Фейсбук демокрация

Социалните мрежи променят традиционната демокрация, и то не само за добро. Фейсбук, Туитър и другите инструменти за мигновена комуникация и конструиране на виртуални общности имат разнородни ефекти върху политиката. Те карат хората да се чувстват преки участници в нея, но също така водят и до раздухване на популистки нагласи и нереалистични очаквания. Както радиото и телевизията в близкото минало, така и новите форми на комуникация могат да бъдат разглеждани и с надежда, и с тревога. Вместо да се величаят или клеймят, по-спешно е техните ефекти да бъдат разбрани. Власт без авторитет Легитимната власт има авторитет: тоест хората й се доверяват и смятат, че с нейните решения ще са по-добре, отколкото без тях. Според теорията на Джоузеф Раз държавата винаги твърди, че притежава авторитет, макар понякога тази й претенция да не е оправдана. Например като цяло държавата разполага с по-голяма експертиза от гражданите в областта на ядрената енергетика или на здравеопазването и огромната част от хората имат основание да смятат властта за авторитет по тези въпроси. Но – и тук идва една важна уговорка – това не важи за всички хора. Винаги ще има отделни експерти, които имат по-дълбоки познания по тези и други теми. Тяхното мнение ще има по-голяма тежест от това на държавните институции и точно тези експерти нямат основание да приемат конкретните решения на държавните органи по тези теми за авторитетни. Фейсбук плюс Гугъл правят от тази тривиална ситуация сериозен проблем за съвременната демокрация, защото експертите излизат от специализираните си издания и се впускат в един широк, необхватен, публичен дебат. Тъй като "знанието“ се разпространява почти със скоростта на светлината по социалните мрежи, това, което е било достъпно само за отделни експерти, става (понякога за минути) достояние на всички. Или по-скоро може по принцип да стане достояние на всички. Тъй като достъпът до мрежите е свободен, всеки може да достигне до споделеното от всеки друг. В тази ситуация държавата и властта се оказват по принцип без авторитет, защото каквото и решение да вземат, винаги ще има групи от експерти, които публично ще го оспорят и това оспорване често може да стане viral – да се разпространи със скоростта на остра вирусна инфекция по социалната мрежа. Примери за такива инфекции има много: - Властта взема решение за построяване на паметник на Самуил, но проектът и изпълнението бързо се развенчават в мрежите; - Властта иска да строи АЕЦ "Белене“, но бързо става ясно, че сметката не излиза, има свръхпроизводство на енергия и т.н.; - Властта сключва споразумения за "Южен поток“, но докато пристигнат първите тръби, вече в мрежите се „знае“, че проектът е безполезен, противоречи на законодателството на ЕС и е обречен… Тук не е важно дали в изброените три случая експертите са прави, или не – по мое мнение те по-скоро са прави. Не е толкова важно и дали властта ги е послушала, или не. Въпросът е, че каквото и решение да вземе властта, тя ще е в ситуация, сходна на горната почти по всеки въпрос. Винаги ще има една малка група от високо квалифицирани експерти, които ще оспорят ефикасността на предложеното от властта и ще имат някаква алтернатива, било то като цена, технология, доставчик и т.н. Резултатът е, че с разпространението на тези възгледи по мрежите, властта губи своя авторитет. И тази картина е видима в рейтингите на най-важните органи в една демокрация – парламентите и партиите. Те са системно много ниски – между десет и двадесет процента най-много, а на моменти падат до 2-5%, като доверието в гръцкия парламент по време на кризата в еврозоната например. Неизбежността на авторитета – истински или фалшив Всяко общество има нужда от авторитетна власт. Никой не е експерт по всичко и затова за огромната част от решенията в живота ни разчитаме и се доверяваме на авторитети. Когато хората са убедени, че властта е неавторитетна, те съзнателно или несъзнателно започват да разчитат на други авторитети. И тук идва по-дълбокият проблем. Този, който не разбира от дадена тема, трудно може да различи истинския от фалшивия авторитет по нея. "Прочетох в Гугъл" става аргумент за много хора, както е аргумент и "всички в моя Фейсбук фийд смятат така". "Освобождението" от авторитета на властта всъщност може да доведе до по-срамни робства – до сляпо следване на фалшиви кумири, гурута и герои. Комерсиализацията на авторитета В тази мътна вода, разбира се, плуват хора, които искат да изкарат пари. Технологията е проста и паразитира върху широко разпространени мнения, които се тиражират безпросветно. Тези мнения трябва да са срещу експертния консенсус по дадена тема, срещу властта или срещу "естаблишмънта" най-общо. "Ваксините са вредни, тровят населението с кемтрейлс, бежанците имат краста и по принцип са заразни, Брекзит е добър за икономиката, Мексико ще плати за стената, която ще спре миграцията" и т.н. В социалните мрежи има фирми, чийто бизнес модел разчита на тиражирането на подобни твърдения: всеки клик може да донесе цент, потенциална реклама и други екстри. Това е по-малкият проблем – тези бизнес модели са все още спорни. Но традиционните медии – печатни или електронни – също могат да се впуснат в надпреварата да припечелят от такива „новини“. Създават се сайтове от типа "ШОК, БОМБА, СЕНЗАЦИЯ", Баба Ванга става редовен източник на информация, телевизионни шоу програми "специализират" и в областта на избирателните системи и т.н. Гладът за "истински" авторитети бързо се комерсиализира и продавачите на "истина", започват да я произвеждат в индустриални количества. Тази "истина" обаче е отвъд традиционните концепции за истина – тя е всъщност "пост-истина". Характерно за нея е, че не е важно дали отговаря на реалността, а дали се харесва, дали разпалва страстите и генерира интерес. Хората може и да знаят, че тя се разминава с реалността, но пак може да им е приятно да я чуват. Властта и партиите отвръщат на удара В тази токсична среда властта и кандидатите за власт – политическите партии – имат няколко възможни стратегии за реакция. Те трябва да възстановят своя авторитет, трябва да убедят хората да им дадат своето доверие. Ето какво е изпробвано досега: - Откровен популизъм: партиите ритуално се отказват от експертността и се заклеват да следват "волята на хората", каквато и да е тя. "Вие сте прости, аз съм прост, ще се разберем"; "Смятам, че мажоритарната система не е добра, но щом хората я искат, заставам зад тях"… За да не се фиксираме само върху наши герои, можем да си припомним и думите на Майкъл Гоув: "Стига с тези експерти!". Доналд Тръмп също беше обявен от цели експертни общности като "неподходящ" за президент, но той избра народната любов. Откровеният популизъм върви добре с атака срещу "експертите" по принцип. Говорителите на народа заклеймяват "продажни, корумпирани, доморасли, необразовани и т.н." експерти, като същевременно величаят преценката и мнението на обикновения човек. Не че това е нещо ново и особено оригинално – дитирамби за доброто и истинното сърце на народа можем да видим в образи от Альоша Карамазов до Андрешко. Новото е, че днес те се произвеждат в индустриални количества и се разпространяват с по-висока, вирусна скорост; - Партията-медия: някои предприемачи влизат в политиката на гърба на комерсиализирани авторитети – телевизии най-вече. От телевизионна програма или шоу се прави партия – процес, който у нас е вече банализиран. Той роди такива политически феномени като Сидеров, Симеонов, Бареков, Трифонов и има потенциал за много още; - Моделът "КОЙ": при него не става дума за формална симбиоза между партия и медия, а за договорености и обвързаности между политици и медийни магнати. Проблемът с второто правителство на Борисов бе, че то дойде на власт с обещания за разгради модела "КОЙ", а всъщност само го заздрави. Медийните монополи останаха непокътнати, захватът на съдебната власт от корпоративни интереси се запази, не бе разследвана, както трябва, аферата "КТБ", в която медийно-корпоративно-магистратските връзки са най-видими. Затова и Борисов загуби собствените си избиратели – хората от столицата и големите градове. При смяна на властта в следващия парламент медиите на "КОЙ" ще се обърнат автоматично и еднозначно срещу него, както са го правили досега – тук за "лоялност" няма място. Въпросът е, че ГЕРБ и Борисов трудно вече ще могат да минат като почтени борци срещу този модел, който те с удоволствие прегръщат, когато ги обслужва. Кой всъщност не иска генераторите на "пост-истина“ да действат на пълни обороти за него?; - Експертната партия: Реформаторският блок с Гражданския съвет се опита всъщност да институционализира експертността и социалните мрежи в своята архитектура. Създадени бяха "работни групи" по теми, генерирани бяха политики, част от които влязоха и в програмата на правителството "Борисов 2". Въпреки тези частични успехи, този модел не сработи по следните причини. Първо, блокът не застана единно зад тези политики и по въпроса за съдебната власт се разцепи. Второ, и по-важно, РБ не се противопостави единно на модела "КОЙ", след като стана ясно, че ГЕРБ са по-скоро за запазването му. Трето, фокусирането върху важни, но силно специализирани теми сви обхвата на блока до хората, които следят по-интензивно политиката. В крайна сметка експертността не трябва да бъде насочена към експертите, а да доказва полезността си за всички; - Партията-процедура: Американските партии отдавна са се превърнали в процедура по излъчване на кандидати. Затова стана възможно Тръмп да спечели, въпреки мнението на партийното ръководство, както Обама преди него. В европейски контекст Подемос в Испания се опитва да следва този път. Под ръководството на политически философи, Подемос е партия, която действа като гигантска делиберативна процедура – непрекъснати допитвания (на живо или в социалните мрежи) до хората, обвързване на финансирането с решенията, разчитане на малки дарения по интернет, които рефлектират подкрепа за конкретни политики и т.н. Партията става всъщност инфраструктура за вземане на решения, без претенции да образова или да налага собствено мнение. Проблемът с тази тенденция е, че всъщност партията изоставя претенцията си да бъде авторитет и става уязвима от вземане на абордаж от неясни интереси (Тръмп) или случайни коалиции. Този кратък обзор прави ясни две заключения. Първо, партиите и властта се адаптират към новите реалности и възприемат стратегии за своето оцеляване. Второ, нито една от тези стратегии не дава задоволителен отговор на въпросите със загубата на авторитет, което се потвърждава и от ниските нива на доверие в политическото въобще. Битката не е загубена обаче. (Следва продължение) ------ Статията е публикувана в Портал "Култура".

Прочети цялата новина http://www.mediapool.bg/feisbuk-demokratsiya-news257367.html

Свързани новини: