Ако трябва да питаш

Този разказ на Иво Иванов е включен в сборника "Преодоляване", който ще бъде представен на 11 декември 2016 г. от 16:00 ч. в Литературен клуб „Перото“ /НДК/. Историята на тази книга е много интересна. ОП „Развитие на човешките ресурси“ тази година е избрала нетрадиционен начин да представи постигнатите резултати – без цифри и диаграми. Така се реализира една дълго обмисляна идея,  - сборник разкази, вдъхновен от историите на бенефициенти на ОП „Развитие на човешките ресурси“. Инициативата е част от кампанията за популяризиране на дейностите на ОП „Развитие на човешките ресурси“.  Със задачата се заеха десет съвременни изявени български автори: • Кристин Димитрова • Христо Карастоянов • Михаил Вешим • Мирела Иванова • Александър Шпатов • Георги Господинов • Теодора Димова • Захари Карабашлиев • Владимир Зарев • Иво Иванов Писателите избраха своите герои, променили живота си чрез ОП РЧР. Те се срещнаха, разговаряха с тях и се потопиха в техните лични житейски приказки, за да ни ги покажат през призмата на своя талант. На представянето на 11 декември 2016 г. от 16:00 ч. в Литературен клуб „Перото“ /НДК/ ще можете да получите автограф от част от авторите на изданието. Финалният разказ в него е на нашия автор Иво Иванов. Някой веднъж бе попитал Майлс Дейвис какво е джаз. Как се задава такъв въпрос?! И как се отговаря на него, без да напишеш енциклопедия?! Та нали джазът е толкова много взаимно отхвърлящи се неща? Дайте му пет-десет минути и той ще ви напомни колко е безсмислено да се опитвате да го разберете чрез оскъдния речник на нашите понятия. Джазът е и стройна дисциплина, и дива импровизация. И неочаквано откровение, и ревниво пазена тайна. Понякога е форма, понякога – съдържание, понякога – и двете, понякога е нещо трето – някакво сладко и непонятно безформено съдържание. Той е деликатен и нахален, педантично хаотичен, навлечено разголен, сресан и разрошен, ласкав грубиян. Джазът е привидно неразрушима структура минута и половина след своето начало и нейните димящи развалини две секунди по-късно. И най-вече – джазът не е просто музика. Той е нещо далеч повече. Какво ли? За щастие, нямам представа. Понякога представите, които нямаме, са точно тази собственост, която става много по-ценна, когато не я притежаваме. Майлс Дейвис... Спомням си как преди години слушах за пръв път неговия модален шедьовър „Някак тъжно“ (Kind of Blue). Да – това е един от тези албуми, за които всеки човек пази спомен от „първия път“. Бях тръгнал зa някакво си нанякъде по голямата улица в големия град с огромен сак през рамо и натиснах копчето на уокмена си малко преди помръкналото небе да излее върху София един крайно самонадеян пролетен дъжд. Скрих се под някакъв вход на „Патриарх Евтимий“ горе-долу в същия момент, в който приключи прочутата монотонна интродукция към So What. Непогрешимият, магьоснически тромпет се прокрадна елегантно между капките и постепенно ги забави... накара ги да затанцуват в локвите в неговия собствен ритъм. Улицата, минувачите, мокрите таксита, просълзените витрини, дори внезапнопоникналите черни гъби на чадърите – всичко сякаш се понесе в някаква балетна, дълго репетирана окултна хореография. Някъде отдалечното минало Майлс Дейвис дърпаше конците, дирижираше стихията и ето че дъждът бе вече... джаз, и в един дълъг колкото албум момент всичко се превърна в неразривна част от всичко останало. Не смеех да помръдна там, във входа на булевард „Патриарх Евтимий“, където пред очите ми един човек, от когото ме делеше толкова разстояние и време, превърна родния ми град в музика. Останах да се взирам в саксофонните локви и тромпетните тротоари, докато не замря последната нота на проливния албум на гения. Дъждът продължи да свири дълго след като дъждът бе спрял. Бях закъснял за някакво си нанякъде, но това вече нямаше значение и когато тръгнах отново по голямата улица в големия град с големия си сак, всичко бе някак хубаво, някак чисто, някак незабравимо и по един много красив и особен начин... някак тъжно. Да, човек никога не забравя определени първи срещи. Няма да забравя срещата си с Майлс Дейвис – човека, който даде името си на дъжда. Няма да забравя и срещата си с Иван – човека, който даде името си на... Но всяко нещо с времето си. От години искам да разкажа тази история. Историята на Иван. И да се опитам да отговоря на въпроса какво точно е нейното значение, без да напиша енциклопедия. Защото, виждате ли, Иван е малко като джаза – в него се крият толкова много неочаквани неща... За пръв път се видях с Иван, без да се видя с него. В този ден той беше далече – някъде в Швейцария, а аз бях в „Младост“ – пред апартамента на баща му Тодор. Беше ме поканил на вечеря чрез общ приятел. Искал да се запознаем и да говорим за нещо важно. На етажа му бе леко мрачно благодарение на героично мъждукаща крушка ветеран. Когато Тодор отвори вратата, си дадох сметка, че внезапното присъствие на стройната му, благородна осанка в правоъгълната рамка хвърляше светлина върху цялото стълбище. Грейналата на аристократичното му лице усмивка компенсира напълно отчаяните усилия на анемичната крушка. Най-изумителни бяха очите му – големи, добри и езерни. От онези... мъдрите, говорещи, питащи очи... Очи, в които човек просто потъва независимо за какво се е хванал. Домът му беше пълен догоре с книги... и спомени. Някои весели, някои тъжни, всичките хубави. Наистина искаше да говорим – за книгите, за живота, за смисъла, за България, за мимолетността на времето, за сина му... за планината. Беше невъзможно да не бъдеш запленен от този човек. От ерудицията и очарованието му. От начина, по който ентусиазмът му бе надделял над годините. Не исках разговорът ни да свършва и си дадох сметка, че неусетно паметта ми е започнала да си води записки. „Не знам как е в Америка, но ние, българите, винаги ще бъдем много обвързани с книгите, защото сме им задължени – каза Тодор. – Книжнината ни е съхранила като народ през годините и ние тази услуга никога няма да я забравим.“ Помня добре и още едни негови думи: „Как няма планини при теб в Канзас?! Трябва да се преместиш някъде другаде. Ние всички сме чеда на планината, Иво. Без нея българинът страда. Без нея боли – боли ето тук!“. И посочи към гърдите си, където без съмнение биеше едно огромно сърце. Тогава още не го знаех, но когато след година се срещнах с Иван, си дадох сметка, че вече съм се срещал с него, без да сме се виждали... Защото изумителният му, пръскащ светлина баща беше отворен прозорец – прозорец, зад който надничаше също толкова изумителният му син. Видяхме се в момент, в който около него беше лудница. Иван бе станал известен – животът и подвизите му бяха широко отразени в безброй статии, интервюта и в три великолепни документални филма. Когато най-после се добрах до едно голямо събитие в негова чест, ми беше трудно да си проправя път сред многобройните му приятели и почитатели. „Здравей, аз съм Иво. Голям твой фен! Отдавна искам да се видим.“ А той ме погледна с големите зелени, езерни очи... от онези, добрите, в които човек потъва независимо за какво се е хванал, и отговори с една добре позната многоватова усмивка: „Иво? Иво от Канзас?! Е, най-после...“. Следва на стр. 2 От стр. 1 Така започна едно приятелство, което мисля, че ще свърши само тогава, когато и двамата свършим. Искате ли да се върнем назад в тази история – към осемдесетте години? Когато момичетата все още въздишаха недалновидно по Джордж Майкъл, стената в Берлин едва бе започнала да се рони, токът ни спираше на всеки два часа, купувахме си хляб с купони, ресторант „Лясковска среща“ бе едно от шепата заведения в София, а Иван бе сред най-перспективните алпинисти в националния отбор на България. Казват, че притежавал ювелирна техника, животинска мускулна сила и нечовешки аеробен капацитет. Всичко това, съчетано с интелектуалния подход към всеки проблем и маниакалната му всеотдайност в подготовката, се смятало за гаранция за епохални бъдещи успехи във височинния алпинизъм. Самият той ми каза, че му е трудно да опише тренировките си: подготвял е всяко мускулно влакно, психиката си, стратегическото мислене, дори метаболизма си. За него започва да се говори. Изкачванията му стават все по-впечатляващи, все по-трудни в техническо отношение. След поредица успешни експедиции идва ред на Чангабанг – един от най-коварните, непредвидими и смъртоносни хималайски върхове. Но за подобна авантюра се искат доста средства. Екипът решава да направи три амбициозни изкачвания в Алпите, за да привлече вниманието на големите корпоративни спонсори. По това време Иван е студент в Икономическия институт в София, на 25 години, със съпруга и бебе. Когато пристига във Франция с влак, има в джоба си двайсет и осем долара, а групата е натоварила двеста килограма храна. На първи август 1990 г. Иван тръгва заедно с екипа на изкачване по западната стена на Пти Дрю. Всичко изглежда рутинно, времето е идеално, изкачването се развива по план. Но всеки алпинист знае, че единственото напълно предвидимо нещо в планината е нейната непредвидимост. Без никакво предупреждение, някъде високо над Иван огромният скален епидермис на Пти Дрю се разпада с чудовищен грохот и върху катерачите се изсипват канари с размер на канапета. Eкипът се озовава под най-големия каменопад в историята на планината. Под скалите загива испански катерач. Двама чехи са в тежко състояние. Иван прави опит да се прилепи плътно до стената, но с огромната си раница се оказва прекалено голяма мишена за озверялото свлачище. „Усетих само първите няколко удара… особено единия, който се стовари жестоко върху рамото ми! – спомня си Иван. – Големия удар, този, който промени живота ми, не го помня. Само мрак.“ Едното от въжетата му е разкъсано и погълнато от лакомите канари. Пометен от каменната лавина, Иван увисва в безсъзнание над бездната. Животът му се крепи върху стенещите влакна на по-тънкото второ въже. За щастие, до него успява да се добере хеликоптер на планинските служби, който го транспортира мълниеносно в женевска болница за животоспасяващa операция. Първото нещо, което попитал, когато се свестил, било: „Какво стана с другите? Оживяха ли?“. И побеснял, защото лекарите го били завързали за леглото. „Не сме те връзвали“ – отговорили му. Иван просто не усещал тялото си от раменете надолу. Фрактурите в петия и шестия шиен прешлен били толкова масивни, че диагнозата прозвучала като присъда. Очаквало се да остане прикован на легло завинаги. Парализиран и вечно зависим. Щял да живее от тук нататък обездвижен и винаги в болнична обстановка. „Ще видим!“ – казал Иван. Озадачени, лекарите отишли при баща му: „Какво иска да види? Ние сме лекари – знаем всичко“. „Знаете всичко – отговорил им Тодор, – но не знаете Иван!“ Постепенно, след месеци на физиотерапия и мъчително лечение, против прогнозите и с нечовешки усилия алпинистът възвръща движението в раменете и лактите си. Научава се да пази равновесие седнал и да се движи самостоятелно в инвалидна количка. Ясно било, че няма да стане от стола и да проходи, но това като че ли само го амбицирало. Не искал всеки ден бъдещето да идва при него по един и същи начин – предсказуемо, безлично и потискащо. Искал той да отиде при него. Да не го оставя да заспива. Да му досажда непрекъснато. Да го стряска, изненадва и предизвиква… пък ако ще да е в инвалидна количка. Едно било ясно – неговото бъдеще нямало да мързелува... и да се предава. Напредъкът на Иван карал лекарите да клатят невярващо глави, но това, което ги изумило най-много, била психиката му. Какъв е този човек? Защо все се смее, шегува и усмихва? Защо не разпознава своите черти в лицето на трагедията? Защо няма и следа от отчаяние в тези големи зелени очи? Защо е все някак светло около него? Следва на стр. 3 От стр. 2 През 1926 г. в Цюрих – само на около двеста и трийсет километра от женевската болница на Иван, в дома на скромното семейство Кюблер се родили тризначки: Ерика, Елизабет и Ева. Щастливите родители очаквали от трите момичета да израснат под зоркото попечителство на строгите швейцарски ценности и един ден да поемат традиционните функции на трудолюбиви и послушни домакини. Елизабет обаче имала съвсем различни намерения. Тя виждала друг път... неин собствен! Чувала неустоимия зов на своето призвание и знаела, че няма да може да му се  противопостави. Днес Елизабет Кюблер-Рос се смята за един от  най-значимите психиатри в историята – човек с общопризнато  влияние, простиращо се далеч отвъд ограниченията на  медицинската професия. Нейни са прочутите пет степени на  скръбта. Помогнали са на много хора да разберат себе си,  заставайки пред бездната на неумолима трагедия. Според модела на Елизабет всеки човек, сполетян от голямо нещастие,  трябва да  мине през няколко фази, преди да постигне  споразумение с неизбежното. Чак тогава ще може да намери  необходимата  увереност, за да направи следващата крачка. Пет  фази... Те са толкова важни... толкова човешки. Чували сте ги: отрицание, гняв, спазаряване, депресия и най-накрая приемане. Иван ги прескача. Всичките! Стисва здраво зъби и хваща  директно за шията последната фаза. Подобен скок е толкова  рядък, че той е по-скоро явление, отколкото събитие. Степените на Кюблер-Рос отдавна са канон в психологията. Иван обаче просто приема ситуацията такава, каквато е, и подхожда към нея като към планинарски проблем – нещо, което трябва да бъде решено по най-рационалния възможен начин с всички налични средства. Подходящ маршрут, упорита подготовка, адекватно оборудване, планиране и сила... много сила! Във филма „Кота 42“ Иван си припомня първите месеци в болницата: „След мен вървяха едни медицински сестри и ми говореха, че трябвало да минавам през някакви степени. Нямах време за такива неща. Каквото е станало, вече бе станало. Аз трябваше да вървя напред!“. „Да вървя напред!“ – това е втората му любима фраза. Първата е: „Няма начин да няма начин!“. Още не съм го видял да изрече тези думи, без на лицето му да грейне единствена по рода си усмивка. Трябва... трябва някак си да є се издаде патент на тази усмивка. „Не че не ми беше тежко – каза ми Иван. – Такова нещо, като се случи... не може да се опише. Ужасно тежко ми беше. Но не съм се депресирал. Трябваше да поема по новия път. Да вървя напред!“ Иван пренебрегнал степените на Кюблер-Рос по толкова категоричен начин, че фазата „депресия“ навярно е изпаднала в депресия. Сметките от операцията и възстановяването в болницата обаче са смазващи. И кой, мислите, се притичва на помощ? Вие! България! Кой друг? Има хора, които в момента четат тези редове, на чиято благотворителност Иван дължи много. Хора, повечето от които дори не са го познавали тогава. За инцидента се пише по медиите. Правят се банкови сметки. Събират се пари. И в немотията и мрака на 1990 г. много наши сънародници му подават ръка. България, за която Иван бе готов на всичко, отговори на обичта му с обич. „Тези хора, които направиха дарения за моето лечение, ми спасиха живота за втори път. Ще им бъда задължен завинаги.“ Следва на стр. 4 От стр. 3 Десет месеца след инцидента на Пти Дрю Иван напуска болницата. Отне му по-малко от година, за да докаже на лекарите, че болничната обстановка, на която го бяха обрекли, ще трябва да си обстановничи без него. Въпреки финансовата помощ обаче имаше дългове. Беше време да ги изплати. Да разчита отново на себе си. Както той би казал: беше време да върви напред! И той тръгва! И то как! Възстановяването му трябва да продължи още няколко години, но междувременно той научава четири езика. Следва информатика. Става програмист. Завършва финанси. Получава дипломата си лично от министъра на икономиката на Швейцария. Започва работа в престижна банка, където е ценен заради професионализма, способностите, колегиалността и интелекта си. И никога, никога не забравя България. Вече двайсет и шест години живее в красивата Женева, в специално оборудван за нуждите му апартамент, но всяка година се прибира в Родината си. По възможност повече от веднъж. Сред многото му качества е способността му да обединява хората. В епохата на индивидуализъм да ги накара да повярват в нещо общо и стойностно и да го преследват заедно. Ако искаше, можеше да бъде брилянтен политик. Иван е роден водач – алфа мъж, чийто заразителен ентусиазъм е неустоим. Създава организация „Войводите“, която всяка година събира над двеста българи, живеещи в Швейцария, за отпразнуване на нашия Гергьовден на Женевското езеро. „За нас тези събирания са като глътки български въздух – казва Иван. – Много е важно човек да не забравя откъде идва и да държи на народността си.“ През последните двайсет години Иван не се е спирал – пътува, държи речи, работи, вдъхновява и най-интересното... започва отново да катери планините! Защото, виждате ли, явно трябвало да се върви не само напред, но и нагоре. И така – Мальовица, Вихрен, Мусала… „Няма начин!“ – ще кажете. „Няма начин да няма начин!“ – ще каже Иван. Нали помните думите на баща му: „И вие, и аз, и Иван сме чеда на планината. Без нея боли... Боли ето тук“. Ясно е къде бие сърцето на Иван – планината е от особено значение за него; той никога не я е забравял, никога не я е упреквал и винаги е знаел, че някой ден ще се върне при нея. Затова организира експедициите, решава проблемите, събира екипите, набира средствата. Връх след връх, предизвикателство след предизвикателство. Качванията стават в група, естествено, като Иван катери в специално приспособена за него шейна, теглена от колегите му алпинисти. През 2009 г. се заема с най-амбициозния си проект – изкачването на Монблан. Да, този Монблан! Най-високият връх в Алпите. 4810 метра! Там, където всяка година загиват повече хора, отколкото на който и да било друг връх в Европа. И сега той искаше да стъпи на него. Един непрекъснато движещ се обездвижен човек заедно с още четиридесет железни мечтатели. Посланиците на България в страната на невъзможното. Това щеше да е първата подобна експедиция в богатата история на гордата планина. Начинание толкова сложно и безпрецедентно, че групата трябваше буквално да изобрети неговата логистика. Наричат го „Споделени върхове“. Сигурно сте чували прочутия цитат на Джордж Мелъри. Когато бил запитан от журналист на „Ню Йорк Таймс“ защо всъщност иска да изкачи Еверест, той отговорил простичко само с три думи, които днес са станали легендарни: „Защото го има!“. Какво ли е имал предвид лаконичният британец? Органичният живот е невъзможен на места като Еверест. Всъщност ние започваме да умираме много бързо на височина от над осем хиляди метра. Тя е позната като „Зоната на смъртта“. Ниското атмосферно налягане лишава белите дробове и мозъка от кислород. Тъканите ни буквално започват да се разпадат. Течност изтича от разрушените кръвоносни съдове и наводнява алвеолите. Алпинистите не могат да си поемат дъх и започват да храчат розова слуз. Но белодробният оток е само началото. Въздухът е толкова разреден, че липсата на кислород предизвиква натрупване на течност в мозъка, което предизвиква жестоко налягане в черепната кутия. Катерачите изпитват ужасяващо главоболие, изтощение и халюцинации, последвани от кома и смърт. Казват, че в „Зоната на смъртта“ милиони мозъчни клетки умират за броени минути. Мелъри изчезва в обятията на Еверест по време на четвъртата си, обречена експедиция през 1924 г. Замръзналото му тяло бе открито през 1999 г. – цели седемдесет и пет години след неговата смърт. И въпреки това, ако беше жив днес, сигурно пак щеше да се отправи към върха... защото го има. Следва на стр. 5 От стр. 4 Планината е безпристрастен рефер на нашите най-дръзки решения. Тя не търгува, не прави сделки и всеки алпинист знае идеално, че цената на риска винаги ще бъде точно толкова голяма, колкото струва животът му. Човек е устроен така, че да се стреми към върховете... и към прозренията, открити по пътя, водещ до тях. Върховете са красива мечта, старинен блян и осмислящо предизвикателство – единствена по рода си възможност да се изкачиш много високо в себе си. Ако ги нямаше хората, които се стремят към най-опасните маршрути, едва ли щяхме да постигнем каквото и да е като цивилизация. А самото катерене... неговият процес е толкова освободен от условности, егоизъм и предразсъдъци! Той е и медитация, и колективно усилие, и импровизация, и подготовка, и безмълвен синхрон, и разговор с природата, и приятелство, и блажена самота, и отговорност, и всепоглъщаща свобода. В най-чистия си вид катеренето е... джаз. Опитните планинари често говорят за особено състояние по време на качване, което не могат да опишат с думи... нещо, което пристига от само себе си – момент на абсолютна концентрация и освобождаване. Усещане за хармонично съществуване отвъд черупката на тялото – някаква древна транскомуникация между планината и човека.  Преди време прочетох нашумелия дневник – пътепис, на легендарния скален катерач Крис Шарма, който се опитва да опише това усещане по следния начин:  „Причината да започна да се катеря, беше да се освободя от себе си. От егото си… Да спра да повтарям: Аз! Аз! Аз! Водата е толкова могъща. Иска ми се да се науча да се движа по скалата като вода. Колкото повече се стичам по планината, толкова повече ще я разбирам и толкова по-малко разстояние ще има между мен и нея. Ако това стане, катеренето нагоре ще бъде съвсем естествено, като преливаща река, която помита моста, без дори да му обърне внимание... Толкова е хубаво да си фокусиран, когато изкачваш труден маршрут. Тези моменти са толкова непокварени; няма разделение между нещата и няма нищо, за което да мислиш или да разбираш, защото всичко просто присъства. Сегашното. Настоящето. Моментът. Всичко! Това да нямам умисли или очаквания, ми дава много простор на действие и ми отваря възможността да попадна вътре в момента, да катеря това, което ме вика, и просто да... тека. Когато съм в това състояние, всичко идва от само себе си. Всяко мое движение прелива в следващото и накрая, когато пристигна на върха, сякаш се събуждам от сън… Катеренето е просто съществуване, начин да минаваш през времето, еволюция и растеж от един момент към следващия... Това е всичко.“ Крис Шарма Какво е имал предвид Мелъри ли? Никога няма да узнаем със сигурност, но може би е искал да намекне, че човек трябва да стъпи на Еверест не просто защото го има, а защото изкачването му е условието, което сме си поставили, за да ни има нас самите. И може би точно заради това в един хубав септемврийски ден на 2009 г. най-големият алпийски връх очакваше Иван и неговите четиридесет мечтатели. Монблан бе решил да им позволи да го убедят, че ги има. „Изкачването на този връх не беше просто труден проект... Това беше невъзможен проект... лудост! – спомня си Иван. – Такова нещо не беше правено. Давахме си сметка, че за да имаме шанс, трябва да сме подготвени за всичко... Дори да съществуваше половин процент вероятност за някакво катастрофално събитие, ние трябваше да знаем как да реагираме.“ За щастие, това не се налага и след повече от четиридесет часа на изнурително, сложно и рисковано катерене групата стъпва на върха. Монблан – беловласият алпийски исполин, е изкачен от един голям българин, който за пореден път показа на света, че няма начин да няма начин. Французите трудно се впечатляват от планинарски постижения. Но когато нашите алпинисти слизат в Шамони, те са посрещнати с цветя и почести. Оказва се, че целият град е следял с напрежение и възхищение всяка тяхна стъпка по пътя към върха. Днес Иван е едно от най-известните български имена в Швейцария и вдъхновение за всеки човек, който се е срещал с историята му. И още много неща: Алпинист. Баща. Син. Финансист. Организатор. Мотиватор. Приятел. Лектор. Магнит. Мечтател. Българин. Войвода… или просто Иван. Възхищавам се от него... и се гордея, че споделяме една и съща народност. „Знаеш ли – не е нужно да изкачваш планината, за да изкачваш планината – казва вечно усмихнатият Иван, – върховете са навсякъде около нас. Едно преодоляно препятствие. Една добре свършена работа.   Един осъществен професионален проект. Едно изградено приятелство. Една навреме подадена ръка. Монбланите са много! Те са предизвикателствата в живота ни, които трябва да приемаме без страх. Това е идеята. Това е и посланието на нашата експедиция.“ В последно време си говоря често с Иван по телефона. Винаги е обогатяващо преживяване и никога не трае по-малко от час. Нарича ме „човеко“, а аз пък усещам безпогрешно телефонните му усмивки през всеки няколко думи. И ей така, без да се усетим, си говорим до безкрай за книгите, за живота, за смисъла, за България, за мимолетността на времето, за баща му... за планината. И въпреки че Тодор вече уж го няма, аз продължавам да се виждам с него... в мислите, думите и очите на неговия изумителен син. Знаете ли, че има български връх, на който никога не е стъпвал човешки крак? Откакто научих за него, не ми излиза от главата. Казва се Самодива и не е труден в техническо отношение. Проблемът е в климатичните условия... и сярната киселина. Следва на стр. 6 От стр. 5 Работата е там, че връх Самодива се извисява върху планински масив в северната част на планетата Венера. Мелъри сигурно би казал: „Няма проблем – ще го изкачим, щом го има!“. Но поне засега междупланетният алпинизъм ще трябва да почака. Катеренето на Самодива би било пъклен кошмар. Мислил съм по въпроса (не ме питайте защо) – това място е джакузито на Сатаната. Понеже атмосферата е деветдесет и шест процента въглероден двуокис, тя действа като капан за топлината – температурата в подножието на планината е около четиристотин и петдесет градуса – горе-долу колкото в модерна домакинска фурна. Налягането е деветдесет пъти по-високо от земното, така че, докато строите базовия лагер, ще имате усещането, че се движите на дъното на огромно езеро от пилешки бульон. Особено неприятни са гъстите като пюре облаци от сяра, от които, естествено, не вали дъжд, а сярна киселина. Докато сте в подножието, тя няма да е проблем, защото ще се изпарява от жегата, но колкото по-високо се изкачвате по билото на Самодива към облаците, толкова повече разяждащи капчици ще бомбардират алпинистките ви скафандри. Защо ви занимавам с това ли? Защото наскоро сънувах Иван! Нямаше я инвалидната количка, а той самият беше изправен, силен и много, много висок – поне два метра. Някак си знаех, че сме на един от врящите склонове на Самодива, въпреки че нямахме нито скафандри, нито кислородни маски. Иван беше напълно екипиран, но по-скоро като за Мальовица. Карабинери, въжета, самохвати, куки и т.н. Приличаше си на планинар, не на планетар и по никакъв начин не изглеждаше притеснен от това, че се намираме на място, което би трябвало да ни превърне във въглени в рамките на няколко минути. „Хайде бе, човеко – каза ми, – бая път ни чака нагоре! Нали знаеш, че няма начин да няма начин!“ Такъв е Иван! Повярвайте ми – ако го опознаете достатъчно, рано или късно ще стане от стола, за да нахълта с уверена крачка в сънищата ви. Дори и да са на Венера! В онзи злощастен първи август преди толкова години, вместо да се отчае, Иван погледна съдбата право в очите и взе решение да даде името си на добрината, силата, мечтата и надеждата, защото той е от онези редки хора, които винаги са искали да ни покажат, че има нещо, което ни убива далеч по-мъчително от височинната болест, и истинската зона на смъртта е животът без върхове. Тази история кръсти една величествена планина с името Иван Тодоров Кожухаров. Име, достойно за най-високия връх. Станете... протегнете ръка... докоснете се до него и когато тръгнете отново по голямата улица в големия град или където и да е, ще видите как всичко ще бъде някак хубаво, някак чисто, някак незабравимо и по един много красив и особен начин... някак тъжно. Как да си обясним съществуването на хора като Иван? Как да разберем тяхната притегателност, обаяние и тиха мощ? Как така, без дори да ходят, продължават да крачат напред и нагоре и някак си успяват да пръскат светлина за всички ни по мрачното стълбище? Нямам представа – нали знаете, някои представи е хубаво да ги нямаме. Има обаче някой, който може поне да ни помогне да надникнем в тяхната тайна – една добре позната, гениална тризначка на име Елизабет, родена преди точно деветдесет години в живописната Швейцария. И въпреки че успя да прескочи нейните прочути пет фази на скръбта, Иван никога няма да може да избегне своята голяма и хубава истина, която ще живее завинаги в тези нейни прелестни думи: „Всеки човек е като стъклопис. Когато е облян от слънцето, той свети ярко и проблясва, но истинската му красота се разкрива тогава, когато го погълне мракът и светлината започне да струи отвътре.“ Такава би трябвало да е историята на Иван, но това, разбира се, не е истина. Тя продължава. Пристигат нови върхове. Чакат го нови предизвикателства. Търсене на нови невъзможности. Но има и хора, които биха попитали: „Защо? Защо се катери? Защo рискува отново и отново? Какво повече иска? Защо, по дяволите, са му нужни още по-стръмни планини?“. Хората обичат да задават невъзможни въпроси. Аз не мога да им отговоря. Това може да направи само Майлс Дейвис. При това – със същия отговор, който е дал преди толкова години на въпроса какво е джаз: „Ако трябва да питаш, никога няма да разбереш.“

Прочети цялата новина http://offnews.bg/news/n_1/n_641573.html

Свързани новини: