещи на световно ниво учени на територията на страната е необходимо условие. Защо трябва да се развива наука? Абсолютно потресаващо е, че всеки път, когато се говори за финансиране на научни изследвания, това се обвързва с развитие на икономиката, връзки с бизнеса и пр. клиширана реторика, ясно демонстрираща, че в съзнанието на хората, от които идват тези изявления, единствената възможна полза от научната дейност е правенето на пари. Такъв подход общо взето гарантира, че бизнес и икономика няма да се развиват и че пари няма да се направят (за това по-подробно по-долу), но по-важното е, че това виждане напълно обръща естествения ред на нещата и показва пълно неразбиране за заобикалящия ни свят. В резултат на маргинализацията на научната общност от обществения живот в страната, следните прости истини изглежда са напълно забравени: Първо, живеем във физически свят, управляван от природни закони, адекватно разбиране за който се дава от науката. Човешката икономика е една съвсем малка подсистема на този физически свят и всичко, което се случва в нея, се подчинява на тези закони. Катастрофална грешка е това да се забравя и да се гледа на света изцяло през призмата на краткосрочните интереси на икономическия растеж и бизнеса. Второ, науката не е средство за генериране на технологии, които да правят пари. Науката е система от доказали се през вековете като надеждни методологически практики за разбирането на заобикалящия ни свят, и ако и да не е винаги перфектна, тя е единствената такава добре работеща система. Напредъкът в разбирането на физическия свят, в който живеем, е нещото, което позволява технологичното развитие. Но научният светоглед и мислене са много по-важни от каквито и да било печалби, икономически растеж, и пр. И това би трябвало да е очевидно за всеки. От изключителна важност за едно общество е решенията в него да се взимат информирано и рационално, от гледна точка на дългосрочния общ интерес. На всяко едно ниво, като се започне от отделния индивид и се стигне до държавата като цяло. Ако това не е така, рискът да се взимат погрешни решения с пагубни за бъдещето на обществото последствия нараства неимоверно. Общество, в което науката и научното мислене отсъстват като фактор, е много по-лесно манипулируемо от външни и вътрешни интереси и рискува самоунищожение чрез серия от безумни решения, взети в условия на нарастваща дерационализация и деинтелектуализация. Което впрочем описва доста точно станалото в България през последните няколко десетилетия. Научната инфраструктура в страната беше почти напълно унищожена и мнозинството кадърни учени напуснаха страната. Наука на високо ниво се прави само в много ограничен брой области, основно по-теоретични такива, които не изискват пари за скъпи експерименти, но и там прогнозите за бъдещето са негативни. Същевременно общественото пространство се доминира в политиката от демагози, преследващи основно лично облагоденстване, и с много съмнителни интелектуални качества. А по теми, засягащи заобикалящия ни физически свят, основно от псевдонаука и шарлатания: хомеопатия и всевъзможни други “алтернативни' медицини, астрология, мистицизъм, врачки, екстрасенси, уфолози, религиозни лица, и какво ли още не маршируват безпрепятствано по електронните и печатните медии. Авторът прекарва по-голямата част от времето си извън страната, но редовно следи ставащото в нея по интернет и е наблюдавал с ужас не един и два пъти как в иначе сериозни публицистични предавания по телевизията се канят астролози с цел предричане на бъдещето и как в националния ефир се проповядват абсолютно анти-научни измишльотини по всевъзможни теми. Това са белези на тотална дерационализация на обществото. Тук даже не говорим за бедни хора без образование, отиващи на врачка; става дума за формално високообразовани журналисти и медийни лица, които изглежда наистина вярват в тези неща. Не е никак чудно, че едно такова общество е податливо на манипулация от политически демагози и външни влияния, и че е затънало по такъв начин в резултат. За автора е очевидна връзката между липсата на подкрепа за науката в България, тясно свързаната с това липса на критична маса работещи учени в природните дисциплини (независимо от иначе огромния брой хора с научни титли), и дерационализацията на обществото, а оттам и много от останалите му проблеми. Дали би било по-различно ако в страната имаше такава критична маса? Има основателни причини да се мисли така. В момента в България се затваря една плетеница от няколко порочни кръга. Ако в страната имаше функционираща на световно ниво научна инфраструктура, тясно свързана с университетите и преподаването в тях, това щеше да има следните положителни ефекти: - Щеше да има достатъчен брой високоуважавани учени от природните науки, които да участват в обществения живот като публични интелектуалци. Тяхното присъствие там може би щеше да елиминира псевдонауката и шарлатанията от медийното пространство. - Те щяха да служат като модели за следващите поколения, демонстрирайки нагледно, че кариера в науката е опция за тях, и вдъхновявайки децата да се насочат към природоматематическите предмети. Това щеше да изгражда математическа грамотност и научен светоглед в подрастващите, което щеше да повиши драстично нивото на рационалност в обществото като цяло. - Щеше да има огромен положителен ефект върху преподаването в средното училище -- учебниците шяха да са на високо ниво, учителите щяха да са много по-добре подготвени (тъй като университетските курсове нямаше да са архаични както сега, а на високо съвременно ниво), можеше да има активни и мащабни програми за привличане на талантливи деца към научните изследвания от ранна възраст (както се прави по света) и т.н. - Всичко това щеше да продуцира много по-високо ниво на научна грамотност и рационалност в обществото, което от своя страна щеше да генерира много по-сериозна подкрепа за науката, затваряйки кръга. - А наличието на критична маса високообразовани хора в обществото с мислене, фокусирано върху по-възвишени от всекидневното оцеляване теми, може би щеше да блокира една значителна част от безумията, които се вършат в него днес. Вместо това, в момента наблюдаваме следното: - В България са останали най-вече първо, сериозни учени на преклонна възраст, остатъци от едно време, които нямат енергия за такива битки; второ, млади учени-идеалисти, борещи се за оцеляване, които не са в достатъчно стабилна и сигурна позиция да ги водят; и трето, псведоучени, далавераджии, и кариеристи, на всякаква възраст, които използват научните си титли и академични позиции за лично облагодетелстване, и за които науката сама по себе си е от второстепенно значение. Не е ясно какъв точно е относителният дял на последната група, но общото впечатление е, че той е доста голям. А от нея да защитава науката в общественото пространство не може да се очаква. - Унизителното финансово състояние, в което е поставена науката, я оставя без никакъв престиж в очите на обществото. Съответно много малко са децата, които се насочват към природоматематическите дисциплини в училище. Което затваря порочния цикъл -- колкото по-малко науката присъства в съзнанието на обществото, толкова по-малка е подкрепата за нея от страна на това общество. - Още един порочен цикъл се затваря и от доминацията на шарлатанията в медийното пространство. Ако на хората им се казва всеки ден по телевизията и вестниците как научната медицина не може да им помогне и как еди какъв си “алтернативен” метод за лечение работи по-добре, то не може да се очаква те да се отнасят с доверие и уважение към науката. Което пък отваря още по-голям пазар за шарлатаните. - Към всичко това се прибавя корупцията в системите на образованието и здравеопазването. Средностатистическият човек има директен контакт с хора с научни титли (кой е истински учен и кой не е за него не е възможно да каже) по две направления -- когато си прати детето или той самият постъпи във ВУЗ, и когато трябва да иде на доктор. ВУЗ-овете са прочути с корупционните си практики, които в много случаи напълно обезсмислят процеса на обучение; масовото изнудване на пациентите за пари в болниците също е добре известно. Естественият резултат от това е да се създаде впечатление у хората, че “науката” е просто още една схема за лично обогатяване на определени хора, към която правилният подход е този на дълбокото недоверие. Това е тих процес, който се разгръща ежедневно под повърхността на обшественото внимание, и на който няма кой да се противопостави. От по-горното не бива да се подразбира погрешно, че на Запад науката се цени високо от всеки един човек в обществото и че там е някакъв рай за учените. Съвсем не е така. Анти-интелелектуализмът, невежеството и неграмотността са масово явление и там. Но все пак там има значимо ниво на подкрепа за научната инфраструктура от страна на елитите в обществото, които често имат директни връзки с академичните институции. И у нас има такива връзки, но тъй като подкрепа за научните изследвания няма, а интелектуалното ниво на елитите изглежда е много ниско, следствието от тях е още по-дълбокото ерозиране на академичните ценности и корумпирането на университетите и научните институти. Резултатът от всичко това е, че България се превръща в страна от Третия свят, в която рационалното информирано мислене става все по-голяма рядкост. И почти всеки по-образован се маха от нея колкото се може по-бързо, което ускорява процеса. И това би трябвало да е насоката, към която да се насочват отговорите на въпроса “Защо трябва да се развива наука?” На ниво човечеството като цяло, науката трябва да се развива с цел все по-доброто разбиране на заобикалящия ни свят, което е изключително значимо само по себе си, като абстрактно добро, но е също така от критична важност за взимането на информирани решения на глобално и местно ниво. От чисто практическа гледна точка, фундаменталните научни резултати са необходимо условие за по-нататъшния технологичен напредък. Разбира се, тези цели биха могли да се осъществяват успешно и само на няколко места по света, а останалите държави да се ползват от резултатите. И такива виждания са изказвани публично от български политици в миналото. Но има и още една много важна причина, която налага развиването на научните изследвания на местно ниво от всяка една държава, и тя е поддържането на качеството на човешкия материал в нея, чрез взаимовръзките между научните изследвания, образователната система и обществения живот, които изброих по-горе. Липсата на наука на сериозно ниво в една страна е на практика еквивалентна на принадленост на тази страна към Третия свят. Неразбирането на този прост факт от страна на политическия елит и обществото също е ясен признак за такъв статут. Като трябва дебело да се отбележи, че не е достатъчно да се развиват само няколко приоритетни области с практическо приложение и напълно да се пренебрегва всичко останало. Научната грамотност и светоглед и адекватното разбиране за света, произтичащо от нея, включват един дълъг списък от дисциплини, като много от тях нямат никакви очевидни практически приложения (ключовата дума тук е “очевидно”, за това повече по-долу). Например, не е възможно един човек да разбира света около него без солидна подготовка в областта на еволюционната биология, тъй като няма как човешката същност и поведение да бъдат разбрани извън контекста на човешката еволюционна история. Съответно не е никак добре в една държава да няма почти никаква еволюционна биология, и никакви публични интелектуалци, които да са експерти в областта. А положението в България е точно такова... Подходът на МОН и правителството към употребата на средствата по оперативните програми за наука и образование е напълно неадкеватен в този контекст. Как точно се развива наука? Дискусията около бедственото положение на българската наука в последните 25 години винаги се е въртяла около липсата на пари. И това е оправдано -- липсата на пари наистина е гигантски проблем, който може да се реши само с наливане на много средства. Но това е само необходимо условие за изграждането на добре функционираща научна инфраструктура. Само по себе си то не е достатъчно, трябва да бъдат изпълнени още редица други изисквания за да се достигне до желаното ниво. За тях не се говори въобще. Което е функция на лошото състояние на науката в България -- поради високоспециализираната природа на научната дейност, това как точно се работи в една продуктивна лаборатория или научен институт често е ясно само на тези, които работят на такова място, и ако такива примери няма много, то не е чудно, че хората по-нагоре в йерархията не разбират как може да се стигне от сегашното положение до едно по-добро бъдещо такова. Много спорове са се водили относно това дали финансирането трябва да е проектно или институционално, т.е. дали учените да си търсят пари поединично чрез кандидатстване за грантове със специфични проекти, или да им се дават пари директно през институциите, в които работят. В световната практика има примери за успешно приложение и на двата модела, както и на разнообразни смесени системи. Спорът относно това кой точно да се приложи у нас по-скоро отвлича вниманието от по-важния проблем, който е стабилността. Как протича типичната кариера на учените, работещи в топ институциите на Запад? След взимането на бакалавърска степен, следва записване в докторантска (PhD) програма (в някои държави има задължителна магистърска степен преди това, в много други това не е така), където се получава основния тренинг в това как се извършват експерименти, анализират данни, пишат статии и т.н. (в най-добрите институции и за най-талантливитие студенти този процес започва активно още по-време на бакалавърската степен, а понякога дори и в гимназията). Този период продължава поне 3 години и обикновено по-малко от 7 (поне това е така в природните науки). Най-често след това се прави т.нар “постдок”, период от няколко години, в които младият учен извършва изследвания, формално с цел допълнителен тренинг, реално с цел да покаже, че може да му се повери управлението на собствена изследователска група. Следващата стъпка е кандидатстването за професорска позиция. Точният статут на тази позиция варира от държава на държава, но важното е, че това е моментът, в който младият учен става независим и започва да търси собствено финансиране за изследванията си. Масова практика е наелата го академичната институция да му даде сериозна сума пари (понякога достигаща един милион) като стартов пакет, с които да финансира закупуването на оборудване за лабораторията си и първоначалните експерименти и статии, на базата на които да кандидатства за грантове. Оттук нататък младият професор се конкурира с всички останали лаборатории в областта си за държавно и частно финансиране на изследванията си, наема и тренира постдоци и PhD студенти, публикува статии, патентова изобретения, и т.н., в продължение на няколко десетилетия. Което е възможно тъй като в системата има стабилност, на всички нива: - Парите за наука никога не са толкова, колкото на учените би им се искало. Но ги има и ако си на достатъчно високо ниво и имаш добри идеи, може да очакваш да спечелиш достатъчно от тях за да поддържаш лабораторията си в продължение на десетилетия. Знаеш, че поне до някаква степен това зависи от теб, и че не си в пълна степен зависим от капризите на външни фактори, които могат да унищожат това, което си започнал, във всеки един момент. - Това позволява да се разгърне реална изследователска програма, с дългосрочна визия за резултатите от нея. Т.е. да започнеш дадена линия на изследвния, когато на 30-35 години полагаш основите на лабораторията си, и спокойно да очакваш, че ще можеш да я довършиш десет, двадесет, че и повече години напред в бъдещето. - Освен това знаеш, че институцията, в която работиш, те подкрепя напълно, тъй като е в нейн интерес ти да успееш, и като престиж, и финансово (чрез грантовете, които печелиш). Няма нужда да се страхуваш от политически интриги (не че ги няма, но те не застрашават самото ти съществуване като учен), явен и скрит саботаж, провал на усилията ти да изградиш лабораторна инфраструктура поради тотално институционално невежество и немарливост, и пр. - Намираш се в среда на активен обмен на идеи, с много други хора, работещи на също толкова високо ниво като теб, с които се колаборираш активно (често не само в твоята тясна област). Тази стабилност на благоприятните условия за работа е абсолютно необходимо условие за изграждането на добре функционираща научна инфрактруктура. Тя позволява хората да разгърнат креативността си и да придвижват науката и технологиите напред. И обратното, ако няма стабилност, съчетана с богата колаборативна интелектуална среда, не могат да се очакват някакви сериозни резултати. Би трябвало да е ясно на всеки, че такива условия в България в момента няма, и че целта би трябвало да е те да се изградят, и то колкото се може по-бързо. Нека тогава се запитаме дали средствата по оперативната програма ще бъдат изразходени разумно от тази гледна точка? Нищо подобно. Говорим за една в действителност доста малка сума -- 350 милиона в продължение на четири години, или по около 80-90 милиона на година. Това е крайно недостатъчно само по себе си. Но нито дума не се чува за мащабна програма за допълнително държавно финансиране на научните изследвания. Което означава, че след като програмата свърши, науката ще се върне към сегашното си състояние. Т.е. ту има някакви мижави пари за наука, ту няма нищо, а когато такива пари се отпуснат, повечето от тях се крадат по разнообразни креативни схеми, което генерира непрекъснати скандали покрай Фонд Научни Изследвания (ФНИ), които пък от своя страна още повече сриват реномето на науката в очите на обществото. На мен лично не ми е известно да има някакъв дългосрочен план за използване на парите по оперативните програми за изграждане на гореописаните условия на дългосрочна финансова стабилност, които да позволят да се развива сериозна научна дейност с реални резултати. Няма и никакъв признак, че МОН като цяло разбира как да направи нещо подобно. Определените приоритетни направления подчертават това особено ясно. Което ме води до следващата болезнена тема: Фалшивото разграничение между фундаментални и приложни изследвания Фундаментален аспект на научното мислене и светоглед е несъвместимостта му със сляпата идеология, от всякакъв сорт. За истинския учен всичко подлежи на съмнение, преоценка и преосмисляне, и няма нищо свято, което да се приема безкритично. Какво обаче стана в България след 1989 г.? Сменихме една идеология, по същество секуларна религия, чиито постулати не подлежат на съмнение, с друга такава, с обратен знак (комунизъм с пазарен фундаментализъм). В която поне официално се уповаваме също толкова безпрекословно. И едната, и другата идеология са нанесли огромни поражения на науката в България. Преди 1989 г. това е ставало на ниво повишения -- абсолютно пагубно за културата и практиката в една научна институция е да се нарушават нормалните меритократични критерии за кариерно израстване, което е било масова практика тогава по партийна линия, и което е една от основните причини за огромния брой псевдоучени и шарлатани и тежката корумпираност на българските академични институции и до днес. Но каквото е оцеляло от онези години, пазарният фундаментализъм е на път да доразруши, чрез изкривяването на разбирането за това каква е целта на научните изследвания и налагането на идеята, че ако от нещо не могат да се правят пари, от него няма смисъл. Обясних по-горе защо това е пагубно за науката като цяло, тук ще поясня защо това разбиране обрича на провал дори и обявената си цел -- правенето на пари. Разграничението между приложни и фундаментални изследвания е почти изцяло изкуствено. Пълен мит е, че целенасоченето развитие на “приложните” изследвания ускорява генерирането на печеливши изобретения с полза за икономиката, което се демонстрира пределно ясно от историята на науката и технологиите. Ако говорим за минимални повърхностни напредъци, тогава може и да го броим за истина. Но ако става дума за наистина сериозна работа, това схващане е далеч от реалността. Първо, много често технологиите се тласкат напред от открития в области с наглед нулево практическо приложение, второ, топ-лабораториите по света не мислят за себе си нито като за “фундаментални”, нито като за “приложни”, те си вършат работата, обогатявайки научното познание от една страна и патентовайки каквото имат за патентоване от друга. Ще дам няколко примера, които би трябвало да илюстрират добре за какво говоря. Първите два са от моята собствена област. Една от най-основните операции в молекулярната биология е т.нар верижна полимеразна реакция (PCR), чрез която даден сегмент от ДНК може да бъде амплифициран. Без PCR както съвременната биология така и съвременната биотехнологична индустрия (на стойност десетки и стотици милиарди всяка година) биха били немислими. PCR бива изобретен в средата на 1980-те, но първоначално в много груба и неудобна за използване версия. Днешните удобни за използване реагенти съществуват благодарение на изолацията на ДНК-полимерази, оцеляващи и работещи на много висока температура (над 70 градуса Целзий). Въпросните ензими са изолирани от архебактерии, живеещи в хидротермални извори, изучаването на които започва през 1960-те и 1970-те от чисто любопитство относно това какви са тези странни организми, живеещи във вряща вода, в концетрирани киселинни разтвори и пр. условия, наглед несъвместими с живота, без някой въобще да се е замислял какви приложения те биха могли да имат. Но ето че се оказва, че приложения има, и то какви. Аналогичен е примерът с най-новата революция в генното инженерство -- т.нар CRISPR нуклеази, които позволяват лесното директно редактиране на геномите на почти всички организми (както и много други по-креативни неща). CRISPR е система за молекулярен имунитет срещу вируси, която се среща в разнообразни варианти в бактериите и архебактериите, и която бива открита в началото на миналото десетилетие и изучавана от чисто любопитство в продължение на около десетилетие след това преди да се осъзнае какви всеобхватни приложения тя има. Като е интересно да се отбележи, че ако и това приложение да стана в утвърдени центрове на науката в САЩ (Бъркли, MIT и Харвард), ранните изследвания в областта са концентрирани в Европа , и то не само в големи държави като Франция, Германия и Испания, но и в малка и незначителна такава, много подобна на България, като Литва. Третият пример е може би най-успешната откъм приложна продукция институция в историята, развойното звено на американската телекомуникационна компания AT&T, Bell Labs. Списъкът с изобретения излезли от там, без които животът ни днес би бил немислим, е много дълъг: лазерът, транзисторът, клетъчните телефони, комуникационните сателити, соларните панели, операционната система UNIX, езикът за програмиране C, и още много други. Но освен всичко това Bell Labs генерира и осем Нобелови награди, някои от тях за чисто фундаментални открития, като например космическия микровълнов фон, както и множество фундаментални приноси в математиката и теоретичните комптърни науки. Тайната на успеха на Bell Labs се крие именно в интеграцията на фундаменталните и приложните изследвания и в стабилните условия за работа, осигурени на учените там . До началото на 1980-те, AT&T се радва на монопол над телекомуникационните услуги в САЩ, което се е равнявало на ефективен скрит данък върху населението, тъй като цените на тези услуги са били по-високи отколкото са щели да бъдат ако е имало конкуренция. Но това е имало много благотворен ефект върху изследователскта дейност, тъй като, първо, за нея е имало много пари, и второ, липсата на конкуренция е осигурявала стабилност и свобода. Било е възможно даден учен да се остави да работи в продължение на години върху нещо, без от него да се очакват бързи резултати, което е давало възможност за наистина креативна и задълбочена работа. Сериозен фактор зад цялостния модел е било и наличието на хора начело на цялата операция, които са разбирали как да създадат стабилни и стимулиращи условия за работа и как да интегрират работата на инженерите с тази на теоретиците, и които не са искали бързи резултати, носещи пари на момента. Контрастът между постиженията на Bell Labs от средата на 20-и век и този на съвременната IT индустрия, оперираща в условия на зверска конкуренция, чиито основен продукт са социални мрежи, компютърни игри, видиотяващи мобилни приложения и пр. средства за разсейване и пилеене на времето на хората, би трябвало да е очевиден. А контрастът между тези примери за това как приложните и фундаменталните изследвания не могат да бъдат разделени едни от други от една страна, и присъствието на “Индустрия за здравословен живот и био-технологии”, и “Нови технологии в креативните и рекреативните индустрии” в списъка с приоритетни области по оперативната програма, и на “Развитие на върхови и пазарно-ориентирани научни изследвания” като специфична нейна цел от друга, оставям без коментар. Затварящият се прозорец за спасяването на българската наука Още един трагичен аспект на цялата ситуация е, че има реален риск да се получи следното: парите по операционната програма ще се раздадат на проекти по зададените приоритетни насоки; дори и нищо да не се открадне (което е съмнително), изгледите реална наука или научна инфраструктура да бъдат изградени като резултат от цялото това мероприятие не са особено обнадеждаващи, поради изложените дотук причини. Оперативната програма ще свърши един ден и тогава ще се върнем на досегашното положение -- крайно несигурно държавно финансиране през ФНИ. И пак ще започнат протести за пари, и съвсем основателно. Само че обществото тогава може да зададе следния въпрос: “Нали ви се дадоха пари по оперативните програми, какво направихте с тях и защо да ви даваме още?”. Че първо, парите по програмата не са кой знае колко, второ, че те не са били изразходвани разумно, и трето, че те може и да са били откраднати, няма да се осъзнава. И това ще е тежък удар по и без друго много ниското реноме на българската наука. Която все още може да бъде спасена, но прозорецът от време, в който това може да стане, се затваря бързо. Добре известно е, че огромното мнозинство млади български учени напускат страната и се отправят по разнообразни дестинации по света. И авторът на този текст е един от тях. Като индиректен резултат на това изтичане на мозъци, българските академични и научни институции са оставени под контрола на хора, чиято мотивация и дейност често се разминават сериозно с дългосрочните интереси на науката в страната. Научните институции, поради природата на научната работа, са особено уязвими към завземане отвътре от такъв тип хора. Научната дейност изисква пълна отдаденост и концентрация върху работата. Следствие от това е, че ако се води борба за власт между истинските учени, опитващи се да развиват реална наука, от една страна, и кариеристи, далавераджии и политически интриганти, от друга, истинските учени просто нямат шанс. Времето, което те посвещават на научна работа, е време, което техните противници оползотворяват много по-пълноценно във въртене на подли номера и измисляне на разнообразни схеми за завземане на властта в съответната институция. Битката е неравна. Затова ако няма много силни механизми за изхвърляне на псевдоучените и измамниците от системата, с течение на времето те със сигурност обземат цялата власт. Факторът, който пази топ-унивеситетите по света от такава съдба, е техният престиж и конкуренцията помежду им. Властта и влиянието, на които се радват ръководещите ги, зависят изцяло от академичната репутация на техните институции. Съответно е невъзможно за един престижен университет на световно ниво да си позволи да наема, да не говорим за повишаване в ръководни длъжности, хора, които не са изцяло отдадени на науката и на изследванията си. А ако в един академичен департамент има само истински учени, те няма как да търпят присъствието на псевдоучени, хора с чисто комерсиално отношение към академичната дейност и откровени мошеници, каквито за съжаление могат да се намерят в изобилие в българските университети, както е видно от непрекъснатите скандали в тях, за които се говори по медиите, и от това, което се разказва в средите на учените, но не винаги стига до медийното пространство. От друга страна, колкото по-ниско е реномето на една изследователска институция, толкова по-малко има за губене от по-нататъшната загуба на престиж. А и става трудно въобще да се загуби престиж, тъй като от един момент нататък почти никой външен човек не следи с интерес какво става там. И това премахва гореописаните бариери пред превземането отвътре от лъжеучените. Спасяването на науката в България няма как да не мине през решаването на този проблем -- как университетите и институтите да станат място, в което всеки един човек едновременно има нормални условия за работа и е изцяло фокусиран върху реална научна дейност. Много трудно е това да стане отвътре в рамките на академичната автономия такава каквато тя се разбира в момента, поради гореописаните причини. За съжаление, тази проблем дори не е идентифициран, да не говорим за някаква сериозна публична дискусия по него. А решаването му е тясно свързано с вторият стълб, върху който една реалистична програма за спасяване на науката в България трябва да се крепи -- обръщането на изтичането на мозъци и връщането на колкото се може повече български учени, работещи извън страната, обратно в нея. Към момента това е трагична загуба на човешки потенциал за държавата, но то е също и огромна възможност. Академичната инфраструктура на България е първоначално градена именно по този начин -- в първите десетилетия на Третата българска държава, хиляди млади българи отиват да учат на Запад, връщат се и прилагат усвоените там практики на местна почва. В момента също има хиляди български учени извън страната, много от тях работещи на най-високо ниво и в топ-институции, и това е безценен ресурс, който трябва да се използва. Далеч не всички от тях са напуснали България завинаги и си спомнят за нея само с отвращение, точно обратното, много от тях биха искали да се върнат и да развиват висококласна научна дейност в родината си. Но за всеки един от тях поотделно това е невъзможно. Ето как протича мисловният процес на един такъв учен когато започне да разсъждава по темата: - Той започва да мисли как да изгради условия за продуктивна работа на местна почва, и естествено първото нещо, за което се сеща, са парите. Говорим за сериозни суми -- в научната област на автора на този текст (която е сред най-скъпите) за да се поддържа една лаборатория в конкурентноспособно състояние са необходими между половин и един милион долара/евро на година (в България те биха били малко по-малко поради по-ниските заплати, но не много по-малко понеже разходите за реагенти са еднакви навсякъде, тъй като често има само един производител в целия свят). Пари естествено нито има, нито има никаква гаранция, че ще ги има в дългосрочното бъдеще. Оперативните програми ще дойдат и ще заминат, а след това? Какво става през 2030 г.? Но нека да предположим, че въпросният учен е световна звезда в областта си и не би имал проблем да спечели пари от чужина. Проблемите пред него обаче едва сега започват. - Сумите, цитирани по-горе, са само за неговата си лаборатория. Но във всеки един сериозен научен институт по света има сериозно количество много скъпо и жизненоважно за работата оборудване, което е общо за всички лаборатории в него, и с него често боравят специализирани лаборанти, с дългогодишен опит. Липсата на такова оборудване и на квалифицираните хора, които да работят с него, прави много изследвания невъзможни. Набавянето му обикновено не е по силите на един човек, да не говорим за намирането на кадри на високо ниво, които да го поддържат. - Следващото нещо, за което българският учен в чужбина с намерение да се връща трябва да мисли, е членовете на лабораторията си. За да е конкурентноспособен на световно ниво, на него му трябват амбицирани и много талантливи докторанти и постдокторанти, които да са готови да работят по 12-14 часа на ден, седем дни в седмицата, и то около дузина от тях. И тогава той се сеща за скорошните новини, че в Софийския университет се приемат студенти и с тройки, и че даже и тогава местата не могат да се запълнят, че някъде към половината оценки на матурите по математика са двойки и това при смешно лесни тестове и занижени критерии за оценяване. И на него не му е ясно откъде точно ще дойдат тези студенти. - Но да речем, че малка група такива студенти, които да не са забягнали на Запад, може да се намери по някакъв начин. Само че за да е конкурентен, човек има нужда и от активен обмен на идеи. За което е нужна активна интелектуална среда около него -- откритията, които се публикуват в момента, са направени обикновено поне година по-рано и ако човек разчита само на прочетеното от научните списания, той е обречен винаги да изостава. Обменът на идеи лице в лице между хората, много преди тяхната публикация, е от изключително значение за развитието на науката (именно това е причината концентрациите на научни институти около MIT и Харвард в Б

Прочети цялата новина http://www.mediapool.bg/vremeto-za-spasyavaneto-na-balgarskata-nauka-izticha-news255308.html

Свързани новини: